Лекции по История

Захарий Стоянов

ЗАХАРИ СТОЯНОВ
1850 – 1889


Захари Стоянов е роден през 1850 г. в село Медвен, Сливенско. Учи в черковното училище на родното си село, работи като овчар. Попада във Варна, после в Русе, където работи като чирак. През този период се самообразова, свързва се с русенския революционен комитет. Служи на железопътната станция в Търново Сеймен. Участва в опита за въстание в Стара Загора през 1875 г., заедно със Стефан Стамболов. Определен е за един от водачите на Пловдивския революционен окръг. По време на Априлското въстание е в четата на Георги Бенковски. След разгрома на четата е заловен от турците, но успява да се спаси и е освободен от затвора. След Освобождението работи като секретар в съда и съдебен следовател в Русе. През 1882 г. отива в Пловдив, където се отдава на писателска и публицистична дейност и участва в борбата за съединение между Източна Румелия и Княжество България. През този период издава вестник „Борба”. Захари Стоянов е председател на комитета, който осъществява Съединението на България през септември 1885 г. Участва активно в политическия живот, подкрепя политиката на Стефан Стамболов и е един от основателите на в. „Свобода”. През 1888 г. е избран за депутат и за председател на Петото народно събрание. На следващата 1889 година пътува за Париж, но се разболява по пътя и умира във френската столица. Сред по-важните книги на Захари Стоянов са: „Васил Левски”, 1883; „Записки по българските въстания”, т. І-ІІІ, 1884-1892; „Четите в България”, 1885; „Христо Ботьов - опит за биография”, 1888 и др.

ЛЕТОПИСЕЦЪТ

Биографията на Захари Стоянов – и житейска, и творческа – е изключително интересна и също е включена в различни легендарни механизми. Оформянето и стабилизирането на публичния образ на мемоариста е сравнително дълъг и сложен процес. От една страна, Захари Стоянов сам очертава нишката на своя живот в творенията си, сам слага акцентите в образа си. От друга страна обаче, този образ се оформя в негативна посока от многобройните негови противници и опоненти. Както посочват редица изследователи, значимостта и величието на неговите „Записки” се осъзнават бавно – за съвременниците това е една книга със спомени, около която се водят полемики и се аргументират различни несъгласия.
Интересни са приликите и разликите между Христо Ботев и Захари Стоянов. От тях можем да тръгнем, за да изясним механизмите, по които се създава образът на летописеца. И двамата са родени почти по едно и също време – делят ги само две години – в самата среда на деветнадесети век. И двамата са хора с будна обществена мисъл, даровити и много активни публицисти. Подобно на Ботев и Захари Стоянов е активен участник в националноосвободителните борби. Оттук започват и съществените разлики. Преди Освобождението Захари Стоянов е далеч от популярността и от мащабните публични жестове на своя съвременник. За разлика от Ботев Захари Стоянов оцелява в жестоките изпитания на въстаническата пролет през 1876 г. той прекрачва в свободна България и попада в цялата противоречивост на обществения и политическия живот. Това означава, че неговият образ не може да бъде съграден чрез легендарните механизми на саможертвената смърт, която заема важно място в символичната Ботева биография. Напротив, той е въвлечен в житейското, в партизанските политически борби, които много рязко могат да обезценят всеки образ на героичното.
