Лекции по История

Христо Гандев

Българската народност през XV век, Демографско и етнографско изследване
Хр. Гандев


Поредицата «Историческо наследство на издателство «Наука и изкуство» отдавна има ясно определена и последователно следвана цел — да представи на съвременните българи най-доброто от творчеството на нашите историци, живели в миналото. За мен, а вероятно не само за мен изданията на тази поредица до този момент бяха действително наследство. Авторите им познавах чрез техните научни изследвания, създавани в една предхождаща ме епоха — и като личности, и като специалисти те са вън от нашето време. Поради всичко това изпитвам странното чувство на нереалност, опитвайки се да представя «Българската народност през XV в.» като историческо наследство. Защото за мен, за всички нас, които работим в областта на историческите дирения, това е една съвременна ни монография, вълнуваща и тревожеща сегашната историческа колегия. Това е труд, патетично възхваляван от някои, остро критикуван от други, открито следван като изследователски модел от трети. Първото издание на монографията в 1972 г. предизвика дискусия, каквато рядко се среща на страниците на историческата ни периодика. Противниците и следовниците на идеите, заложени в нея, на методите, с които те се доказват, все още открито се сблъскват на различните научни срещи. И все пак този толкова жив научен труд вече е «историческо наследство». Смъртта на проф. Хр. Гандев през 1987 г. превърна цялото му научно дело в завършено стъпало в общото развитие на българската историография, а най-съвременното негово изследване «.Българската народност през XV в.» стана факт от миналото.
Това е основанието на историческата редакция на издателство «Наука и изкуство» да включи «Българската народност през XV в.» в поредицата си «Историческо наследство». В това решение резонира и обществената оценка на изследването, привлякло вниманието не само на специалистите, но и на широките читателски кръгове.
И така предлаганата на вниманието на читателите монография обективно принадлежи на миналото на българската историография, но субективно за голямата част от съвременните историци тя е част от настоящето. За моето поколение нейният автор Хр. Гандев е добре познат човек и учен, признат от цялата колегия като един от доайените на модерната българска историография. Приживе нему бяха посветени два сборника «Изследвания в чест на проф. д-р Хр. Гандев (по случай 70-годишнината от рождението му)», С., 1983, и «Сборник в чест на проф. Хр. Гандев. Изследвания по случай 75 години от рождението му», С., 1988, които съдържат и специални студии и статии за живота и делото му. Те представят изследователя и преподавателя Хр. Гандев така, както го виждаме ние, неговите съвременници. А действителното историографско проучване, което той заслужава, ще бъде направено от бъдещите генерации. Те, дистанцирани чрез времето от неговата личност, ще бъдат безпристрастни и обективни, тъй като за тях Хр. Гандев и делото му ще принадлежат към миналото. За мен той е в настоящето и аз не съм в състояние да направя необходимия хладнокръвен анализ на неговия жизнен път и творческо дело. А това ще рече, че ще наруша правилата на този ред издания и ще си позволя да прескоча биографичното представяне на автора и анализа на твърде обемното му и разнопосочно творческо наследство.

Впрочем още едно не емоционално, а съвсем обективно обстоятелство ми пречи да възприема предлагания вариант на «Българската народност през XV в.» като наследство. Той е подготвен за печат от самия Хр. Гандев, който го е преработвал като второ издание, а не като «историческо наследство». И тук съм длъжна да припомня една особеност в целокупното творчество на този наш историк — способността му да прави основни промени във вече публикувани изследвания. Хр. Гандев бурно реагираше на всички критични бележки, които смяташе за неоснователни или преднамерени, и едновременно с това се съобразяваше с немалка част от тях. Това в голяма степен изменяше вторите издания на неговите трудове, които понякога са твърде далеч от първите. Не зная доколко тази особеност бе личностна черта и доколко черта на поколението български интелигенти, към което принадлежи Хр. Гандев. За Хр. Гандев това показано съобразяване с мнението на другите си остана правило за цял живот. Не е нарушено и при подготовката на второто издание на «Българската народност през ХV в.», където авторските корекции и допълнения са много.
Своите главни поправки Хр. Гандев е извел в Увода на новото издание «Българската, народност през XV в.». Той ги формулира кратко и без пространни обяснения. Първата от тях е рязкото снижение на цифровите стойности на демографските загуби, претърпени от българската народност през изследваното столетие. В сравнение с първото издание те са намалени почти наполовина. Като основание за това рязко снижение е изтъкнато обстоятелството, че използуваната документация не дава възможност да бъде обхванато в изчислителните операции населението на Беломорската, Македонската и Родопската област. Втората поправка е редуцирането на общия брой на мезрите, които той приема за обезлюдени села, и на селищата, обитавани от мюсюлманите. В резултат сигурните загуби на българската народност през XV в. от 680 000 стават 360 000 души. При първото издание тази цифра с основание събуди съмненията на специалистите.
Третата важна промяна с сключването на нов параграф, наречен «Обществената активност на българите през XV и XVI в.» Той представя факти за усилията на българите да преодолеят негативните последствия от налагането на османската власт, за да се съхранят като етническа и културна общност. На много места в текста са направени допълнения, разширява се аргументацията на констатации, които според Хр. Гандев са необосновано критикувани. Нанесени са десетки дребни корекции. Всичко това не пременя основната теза на Хр. Гандев за българския XV в., който той представя като пълна катастрофа. Намалената цифра на човешки загуби от 360 000 отново е аргумент на твърдението за «биологично свиване на народността, което се отразило всестранно на развитието й в следващите векове».
За да определим мястото на «Българската народност през XV в.» в съвременната българска историография, а оттук и значението й за нас, трябва да отчетем действието на два важни фактора в нашето обществознание, които имат значение за избора на темата и за подхода на това изследване.
Първият от тях е състоянието на проучванията върху историята на българския народ в ранните столетия на османското владичество през третата четвърт на нашето столетие. Бихме могли да кажем, че това е време на истински бум. Многобройни са публикациите на османотурски документи, съхранявани в наши и чужди архиви. Многочислени са и изследванията, в голямата си част базиращи се на тези документи. А като се има предвид, че те са гласно регистри, естествено е, че са били използувани за изясняване главно на аграрните отношения, проблеми с огромна важност за социално-икономическата история и на българския, и на останалите балкански народи. Хр. Гандев пръв видя в този тип документи източник за демографско българистично изследване. В документацията на османския фиск той потърси данни, които носят конкретна информация за съдбата на българския народ през първото столетие на османското владичество. Новата за онова време гледна точка се показва от пълното заглавие на монографията — «Българската народност през XV в. Демографско и етнографско изследване.» Българистичната насоченост е едната му важна характеристика. Втората е съчетаването на различни изследователски методи — историко-аналитичен, статистико-демографски и етнографски, за да се достигне до възможно най-пълна реконструкция на отминалата историческа реалност и да се намери най-точното й място в общата еволюция на българския народ. Този нов подход превърна «Българската народност през XV в.» в моделно изследване при историческото осветление на епохата.
Вторият фактор, повлиял на Хр. Гандев в неговата работа, е традицията в историографията, а и не само е нея. В нашето обществено съзнание още от епохата на Възраждането XV столетие се оценява като век на разрушение и разруха. Хр. Гандев тръгва оттук и търси демографските загуби, унищожаването на материалната основа на живота, криза в морално-ценностната система. Достигнатите резултати го водят до заключението за тотална дестабилизация и всеобщ стрес. Аргументите са унищожаването на огромен брой селища, пълното обезбългаряване на градовете, изчезването на близо половината от демографския потенциал на народността. Резултатите, апокалиптични в своята съвкупност, той дефинира като «колабс», понятие, което като историко-демографска констатация предизвика бурната дискусия, за която стана въпрос по-горе. В острите спорове по отделни проблеми така и бе подминат другият главен въпрос, който Хр. Гандев поставя — как и защо в тази особена ситуация българският народ се съхранява. А отговорът, към който той ни води, също така лежи от времето на Паисий в българското обществено съзнание — чрез устойчивостта и силата на селските маси, превърнали традицията в начин на живот и в бариера срещу ежедневния натиск на завоевателите.
Казаното дотук показва, че при второто издание на «Българската народност през XV в.» е необходимо предварително обяснение за съвременното отношение към проблемите, които се поставят и решават в тази монография.
Първият от тях е за «демографската документация», както я нарича Хр. Гандев, или за документацията, от която биха могли да се почерпят демографски данни, както уточняваме сега. Става въпрос за различните типове регистри на османския фиск, които съдържат количествени данни за населението в отделните селища и цели райони в точно определен момент от времето. Най-ранните регистри датират от 40-те години на XV в. Голямата част са от края на столетието или началото на XVI в. Те са разнотипни по форма и съдържание — кратки и обширни тимарски описи, джизие-регистри, списъци на различни категории население. В изминалите две десетилетия благодарение на изданията на български и югославски специалисти броят на намиращите се в научно обръщение документи от този род значително се увеличи. Коригира се датировката на някои ползувани от Хр. Гандев описи. Бихме могли да кажем, че числовите данни сега са значително повече. Както и в началото на 70-те години, те остават привлекателен обект за статистически анализ, но и днес будят съмнение и възражения. Защото носят всички възможни рискове на средновековен източник с многото неточности, съзнателно или несъзнателно включени в съдържанието му. Оттук съвременната статистическа обработка трудно може да избегне и неточността на своите резултати. И още едно важно обстоятелство — документите са направени съобразно нуждите на османския фиск през XV и XVI в. и са твърде далеч от онези данни, които са ни необходими днес, за да възстановим демографското движение в българските земи през онази епоха. Един елементарен пример доказва трудностите, пред които застава и сегашният изследовател. Аксиоматично правило е, че демографската характеристика на една популация, каквато и да била тя, се определя от нейната женска част. А османските данъчни регистри ни представят предимно мъжкото население. При това податките за възрастовите групи на населението, макар и определяни по стандартите на тогавашното общество, не дават възможност за статистическо разграничаване. Оттук следва, че полово-възрастовата структура на българското население през XV в. не може да бъде възстановена със задоволителен процент вероятност. Разпръснати по време и териториален обхват, регистрите, които познаваме, не позволяват и изграждането на демографски филм, т. е. да се покажат последователните промени в дълга отсечка на времето. Те ни представят ситуацията за отделни райони в определен момент. Непълнотата на информацията и съответно на резултатите е заложена в самата документация. Хр. Гандев направи много, за да преодолее недостатъците на своята информационна база, използувайки методиката на статистическата гнездова извадка. Но несигурността на получените данни остава. И това, което сега можем да кажем със сигурност, е, че османската фискална документация, използувана като източник на демографски изследвания, въпреки количествените си данни не може да ни даде точни числови стойности, т. е. категорични факти. Тя може да покаже само демографски тенденции. Очевидно така ги възприема и Хр. Гандев, за да намали крайната стойност на демографските загуби на българската народност през XV в. от 680 000 на 360 000 души.