Писателската дейност на Захари Стоянов е тази, която го извежда от общия фон на тогавашните „поборнически” и политически персонажи. Сред неговите произведения – биографичните очерци за Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Чардафон Велики безспорно най-значима е „Записки по българските въстания”. Именно тази книга го обвързва с много важната символна роля на „пазителя на паметта”. Всяка общност има нужда от подобни фигури, те спояват нейното единство, укрепват колективното преживяване на действителността. Пазителят на паметта не просто „пази” спомена за дати, събития, факти – той превръща фактите на миналото в опит, в истински културно-исторически и нравствен опит, без който е невъзможно съществуването на общността. В своите книги Захари Стоянов не само си спомня и разказва, той оценява, дава оценката си за различните начини на живот, за различните мотиви, които движат хората в избора им на едно или друго поведение. Да припомним, че още в зората на Българското възраждане Паисий обвързва проблемът за паметта със съвестта и морала. Захари Стоянов успешно се вписва в тази традиция, той превръща паметта в поредната висока мяра за чест и достойнство.
Именно ролята на пазител на паметта съдържа в себе си онази действена добродетел, която през годините превръща Захари Стоянов във важната символична фигура на българската история и култура. Неговото лично биографично „чудо” не минава, както казахме, през саможертвената смърт, но то също е свързано по особен начин със саможертвата и с възкресението. Летописецът е този, който спасява от забравата, възкресява от „пепелта” на миналото важни аспекти от живота на общността. В неговото слово „възкръсват” високите героични жестове на стотици и хиляди мъченици на българската свобода. И когато употребяваме думата пепел по отношение на миналото, трябва да имаме предвид един много важен аспект в нейния смислов ореол. Пепелта в случая означава и пепелища – хилядите изгорени по време на въстанието български домове, поруганите църкви, прекършените съдби, неизсъхналите сълзи. Под тези пепелища – казва ни Захари Стоянов – които потомците бързат да забравят, всъщност горят живите въглени на съвестта. Без въглените на съвестта, тлеещи под пепелта на вечно прииждащата забрава, никоя общност няма своя шанс в историята.
С течение на времето символично важната роля на пазителя на паметта става доминираща и поглъща многобройните други по-малки „роли”, които изпълват живота на Захари Стоянов. Политикът, публицистът, предводителят на Съединението (за което той също написва книга) са само част от тези роли, успешно интегрирани в национално значимата фигура на Летописеца. С жеста на назоваването легендата вече напълно е окръглила образа на героя и е приготвила мястото му в националния пантеон. Оттук нататък книгата „Записки по българските въстания” може да се чете като завéт, да стане свята реликва, пазена дълбоко в националната памет, в сърцето на всеки българин. Самият факт, че тя е наричана „голямата българска книга”, „най-българската книга” за „най-българското време”, е показателен за престижната роля, която й е отредена. Подобни определения ни казват, че в историята има много мигове, сюблимни точки, където потенциалът на човешкото се разгръща най-пълно, в цялото му добродетелно богатство. Те ни казват подобни неща и за словото – има много същностно, правдиво и възвишено слово, способно да събере и изрази най-дълбоката истина за българския живот през вековете.
Такава Книга е написал Летописецът, със словото на откровението е дарил той своите сънародници.


„ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ”
Интерпретация

Книгата на Захари Стоянов се появява в сложен период от българския обществен и културен живот. Въодушевлението то свободата бързо е отминало и хората са се изправили пред нови проблеми и грижи. В какво по-конкретно се състои сложността на живота и как се отнася творбата към нея?
Както изтъкнахме по-горе, една от големите не само литературни болки е разпадането на едни и създаването на нови форми на обществен живот. Те утвърждават фигурата на практичния, прагматичния човек, за когото личният интерес е в основата на поведението. Тази прекомерна съсредоточеност върху личното води до сериозен разрив с обществените идеали и цели, така както са ги формулирали някои от водещите дейци на Българското възраждане. Политическите борби и безогледното преследване на егоистичните интереси тъкмо това правят – те налагат усещането за дълбока криза в обществения морал. От едната страна застават светлите примери на истинските поборници за свобода и справедливост, от другата са оцелелите поборници за „гечинмека” (печалбата, изгодата), както се изразява Захари Стоянов.
Сблъсъкът обаче няма само личностни измерения, не е проблем за поведението на отделни хора. В по-общ план става дума за съдбата на националния идеал. Големият залог и успех на Възраждането е именно този идеал – неговото формулиране, утвърждаване на ценността му, изпълването му с високи символични значения. Човекът пожелава да си „найде гробът”, защото вярва, че съществуването има някакви по-висши проекции и смисли, простиращи се отвъд хоризонта на собствения му живот. Националният идеал задължително включва и пантеона – онези заслужили за каузата на общността личности, които спояват нейния исторически образ и служат за формулиране на значимите национални цели. Не бива да си представяме пантеона като някаква сбирка на „велики сенки”, пред които се изпълняват култовите ритуали на почитанието. Напротив, пантеонът е действен, мотивиращ, призоваващ не само към вяра, но към дела и размисъл. Казано съвсем ясно – пантеонът е нравствен ориентир и коректив на общността, той извисява, но и предупреждава. Именно затова пантеонът изисква да бъде пазен и почитан. Памет и почит са ключови думи за всеки национален идеал, те са думи на връзката, на пренасянето през времето.
Захари Стоянов тръгва тъкмо от тази точка – от проблематичната съдба на българския национален идеал. Той много добре знае, така поне му подсказва собственият житейски опит, че чужденците са основната опасност за този идеал. Коварните и почти демонизирани образи на чужденци, които са очертани така ярко и жлъчно в предисловието, са продукт именно на подобно разбиране. Користните чужденци пътеписци крадат от бедната кесия на българската държава, но според летописеца още по-страшното е, че те крадат от паметта на народа. Те са повърхностни наблюдатели, манипулатори, крадци на памет, които лишават българите от историческо самосъзнание.
Но ако мотивите на чужденците могат да бъдат разбрани и обяснени с прагматичните цели на пътуващите търговци, то поведението на българите трудно може да бъде осмислено и прието. Захари Стоянов точно това се мъчи да направи – да разбере, да проумее поведението на своите сънародници. Отвъд чертата на Освобождението той е станал свидетел на един тип поведение, който няма нищо общо с прагматичния устрем на делника. В кървавото празненство на въстанието българският дух се е извисил до неимоверност и днешното превиване пред нищожни цели и жалки хора изглежда безумно, нелепо и неразбираемо. Кой е истинският български човек – тревожат се „Записките” – този ли, който лееше кръвта си и гореше в запалените черкви или политическият шарлатанин, скрит зад големите думи и угрижен единствено за джоба си?
Можем вече по-ясно да формулираме тезата – предателството на идеала мотивира писмовното дело на Захари Стоянов. Хората са забравили истинските герои, отказали са да ги почитат и така са застрашили самите устои на общността. Забравянето, безпаметството носят огромни беди, изпълнени са с трагични последици – още древните митологии ревниво предупреждават за тях. Предупреждава и летописецът Захари Стоянов. Той обявява, че стои на страната на правдата, за да може тя да върне изтънялата памет, да събуди заспалите нравствени сетива. Изправени до примера на героите, до саможертвените им жестове, хората на делника трябва да се замислят, да се съизмерят с великото. Сходна смислова посока, както знаем, споделя и Вазовата „Епопея на забравените”, другата велика българска книга, угрижена за раните на паметта. Тук изобщо не става дума за идеализиране на миналото или за подценяване проблемите на настоящето. Става дума за опазване на „пантеона” от застрашително настъпващата безпаметност. Затова и основната роля на „пантеона” в книгата на Захари Стоянов е да предупреждава – какво може да стане с българския свят, ако позволи на историческата амнезия напълно да го превземе и да го повали.
Не на последно място – въпреки охотното позоваване на сполитащите разочарования „Записки по българските въстания” не е песимистична книга. Тя е книга на вярата. Ако си позволим по-широки асоциации, ще дочуем, че дълбоко в нея се носи познатият ни литературен вик „Не ще загине!”. Не ще загине народът, който вече е изкачил своята Голгота. Не ще загине народът, който е съградил своя висок пантеон. Не ще загине народът, който има летописци – хора, надвесени с перо над следите на времето, разчитащи знаците на паметта.
Не ще загине! Но трябва да помни!

* * *

В основата на сюжета на „Записките” са преживяванията и участието на самия Захари Стоянов в българските въстания от 1875 – 76 г. С еднакво основание може да се каже, че сюжетът е свързан с един период от националната ни история и с биографичните перипетии на една личност. Самата същина на представяните събития е заредена с конфликтност, това е изключително драматичен и трагичен период от българската история. Тази най-общо формулирана историческа конфликтност в книгата има многобройни измерения. Българските въстания събират в себе си хиляди точки на противопоставяне, сблъсъци от политически, социален, етнически, морален и пр. порядък, които трудно могат да бъдат обхванати в пълнота и систематизирани. Но все пак най-важните от тях са достатъчно отчетливи и следва да бъдат представени.

Историческата мяра на конфликтността

Въстанието от 1876 г. е повратна точка в българската история. Реално то не завършва с конкретен успех, но последиците от него откриват пътя към българската свобода. Захари Стоянов разкрива наистина с епическа широта онова огромно вълнение, цялата въодушевена вяра, която изправя българите срещу вековния им поробител. Именно в този сблъсък мемоаристът открива най-добрите качества на своите герои – смелостта, готовността за саможертва, душевната щедрост. За да се случи въстанието, убеден е мемоаристът, трябва достатъчен брой хора да повярват, да приемат свободата като ценност. Захари Стоянов успява да покаже именно тази спояваща сила на националния идеал, който обединява разпилените в частните си светове хора и ги прави българи. Да си българин, не е просто етническа принадлежност, а е историческа самоличност, кауза, която си готов да отстояваш с цената на живота – това твърди книгата на Захари Стоянов. Затова въпреки униженията и пораженията, въпреки предателствата и страха, това е книга за гордостта – българите са представени като моралните победители в историческия сблъсък. Историческият човек има специфична мяра за достойнство и тъкмо тя е постигната през април 1876 година.
В така разгърнатата конфликтност е откроено делото и на редица отделни личности. Те силно привличат вниманието на повествователя – много незабравими портрети успява да изгради той в мащабната фреска на въстанието. Основното при тяхното представяне е обвързването им с делото на свободата. Това е главният критерий, по който мемоаристът произнася своята оценка. Но обединяващата повествователна фигура безспорно е целият български народ. Водачите са важни, поведението им е въодушевяващо и внимателно проследено, но народът е този, който отстоява и с кръвта си защитава идеята за свободна България. Тук Захари Стоянов убедително разгръща своето разбиране за простотата и нравствената мощ на неизкушените от властта и сребролюбието народни синове. Още в предисловието той е заявил пристрастието си към тях – „най-горещите борци и защитници на нашето отечество” са били именно „прости и неучени наши братя”, те са „умили лицето на България” и са направили „да прогърми името българин по четиритех края на света”. Този високо морален образ на неукия, но верен на идеала народ е осмислен като вечния пазител на общностните интереси, гарант за всяко истинско дело и слово.