Вторият проблем, който също така предизвика възражения, е този за степента на обезлюдяването на българските селища в хода на османското нашествие и в първите десетилетия на чуждото владичество. Изхождайки от предварителната позиция, че в същинското средновековие българската поселищна система е трайно и стабилно формирана, той потърси промените, настъпили след завоеванието. Обект на проучване са два вида териториални единици. Първите от тях са т. нар. мезри, често срещани в документацията от XV — XVII в, Хр. Гандев априорно прие, че те са напълно обезлюдени стари селища. Вторият тип са селата, в които документацията показва наличие на мюсюлманско население. Съвременната гледна точка поставя много въпросителни към този подход и преди всичко към неговата първоначална постановка. Липсата на конкретна информация за селищната мрежа в епохата на българското средновековие не ни дава основание да приемем, че селищната мрежа в края на XIV в. е окончателно и трайно фиксирана. Нито плътността на населението, нито средствата на труда ни позволяват твърдението, че поземленият фонд е напълно усвоен. Процесът на хуманизиране на околната среда и нейното използуване е процес, който не завършва в нито едно от доиндустриалните общества. Българските земи не правят изключение. Структурата на поселищната мрежа е в пряка зависимост от възможността за дълголетно използуване на една и съща земя. Но при екстензивното аграрно стопанство плодородието е кратко. Това налага или промяна на мястото на селището, или използуване на резервни терени в недалечна околност. Ето тези допълнителни орници са мезрите. Те са част от стопанската система на епохата. Мезрите са необходимият поземлен резерв, който се намира извън границите на селищата. И трудно можем да се съгласим, че са се появили през XV в., и то в резултат от османското завоевание.
Възражение буди и твърдението на Хр. Гандев, че селата с мюсюлманско население са обезлюдени в хода на завоеванието. Като се има предвид, че най-ранните познати ни регистри са от 40-те години на XV в., трудно можем да приемем, че картината отразява събития, протекли преди 50 — 60 години. При характерната за епохата бърза смяна на поколенията, обусловена от висока смъртност и кратка продължителност на живота, фактически нашите данни представят демографската картина на втората и третата генерация след завоеванието. Следователно не можем да обясним само с убийства и преселвания отпреди няколко десетилетия известната ни от османските документи поселищна картина. Често срещаният факт на българско название на селище с мюсюлманско население или, обратно — турско название на селище с християнско население, говори главно за ислямизационни, а не за миграционни процеси. И оттук закономерно идва следващият въпрос — за степента на тюркската колонизация в нашите земи, осъществена през същия този XV в.
Широката колонизационна вълна на население от Мала Азия в Балканите изобщо и в българските земи в частност, организирана и проведена от османската власт, Хр. Гандев приема априорно, както априорно я приемаха всички историци през 70-те години на нашето столетие. Съвременното ниво на проучвания обаче ни поставя пред един сложно преплетен възел от нерешени и даже непоставяни въпроси. Първият от тях е за документалните основания за една планомерна и многобройна колонизация на мюсюлманското население на запад от проливите през XV в. Фактически за епохата на завоеванието и утвърждаването на османската власт, което ще рече за края на XIV и първите десетилетия на XV в., примерите са относително малко. Това са спорадични споменавания за преселвалия на татари и туркмени, отнесени към управлението на Мурад I (1359 — 1389 г.) и на Баязид I (1389 — 1403 г.). Известни са ни от по-късни османски хроники, изведени в тях извън общото повествование и продадени като «разказ», т. е. като предание. Изследователят се замисля дали са модел за преселвания, или са опит за обяснение наличието на татарско и тюркменско население в отделните райони на Балканите през XVI в.