Нравствената мяра на конфликтността

Книгата на Захари Стоянов вижда въстанието като грандиозен сблъсък на ценности, на нравствени и безнравствени действия. Ако единият конфликт е между българите и техните поробители, то другият е между хората на честта и хората на страха. Тук българите най-често се противопоставят на други българи. Така е, защото те представят различни разбирания за живота и за онова, което го осмисля. Домът, хлябът и послушанието са били вековните ценности на роба, които са оправдавали съществуването и са му помагали да оцелее. Той е свикнал да пази това вековно статукво и сам се е научил да придържа веригите в душата си. В този смисъл робството е преди всичко нравствена категория, а не толкова икономическа или политическа. Следователно големият конфликт се разиграва в душите – ще продължат ли да се поддържат веригите или с патетичен жест ще бъдат захвърлени? Свободният човек трябва да се роди първо в душата, за да може да излезе на „мегдана” и там да отстоява правата си.
Основният патос на „Записките” е да покаже израстването на човека. Самият Захари Стоянов минава през различни „педагогически системи”, преди да „дорасте” до апостол – медвенските овчари, русенските дюкяни, революционните книжки, новите приятели... Животът може да се живее по силата на инерцията, но той е и нещо, което трябва да се „научи”. Така и неукият Захари поема из голямото училище на живота, за да проумее неговите закони и да си изгради жизнени цели. Напускайки колибите на котленските овчари и излизайки на пътя, той получава шанса за нов поглед към света. Една система от наивни и примитивно-религиозни обяснения за света се разпада и на нейно място се ражда нова. Същностна нейна характеристика е проблемът за избора – пред човека лежат различни пътища и от него зависи накъде ще поеме. И ето го тук нравствения елемент – трябва не само да избереш пътя си, но и да имаш силата и смелостта да го извървиш. С особена сила това се отнася за трудния път на революционера, на тайния, конспиративния човек, в какъвто се превръща Захари. Казано синтетично – човек не се ражда с готова нравствена система, той я създава непрекъснато в продължение на живота си. Никой не се ражда смел, но можеш да станеш смел, не се раждаш алчен, но можеш да станеш алчен, не се раждаш страхлив, но можеш да действаш като страхливец – подобна логика в осмислянето на човешкото следват „Записките”.
Кои обаче са нещата, пречещи на хората да следват доброто и справедливото, да бдят за честта и достойнството? Какво ги прави слаби и ги праща под ударите на негативните нравствени квалификации? Съвсем конкретно – какво кара старопланинските овчари да гонят въстаниците, своите братя „по кръв”, по-настървено и от башибозуците?
Ето и отговора на „Записките”, които редом със страниците на героичното, старателно са записали и страниците на страха, срама и безчестието. Три са основните неща в този отговор. Първото, което пречи на хората да опознаят истината, е тяхната нравствена слепота. Робът не може да си съгради нравствена мяра, защото е роден в робство и не познава свободата, нито смелостта и достойнството като същностни белези на човешкото. Незнаещия роб следва силния и е готов да предаде и брата си. Втората пречка е свързана с притежанието – трудно е да се оставят домът, семейството, всички, дори и скромни, неща от битовия свят. Без тях човекът става никой, а защо му е свобода на анонимния, на човека без свой свят. Бенковски безспорно е имал предвид точно тази природна раздяла, когато е палил къщите на селяните, за да им отнеме пътя назад. Това не е само тактически ход, разрушителен акт на принуда, а подтик към една цялостна промяна на светогледа в пламъците на героичното. Страхът е третата пречка по пътя към свободата. За да се изправиш срещу довчерашния си господар, трябва да преодолееш не само страховете за живота и имота, но и вековно напластявания рефлекс на оцеляването. Именно в сърцето е вграден възпиращият фактор на страха – благоразумните бездушия, както ги нарича Захари Стоянов, никога няма да порастат за свободата, дори да им я подарят.

Словесната мяра на конфликтността

Захари Стоянов представя подготовката и избухването на въстанието и като своеобразен сблъсък на гласовете. Именно словото е знакът, който откроява силата или слабостта на човека, затова мемоаристът е особено внимателен към неговите смисли и интонации. Нека да припомним, че възрожденската поезия представя решимостта и бунта най-вече чрез образа на викащия, на онзи, който смело понася гласа си из почернената робска земя. Светът на робството е свят на тишината, на приглушените и сподавени гласове. Робът трябва да си „свива” устата, защото добре знае – Диарбекир е близо. Захари Стоянов направо обобщава ситуацията: – „Тежко беше по това време в Турция; гласността и свободното слово бяха погребани и ето защо хората не се доверяваха един другиму.” Мълчанието засяга самата тъкан на междучовешките отношения, прави ги прикрити, предвидливи, страхливи.
Затова гласът и викът са осмислени като контрапункт, те са възвишените метафорични алтернативи на робската притихналост и предвидливост. В „Записките” българските емигрантски вестници са онези, чийто глас започва все по-силно да се надига и да се чува. „Загърмяват” вестниците и брошурите на Каравелов, „загърмяват” дописки до цариградските вестници, печатното слово става толкова смело, че „всеки си прехапа езика”. Патетични прокламации, огнени речи и кървави писма очертават патетичния път на надигналото се от ложето на страха и мълчанието слово. Самите апостоли са осмислени и представени като хора на словото – на словото, което ободрява душите и вдига тонуса на сърцата. Самото събрание на Оборище е великото средоточие на събралите се български гласове, на тяхната решителна готовност да прокламират свободата. Най-величавата фигура в тази посока безспорно е войводата Бенковски. Той е човекът на гласа, на силното и безкомпромисно слово, което решително отхвърля слабите аргументи на „учените глави” и „тънките” съображения на „попските слова”. Захари Стоянов показва въстанието като бунт, започнал от словото и трагично защитен в делото. Чрез словата на апостолите и делата на въстаниците българският народ е „проговорил”, той е доказал, че думите не са празни черупки, че заради тях може да се живее и да се умира. Така образите на проговарящия народ и на огненото слово стават ключови в образователния свят на книгата.