Както и да ги възприемаме, примерите са прекалено малко, за да обяснят относително многобройното мюсюлманско население в източните райони, известно предимно по документация от XVI в. Ако приемем, че това мюсюлманско население е дошло в резултат на колонизационна политика, заставаме пред една почти тайнствена дилема. Хрониките подчертават, че преселниците са огузи, татари, туркмени, което ще рече, че в тази епоха те са все още съвсем близо до номадизма. А в документите е показано аграрно производително население. Може ли да приемем, че само за едно или две поколения полуномадите и истинските номади се превръщат в аграрни производители, със стабилно данъчно обложено производство, така както ги срещаме в регистрите. Как са могли тези хора в ситуация на почти непрекъснати военни действия да се «преквалифицират», както казваме сега. Такава преквалификация е един от най-сложните преходи в еволюцията на обществата от номадски тип. Твърдо можем да кажем, че тя е невъзможна на Балканите и че при политическата обстановка на XV в. не би могла да бъде интензивна. Аграрното производство изисква производствен опит, натрупан със столетия. Изисква и цялостна промяна в бита и културата. Чрез завоеванието османците създават условия за възприемане на балканския, вековно оформян производствено-културен модел, но той не може да бъде усвоен от една или две генерации. Това показва, че описаните в регистрите данъчно обложени мюсюлмански селяни не са номади.
Ако приемем другия възможен вариант, а именно че османското държава преселвала на Балканите не помади, а земеделско население от М ала Азия, трябва да отговорим и на въпроса, защо е било необходимо да намалява там производственото население? Защо е трябвало да се оголват откъм селяни области, които османците завладяват трудно, но очевидно стабилно.
Третият възможен отговор с, че анадолските селяни са се преселили сами, бягайки от военните действия. Но нима именно в източните райони на Балканите обстановката е била по-спокойна, за да изоставят те специфичните си условия на труд и бит и да дойдат в по-суровите в климатично отношение земи. И още един въпрос този път от политическа история. Кога е станало това преселване в североизточните райони, които до 1453 г., т. е. до падането на Цариград, поне номинално принадлежат на византийския император?
Османските регистри от втората половина на XV в. свидетелствуват за преселвания на юруци, номадско население, което османците включват в своята военна организация на Балканите. Отдавна в литературата е уточнен броят на юрушките оджаци, които битуват в нашите земи към средата на XV в. Те са 1189 оджака, изчислен общо на 5945 мъже. В регистрите виждаме и опитите на османската власт да ги свърже със земята и да ги превърне в аграрни производители. Дадена им е за обработка земя в мезрите, но с подчертано намалено данъчно облагане. Именно този факт показва, че другите пълно обложени мюсюлмани не са номади.
Казаното дотук прави съмнителна утвърдената литературна схема, създадена преди 40-ина години от О. Л. Баркан за османската колонизация. Днес тя не задоволява в много отношения. Преселване на мюсюлманско население от Анадола на Балканите безспорно има. То е необходимо за утвърждаването и поддържането на османската власт в новозавоюваните територии. Регистрите от старата половина на XV в. доказват неговото присъствие в местната военна организация или в човешкия контингент в стратегически важни райони (като този около българската столица Търново). Тези преселници лесно се открояват по своите тюркски, а не коранно-арабски имена. Но каква е степента на тези преселвания, засега остава открит въпрос. За да се отговори на него, трябва да пристъпим с нова гледна точка към широкия проблемен кръг, очертан от двата големи въпроса — какъв е механизмът на землеползуване и организация на аграрното производство в Анадола и Балканите през интересуващия ни период и как се осъществява отсядането, т. е. аграризирането на помадите, които са значителен дял от човешкия потенциал на османската държава. Сложността на посочените проблеми показва, че 420 мезри, издирени от Хр. Гандев в османските регистри, не могат да се приемат като обезлюдени от завоеванието села. Не могат да се приемат и неговите твърдения за колонизация на малоазийското население, «което се настанявало в старите български селища, използувайки изоставения жилищен фонд и селскостопанските обекти, които формирали тяхната производствена и битова структура». Това атакува и констатацията, че «унищожаването, отвличането и робството, помюсюлманчването на българското население, ранното колонизиране с османски и тюркски елементи (юруци) водят до съществени промени в демографското състояние на Североизточна България, Тракия и отчасти в Македония, които в хода на завоеванието и последвалите десетилетия са обезлюдени откъм българско население». В подкрепа на тези констатации Хр. Гандев пристъпва към изчисления, които имат логически, а не статистически характер, за да покаже изчезването на 1034 средновековни български селища. И тъй като за тези едромащабни унищожения първото издание на монографията бе най-остро критикувано, в настоящото издание Хр. Гандев се опита да аргументира по-обстойно това си твърдение. Но отново не е убедителен.
Причината е отчасти в документацията, която, както вече бе казано, е ограничена. В нея липсват податки за вакъфските села, които са една значителна част от поселищната мрежа. Заедно с това всички логически разсъждения, смесени със статистически операции, се основават на изолирани данни за поселищната мрежа, без да се свързват със стопанската и политическата обстановка.
Следващият проблем в монографията е представянето на процеса на обезбългаряването на градовете. Подлагайки на анализ различните по тип източници, Хр. Гандев установява изчезването на старото българско население в около 100 селища, които той определя като «градски и полуградски». Той твърди, че това води до нови демографски загуби от 80 000 души. Тук предпочитаният метод е историкоаналитичен. Впрочем той се подсказва и от източниците, голямата част от които имат наративен характер. Разрухата и унищожението на значителни човешки маси са безспорни, но спорни остават крайните твърдения за пълното разрушение на градовете и поголовната гибел на градските жители. Защото при целия разрушителен характер на завоеванието, на военните стълкновения по време на междуособиците на Баязидовите синове, на сблъсъците на европейските държави с османските армии в нашите територии не бива да се забравя, че тогавашната военна техника, тактика и стратегия не могат да доведат до тотално унищожаване. Населението има възможност в значителната си част да избяга и да подири спасение, така както и да се завърне. Колкото и да са страховити османските набези, те нямат и не могат да имат резултата на атомната бомбардировка над Хирошима. А че именно българското производително население се е завърнало в Търново например, свидетелствува археологическият материал от XV в. Произведената в града керамика изцяло повтаря и по технология., и по форма, и по украса българските модели от XIV в. Това ще рече, че занаятчийското производство следва традиции, които биха могли да бъдат, препредавани на новите генерации от старите майстори. Производственият континюитет прави съмнителни всички твърдения за пълното обезбългаряване на градските центрове.
Общият брой от човешките загуби в селата и градовете Хр. Гандев коригира на 6087 домакинства, или 360 009 души. Той твърди, че това е броят на българите, изведен от демографския потенциал, което ще рече, че са унищожени, без да могат да се възпроизведат. Защото апокалиптичната на пръв поглед цифра, тълкувана като загуба в границата на 100 години, далеч не е голяма. В рамките на един век при средновековната средна продължителност на живота от 35 до 40 години закономерно е да се осъществи поне трикратно по-голяма подмяна на целокупното население. Хр. Гандев очевидно я приема като еднократна невъзпроизводима загуба и оттук формулира своята теза за османската стратегия на обезбългаряваче на нашите територии. Според него българското население е било подложено на планирано и последователно провеждано унищожение както в епохата на завоеванието, така и през цялото XV столетие.

И тук е направен опит да се представа механизмът на тази стратегия. Хр. Гандев го открива в съзнателно раздухваната агресивност на завоевателите, в създадената обстановка за спонтанни преселвания извън българските предели и накрая в линията на помюсюлманчването. Крайната цел е откъсването на значителни маси от българската народност, за да бъдат използувани за нуждите на властта и за увеличаване на мюсюлманския контингент в европейските имперски владения.
Въз основа на известния и вече напълно публикуван джизие-регистър за Румелия от 1490 — 1491 г. той доказва, че в последното десетилетие на XV в. българската народност брои 892 155 души. Според него демографският вакуум в края на XV в. е безспорен. Сетнините от този вакуум тегнат и досега. Според Хр. Гандев, ако не бе преживяла този силен спад в общото си демографско развитие, днес българската нация би била най-малко 13 000 000. Може и да е така, но подобна демографска констатация е неисторична. Колко ли биха били днес човешкият потенциал на руската нация, ако не беше татарското нашествие? Колко би било целокупното население на Европа, ако не бяха великите географски открития и последвалите го преселвания в Новия свят? Достигнатите числени резултати на демографските загуби не са научно приемливи. Но едновременно с това търсенето, на пътища за тяхното установяване е и най-полезната страна от изследването. То показва необходимостта от един нетрадиционен подход към проблемите на българската история в периода на османското владичество, който сега започва да се развива. Прилагането на статистически методи изисква по-прецизно предварително обработване на източниците. Изисква и изследователска неемоционалност.
Големите постижения в тази монография са в онези насоки на проучването, в които логиката на анализа достига до обективни оценки на историческите процеси през изучаваното столетие. Като пример ще посоча очертаните линии на вътрешните миграции, предизвикани от османското нашествие. Установявайки няколко различни посоки на движение, Хр. Гандев доказва едно почти вихрово разместване на населението. И въпреки че отчита безспорната мъчителност на това вътрешно движение за генерациите, които са го преживели, при неговото оценяване той напуска позицията на тотално отрицание и търси историческите му резултати. Според автора, а сега вече и според всички, които се занимават с този проблем, вътрешните миграции са фактор за хомогенизацията, за сцеплението на българската етническа среда. Бихме могли да добавим, че разместването на населението е явление, характерно за всички аграрни общества от този етап на развитието. Те се дължат на необходимостта от усвояване на нови площи. Но завоеванието силно ги активизира, което води до обмен и съответно смесване на производителен опит, на културни феномени, на засилване на културното и етническото единство.
Именно тази засилена хомогенност е важно условие за първичната устойчивост на българското население в обстановката на тотална криза. Защото, изхождайки от констатациите си за резкия демографски спад, Хр. Гандев установява закономерно намаляване на производствените възможности както в селското, така и в градското стопанство. Според него разрушителната вълна започва да спада едва през втората половина на XV столетие, когато се наблюдава известна стабилизация в икономиката.