Многостранният образ на човешкото от героя до предателя

Безкомпромисни думи и нелицеприятни оценки дават облика на „Записките” – там нещата са наречени с имената им, без всякакви конюнктурни съобразявания. Но ясно изведените оценки не правят от „Записките” една „черно-бяла” книга, сборник на моралните тезиси, на раздадените етикети. Напротив, тази книга има сетива за разностранността на човешкото и в това се състои нейното величие. Тя съумява да предаде човешкото в неговите трагични полюси – да види величието и падението, възторга и унинието, вярата и отчаянието, твърдостта на жертвата и хитростта на оцеляващия... Самият Захари Стоянов представя себе си в тази двойственост, неговите изпитания по затворите ще откроят предела на унижението като следствие от приетата роля на оцеляващия.
Така между ясните и морално еднозначни фигури на „героя” и „предателя” мемоаристът съумява да изгради цял спектър от сложно мотивирани човешки реакции и жестове. Тук ще видим гръмовния Бенковски на възвишеното, но ще видим и отпадналия Бенковски на отчаянието. И ето го урока на „Записките” – и гордо изправеният, и страхливо снишеният човек са страни на човешкото, те са диалектическите лица на самия живот. Затова вътре в човека трябва да има нещо, което да го държи изправен, някаква „арматура” в душата, която не му позволява да се свлича в зоните на нечовешкото. Българските въстания това са направили – те са вдигнали една уникална стълба, изградили са уникална психологическа „арматура”, с помощта на които вековно унизените българи са получили великия шанс да докоснат небето.

* * *

За да обвържем творбата с актуалната художествена норма, трябва да си зададем един по-общ въпрос – какви са възможностите на мемоарния жанр в представянето на света?
Мемоарът е жанр, свързан с паметта, той има в основата си едно лично усилие да бъде уловено времето и да се изведат от него някакви „уроци”. Самият повествовател стои по особен начин в тази писмовна процедура по улавяне на времето. Той си спомня, преценява, тоест отделя важното от неважното, и пише. Всички тези неща са проникнати от дълбока субективност, мемоаристът не е историк, неговите факти са обвързани с личния опит. Колкото и силна да е човешката памет, все пак е несигурна, тя пренарежда, добавя, понякога подменя... Колкото точна и морално отговорна да е една преценка, тя не може да обхване всички гледни точки, които оформят облика на една или друга историческа ситуация. Колкото и правдив да е мемоарният текст, той ще бъде и зона на пристрастията, на реторическите ходове и на емоционалните тоналности. Мемоарът представя истината, схваната като един личен начин да се интерпретира и разбира светът.
Но мемоарът притежава и още една съществена характеристика – той свързва личното с общото. Мемоарът е сродяване с някакво обществено вълнение, пристрастие към съдбата на общността. Така че когато четем един мемоар, интуитивно може би се интересуваме и от начина, по който отделната личност се ангажира с проблемите на времето си. С още по-голяма сила това се отнася за „Записките”, книга изцяло посветена на каузата на общността. В зависимост от акцентите върху предмета и начина на представяне могат да се проявят и други жанрови белези. По повод „Записките” литературните изследователи говорят например за белези на автобиографията, която поставя акцента върху личния жизнен опит, на летописа, който изгражда специфични дистанции спрямо изобразеното, и дори на епическия роман, със стремежа му да представи многообразието на народния живот в някакво преломно събитие. В последните части на своята книга летописецът дори изгубва позицията си на пряк участник и свидетел на събитията, той тръгва по техните следи чрез проучване на документи и разкази на очевидци. Тоест и в това отношение „Записките” са една странна, хетерогенна книга, в която се следват различни жанрови политики при представянето на света. Може би затова Захари Стоянов я е определил като „записки”, с цялата скромност и условност на това название.
Казахме, че Захари Стоянов е основен герой на творбата – пряк участник в действието, но и негов летописец и коментатор. Нека да поясним още в един план следствията от преплитането на делото и словото. Чрез разказа за действията на героя читателят си създава представа за него, какъв е характерът му – дали е смел, решителен, страхлив и пр. Захари Стоянов обаче и коментира преживяното, оценява събитията, в които сам е участник. Чрез коментара читателят получава допълнителна информация, добавя нови щрихи към образа на героя. Оценката за едно или друго събитие ни представя вътрешната, субективната страна в облика на героя и тъкмо тя е характеризираща. Тя ни дава представа за говорещия, за неговите предпочитания, пристрастия, позиции, емоции... Следователно мемоарният жанр открива много добрата възможност да правим изводи за субективната страна във всяко писмовно дело. Да държим сметка за заеманата от повествователя гледна точка и за начините, по които се изгражда цялостната оценка на събитията.
Осемдесетте и деветдесетте години на деветнадесети век бележат истински разцвет на мемоарната литература. Ако трябва да посочим творби, близки в жанрово отношение на „Записките”, няма да срещнем особени затруднения. Такива са „Спомени от цариградските тъмници”, (1881) на Светослав Миларов, „Неотдавна”, (1881) на Иван Вазов, „Миналото”, (1884 – 1888) на Стоян Заимов, „Мемоари”, (1897) на Тодор Икономов, „В тъмница”, (1899) на Константин Величков и др. повечето от тези съчинения са близки не само жанрово, но и проблемно-тематично. Те обикновено са обърнати към годините на робството и изпитанията, свързани с тях. При едни надделява интимно-психологическият момент в преживяванията, при други – събитийното и дори авантюрното начало.
По отношение на големия литературно-исторически сюжет за българската свобода, за паметта, кръвта и забравата „Записките” са много обвързани и с някои от основните произведения на Иван Вазов. Става дума най-вече за „Епопея на забравените” и за романа „Под игото”. Между тези творби са правени редица съпоставки, с различна насоченост. Основните връзки всъщност опират до противоречивата съдба на националния идеал в едно време на героичен подем и във времената на прагматичната корист. Въпреки идейните си различия и лични вражди и двамата писатели показват общата си загриженост за опазването на идеала и за укрепване на символния свят на българската общност.