Кризата, породена от османското завоевание, е безспорен факт. За разлика от предхождащите го военни действия на Балканите то обрича нашите земи на близо полувековни интензивни военни действия, чието начало са грабителските походи на гази бейовете в 50-те години на XIV в. и чийто край можем да поставим във второто десетилетие на следващото столетие. Средновековното стопанство като технология е просто и относително лесно възстановимо. Но при толкова продължителен военен натиск стопанският спад е неизбежен. Анализите и заключенията на Хр. Гандев тук са точни. Така както е вярно и следващото твърдение, че след постепенно настъпващата стабилизация или по- точно едновременно с нея в историческата еволюция на българския народ започва да действува друг негативен фактор — използуването на ресурсите на българското стопанство за нуждите на османската държава. Сега бихме могли да допълним, че завоевателите като носители на различни по тип стопански традиции, свързани преди всичко със скотовъдното стопанство и номадизма, създават на Балканите условия за известна конвергенция между разни по тип стопански системи. Тази конвергенция в достатъчна степен подпомага по-нататъшната османска агресия. Но в исторически план задържа общото развитие на българската, а и на цялата балканска икономика.
Следвайки логиката на взаимнозависещите процеси в общата характеристика на народния живот, Хр. Гандев преминава към .резултатите от събитията през XV в. в социалната сфера. И освен традиционните заключения за ликвидирането на аристокрацията, с които се осъществява едно необикновен за средновековните общества изравняване на българския социален организъм, той обръща внимание на друг много съществен фактор — разкъсването на старите обществена връзки. Изграждани продължително чрез административнотериториалната структура на средновековната българска държава, те са резултат от естествената еволюция на българската народност и до края на XIV в. в максимална степен осъществяват нейната единност. Османците изграждат своя нова административна структура, обусловена от хода на завоеванието и от нуждите на военната им организация. Тази структура задържа естествения ход на формиране на териториалнопроизводствени комплекси, тъй като няма стопанско съдържание. Според Хр. Гандев това води до дестабилизиране на народността, която, отново бихме добавили, е лишена от социален механизъм, който би могъл да обедини в единодействие населението от по-широки райони. Наред с промяната в религиозната принадлежност на масата от градското население тази социална дестабилизация разрушава баланса на обществените. сили, които в своето единство и противоречие осъществяват прогресивното развитие в условията на едно средновековно общество. И заключението е, че от XV в. за един дълъг период от време бъдещето на българската народност зависи от устойчивостта на селските маси.
Картината на отрицателните сетнини от османското завоевание и налагането на чуждата власт в «Българската народност през XV в.» с завършена с проследяването на кризата в културния живот на народа ни. За да я представи, Хр. Гандев пристъпва към изучаването на един глобален проблем — дестабилизирането на християнската култова мрежа, като обръща особено внимание на манастирския й дял. В параграфа, наречен «Погасване на манастирския живот», той представя много факти за разрушаване на манастири и пълното им запустение в цели райони. Този подход е традиционен и отдавна е наложен като най-представителен пример за разрушителния и дестабилизационния характер на османското завоевание. Той се доказва от множество извори от епохата, който Хр. Гандев обогатява, включвайки и доказателства от народното предание от различни райони на българските територии. Той е не само показателен, но и най-значим, тъй като именно християнските култови центрове осъществяват на практика идейното и културното единство на масите. И тук отново е открита съзнателно преследвана от завоевателите стратегия. Терминът е съвременен, но в най-голяма степен отговаря на действителността. В глобален план османското завоевание на Балканите е конфликт между два типа средновековни цивилизации с две различни идеологически системи — християнството и исляма. Противоречията са изразени най-силно в религиозната сфера. Своята агресия османците водят под лозунга за свещена война. Оттук всичко, което представлява християнски, култ, задължително трябва да бъде премахнато. За редовия боец от османската армия манастирът е мястото, откъдето най-лесно може да се завлече достъпна, скъпа и леснопреносима плячка. И манастирите още в началото на тюркските набези са основен обект за разграбване. Но наред с тази чисто практическа страна трябва да изтъкнем и не по-малко важния идеен мотив за разрушителните им действия. Църквите и манастирите са материалните носители на християнската идейност. Те са пропагандни институти, но и най-категоричният знак на християнската идеология. Съзнателното разрушение на един манастир означава десакрализирането на определен район. За средновековния човек, бил той християнин или мюсюлманин, това означавало лишаването на съответната област от покровителството на християнския бог. В крайна сметка и за завоевателите, и за завоюваните гибелта на християнската обител е доказателство за мощта и силата на Аллаха, за победата на исляма, сиреч на османската войска.
Именно тук се крие и причината за относително бързото възстановяване на голям брой манастири предимно в западните български територии през втората половина на XV в. Широко известен е примерът с Рилския манастир, дошъл до нас през вековете благодарение на известния разказ на Владислав Граматик. Но и османските регистри, които използува Хр. Гандев, също свидетелствуват за действуващата в края на XV и началото на XVI в. манастирска мрежа в Никополския, във Видинския и в Кюстендилския санджак. Налице е възстановяване и на енорийската църковна мрежа. Функционирането й в градските центрове е неоспорим факт. И след като безусловно се съгласяваме с констатацията на Хр. Гандев, че грижата за църкви и манастири, т. е. за духовни центрове на народността, изцяло се поема от народните маси, трябва да обърнем внимание и на един друг факт. Това с промяната в политическата линия на формиращата се османска държава. Завладяването на европейските територии с плътно християнско население я принуждава да се съобрази с неговите културни традиции. Самата практика налага да се откаже от идеята за бързо и пълно унищожаване. Защото това се оказва просто невъзможно.
Именно в този започнал през XV в. и продължил следващите столетия контактконфликт между християнството и исляма Хр. Гандев търси проявите и резултатите от процеса на ислямизация, засегнал значителна част от българската народност. Той го представя като трайно действуваща реалност, която води българската общност до религиозно разцепление, без да може обаче да достигне до етническото разделяне. Този извод Хр. Гандев прави въз основа на анализа на отделни елементи в традиционната обичайна система на съвременното мюсюлманско население у нас, в която установява значителни структури, принадлежащи към българската народна култура. В този си опит той е един от пионерите, които потърсиха доказателство за общия корен на християни и мюсюлмани в нашите територии. Доказателствата му от етнографски характер, произхождащи от Родопите и Североизточна България, са почерпани както от календарната обредност, така и от обичаите, свързани с основните моменти от живота на личността. Сега, когато тази проблематика заема значително по-голямо място в научните дирения, моделът, който ни дава «Българската народност през XV е.», доказа своята научна обективност. Ако първият дял на «Българската народност през XV е.» бе обект и на възхищение, и на не по-малко силно отрицание, вторият, наречен "Из живота на оцелелите поколения», бе приет без каквито и да било резерви. Защото в него за първи път бе направен сполучлив опит да се навлезе в живота на поколенията, живели в отдалечения XV в. С този дял в българското обществознание бе поставено началото на историческата етнография. Той започва с изключително рядко срещан историко-психологически анализ, който при това е направен с висок професионализъм. Отражението на османското завоевание в българската народна душевност е разкрито чрез достигналите до нас творби на героичния епос и показва как са оценили и осмислили османското нашествие и налагането на чуждата власт поколенията, които са ги преживели. Мисля, че чрез този параграф Хр. Гандев обяснява в най-голяма степен и своята теза за катастрофалния характер на събитията и процесите, изпълвали българския народен живот през XV столетие. За него тази теза не е негово откритие, а наследство от старината на народната култура, което той се счита длъжен да обоснове със средствата на съвременната наука. Това са мотивите за необичайното за историческите дирения сливане на рационализъм и емоции в «Българската народност през XV в.». Това е причината историците, които се отнасят неемоционално към миналото, да я отрекат категорична. Въпреки че принадлежа към втория тип изследвачи, не мога да не отбележа обществения резонанс от изследването на Хр. Гандев: «Българската народност през XV в.» бе приета без уговорки във всички социални кръгове въпреки научната критика или по-точно пряко нея.
Хр. Гандев анализира духовните стойности, укрепени или създадени в условията на османското владичество в българската ценностна система, и извежда като водеща идеята за разграничаване от чуждата власт, преди всичко чрез разграничаване от мюсюлманската общност. Това разграничаване е всеобхватно и с еднаква сила действува в бита, в морала, в светогледа. То е основата за противодействието на българите. Но заедно с това Хр. Гандев уточнява степента на противодействие в различните социални групи. Според него най-ниска е тя в средите на аристокрацията. Мнозина от нейните представители сравнително рано и на пръв поглед лесно сменят своята религия и се сливат с ислямската раса. Обяснението е традиционно за този етап от историографията — болярите поставят личните и тясно класовите си интереси над народните. Но сега трябва да отчетем особено силния натиск, над който е била поставена именно аристокрацията. За османците нейните представители са естественият лидер на народните маси и премахването им е превантивна мярка за укрепването на тяхната власт. Освен това именно представителите на аристокрацията са носители на обществено-организиращия опит, който е така необходим на завоевателите за бързото им адаптиране към местните условия с оглед максималното използуване на техния природен и човешки потенциал за нуждите и целите на османската държава.

Относително мащабни са резултатите от ислямизацията и в градските общности. И тук степента на разграничаване се оказва недостатъчно силна. Но и тук трябва сега да отчетем постоянно действуващия механизъм на всестранен натиск, който принуждава значителна част от градските жители да сменят своята религия. Тази промяна много често е въпрос на съществуване. Именно тези нови мюсюлмани в българските градове внасят българския производствен и отчасти общественоорганизиращ опит с османската стопанска система на Балканите.

Според Хр. Гандев като опозиция на чуждата власт, която е носител на друга по тип култура, българите съзнателно и последователно пазят своята културно-битова и народностна индивидуалност. Тя е явление, което постоянно присъствува в общественото съзнание, норма и мярка, задължителна за всички. Но основният социален елемент, който я осъществява, препредава и запазва, е българското селско семейство. Именно то консервира стандартите на бит и поведение такива, каквато са унаследени от миналото, и напълно ги противопоставя на османската култура. Поради тази висока социоетническа функция на семейството Хр. Гандев прави задълбочен анализ на неговите възпроизводствени и обществени параметри.
Бих искала да обърна внимание на една негова констатация за българското семейство от XV в. Той убедено твърди, че през това време сложната семейна форма, т. е. задругата, обединяваща семейството на бащата и майката с тези на всички синове или големи братски колективи, като остатък от родовите отношения в българското общество е изживяна. Малочленното, както го нарича Хр. Гандев, или нуклеарното семейство, както го наричаме сега, през XV в. е повсеместната форма, фиксирана в османската фискална документация. Този факт показва, че то вече е утвърденият възпроизводителен механизъм не само от биологичен, но и от стопански тип.