КРИТИЧЕСКИ ИНТЕРПРЕТАЦИИ
ОСНОВНИ ТЕМИ
Езикът, разказването

Езикът му е неизбиран, непосредствен, естествен – към което той решително се стреми. Фразата не е гладена и цизелирана (шлифована). Тя няма качествата на обикновената литература, още по-малко академична реч. Но захваща неотразимо, задържа до задъхване.
Иван Радославов – „Захари Стоянов и неговите
„Записки по българските въстания”, 1929


Като пренебрегва езика и литературата, и граматиката, и вкуса на хората, той пише почти унесен, възкресявайки своите спомени, които подрежда както му падне, вмества из тях разсъждения, анекдоти и майтапи и щом се увлече, стрясва се, за да продължи с едно извинение към читателя на разказа си. Ако разказът се пречупва на много места поради тая недисциплинираност, вдъхновението винаги е бодро, силно, оригинално, необвързано с никакви условности.
Димо Кьорчев – „Захари Стоянов, Иван Вазов, Пенчо Славейков”,
публикация 1933

Неговото повествование – винаги просто, ясно, без двусмислия и загатвания – е един остър графически рисунък, или широка многопластова живопис, ту окъпана в слънце, ту развълнувана и трагична. Той е изправен насреща ни – прям, непосредствен, не „прави литература”, понякога доверително мек, друг път злоезичен и буреносен или неудържимо възторжен, като юноша.
Константин Константинов – „Захари Стоянов”, 1976

Представата за „Записките” като естествено, безизкуствено, а то ще рече и като безконфликтно в организационен смисъл разказване, едва ли е най-добрата изходна точка за тяхното четене и анализиране. Пред нас е творбата, която израства върху много широк кръг разказвачески противоречия, повечето от които тя открито назовава и активно раздвижва. (...) Трите тома на „Записките” са събирали в себе си много широк свят, много широко светоотношение и всички основни разказвачески типове – те са енциклопедия на великия човешки дар да се разказва
Никола Георгиев – „Как разказва Захари Стоянов в
„Записки по българските въстания”, 1980