В духовния живот на българското семейство, а чрез него и на този на цялата българска народност Хр. Гандев влиза по изключително необичаен за нашата историография път. Той изследва личните имена, фиксирани в османската фискална документация. При обработката на 15 620 лични имена се установява подчертан превес на славянските именни основи. Старата традиция се развива в различни варианти, но фонемите, които съдържат знаковата същност на имената, са славянски. Установява се, че християнският именен репертоар с застъпен значително по-слабо. Този превес на старата именна система седем века след налагането на християнството като всеобща религия на народа ни е обяснен със семантична натовареност на славянските именни основи. По правило те имат магическо охранително значение, което се възприема като пряка защита на човека в сложната и заплашваща го природна, стопанска, обществена среда. Впрочем така се интерпретират имената и от православно-християнски именен фонд, при който обаче защитата се осигурява от определен светец — покровител на индивида, който носи неговото име. Бих добавила, че този анализ свидетелствува за живата и адаптирана към християнската идеология стара културна система, която е основата на народната култура.
Един нов проблемен кръг, добавен от Хр. Гандев към това издание на «Българската народност през XV в.», е за обществената активност на българите през XV и следващия XVI в. Към поредица въпроси авторът отново навлиза с подчертаване на катастрофалния характер на завоеванието, но едновременно с това търси онези факти, които показват как той се преодолява. Доказателство за това Хр. Гандев намира предимно в достигналата до нас книжовна продукция. Обстоятелството, че основната част от книжнината от XV в. е от неговата втора половина, му дава основание да твърди, че именно оттогава, след една полувековна пауза, започва бавен възстановителен процес, подет и осъществен от народните маси. Той се доказва и от възстановяването на манастирските центрове. През XVI в. този процес набера инерция и засилва темповете на своето развитие. Доказателството са по-многобройните книжовни творби. Тогава наред с необходимите за църковната литургия творби се преписват и съчинения с историческа информация, носещи спомена за отминалата българска държавност. Следва изводът, че на границата на двете столетия всеобхватният стрес от османската агресия е вече изживян и българите успяват да се самоорганизират на демографска и битова основа, за да продължат историческия си живот като общество, като социален организъм. Този параграф, финален за монографията «Българската народност през XV в.», трябва да обясни на читателите как българите, принудени да преживяват апокалиптичната катастрофа на завоеванието, остават единна етническа общност, народ, който и в условията на чуждата власт проправя своя път в историята.
Голямото достойнство на «Българската народност през XV в.» е достигнатото всеобхватно представяне на живота на онези наши предци, които е трябвало да изживеят пълната промяна във всички сфери на живота — в политическата ситуация, в икономическата система, в културното развитие, една промяна с определено негативен знак в общата еволюция на българската народност. Това представяне е направено в посоки, които са основни за историческия живот на българите. Тук е значението на «Българската народност през ХV в.» в цялостното развитие на съвременната ни историография. Това я прави необходима, съвременна книга и я включва в общия фонд на културното ни наследство.
Изследването на Х р. Гандев не е лишено от слабости. Основната е непрекъснато натрапвалата констатация за пълна катастрофа, стрес, колабс на народността. Струва ми се, че именно в «Българската народност през XV в.» е достигнат върха на все още живия възрожденски романтизъм в българската историческа мисъл.
Ние често представяме етапите на стабилитет като бляскави върхове, а кризите — като крушения. И струва ми се, че слабостите на това изследване трябва да бъдат научно оползотворени. Те ясно показват необходимостта да бъде преодолян историографският романтизъм. Той вече не е полезен нито за реконструкцията на историческата действителност, нито за поддържане на културното ниво на обществеността. Защото пресилването на отминалата действителност, било с положителен или с отрицателен знак, неизбежно влиза в противоречие в общото развитие на науката и атакува доверието към научните проучвания. Това ми дава основание да мисля, че слабите страни на монографията «Българската народност през ХV в.» трябва да имат положителен ефект в общото развитие на нашето обществознание.

И оттук идва дълбоката убеденост, че «Българската народност през XV в.» има своето място в поредицата «Историческо наследство» като един от най-ярките примери на възможностите и на основните тенденции в българската историография през 70-те години на нашия век. Не зная колко е убедителен опитът ми да представя сложността на това противоречиво оценявано изследване. Читателите ще открият в него немалко непосочени от мен достойнства. Мнозина ще се очароват от културата на изложението, от прекрасния български слог, от дълбочината на историческите анализи, от пронизващата цялото изложение емоционалност. Може би и немалко ще се подразнят от срещащия се субективизъм и очевидното сгъстяване на черния цвят. Но ми се ще да мисля, че със своите достойнства и със своите недостатъци монографията на Хр. Гандев «Българската народност през XV в.» ще укрепи нашето родолюбие, така както стимулира изследванията върху историята ни в периода на османското владичество.