Неговото езиково творчество е безподобно, то е като клеймо, сякаш за пръв и последен път тоя Адам на нашата национална библия нарича, назовава за векове нещата, които ни заобикалят, на български език. Такава варварска свежест, първозданност българският език вече никъде и у никого няма да придобие. Неговата проза принадлежи на художествената литература дори само поради първичната си сила, поради с нищо несравнимите Захари-Стоянови словосъчетания, нетърсени метафори, които няма да се повторят.
Тончо Жечев – „Прозата на Захари Стоянов”, 1989

Коментар на критическите тези

Основанията за повишеното критическо внимание към езика и воденето на разказа при Захари Стоянов изглеждат достатъчно ясни. И в жанрово, и в стилово отношение „Записките” винаги са четени като странна, непобираща се в традиционните критерии и представи книга. С тези трудности е свързано и усилието книгата на Захари Стоянов да се приобщи към корпуса на художествената литература, с очевидното подразбиране, че това повишава нейната значимост и престиж. Лайтмотив при описанието на езика е неговата простота, а при описанието на разказването неговата правдивост и несъобразяване с правилата. За това безспорно спомага и твърдението на самия Захари Стоянов, че ще пише просто и правдиво, не за учените, а за своите братя – „В язика вардих само едно правило: да ме разбират и най-простите що искам да кажа.”
По традиция литературната критика винаги е давала предимство на спонтанното, естественото, вдъхновено излятото слово, пред изкуственото, нагласеното, направеното според правилата. Зад това предпочитание стои много устойчивата и утвърдена с особена сила от романтиците представа за твореца, за гения, който не следва правилата, а сам създава свои светове, свои уникални „правила”. Захари Стоянов е вместен тъкмо в тази представа. Приведените откъси от съчинения на известни български критици са показателни за възпроизвеждането на преклонението пред простотата и пред силата на творящия отвъд правилата творчески дух. С едно изключение – статията на Никола Георгиев, която представлява много внимателно вглеждане в конкретните повествователни техники, с които си служи Захари Стоянов. Неговият извод, както личи и от приведения откъс е, че „Записките” са едно сложно организирано произведение, което се ползва от възможностите на различни жанрови модели. В него простотата и реторическата „нагласеност” се преплитат, за да се превърне книгата в истинска „енциклопедия” на различни „разказвачески типове”.

Литература за 11 клас, изд. Анубис, София 2001

* * * * * * *

Личността и творчеството на Захари Стоянов се свързват със „Записки по българските въстания”. Освен този значителен труд Захари Стоянов създава обемно и разнолико творчество – очерци, статии, рецензии, част от което никога не е издадено. С най-плодотворния период от живота му – Пловдивския – се свързват биографиите на Ботев и Васил Левски, очерци за живота на Любен Каравелов, както и книгата „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата (1867 – 1868)”, оценявана от самия Захари Стоянов като начало за изучаване делото на войводите. За връх на публицистиката му се смята вестник „Борба”, издаван от самия него, вестник, който изиграва немаловажна роля при осъществяването на Съединението (1885). Други книги: „Искандер бей. Разказ из българския живот” (1882), „Чардафон Велики” (1877), „Превратът през 1881 г.: Исторически възпоминания” (1894).
Захари Стоянов е една голяма фигура в българския живот, загадка за много поколения и невинаги признат. Заради парадоксите на своя жизнен път той е наричан „исторически овчар” (Иван Вазов), „гениален самоук” (Иван Шишманов), „българския Тукидид” (Александър Балабанов). Тодор Ташев, най-големият биограф на писателя, с болка обобщава: „Когато решихме да върнем на читателите пренебрегвания и „забравен” в миналото З. Стоянов, първата ни грижа беше да извадим острите му зъби: тук руските генерали и дипломати захапал, там „България за себе си” поискал... кастрихме, кастрихме, докато останахме без близо половината от онова, което е написал. До Съединението (1885) З. Стоянов е революционер, русофил и талантлив писател, а след то-ва – до края на живота си – непримирим русофоб, който е погубил таланта си...” Наистина, заедно с клишето за гениалния самоук, който става председател на Народното събрание, се появява и клишето за първоначалните антимонархически възгледи на З. Стоянов, впоследствие преминали в яростен монархизъм. А естествената причина за такава промяна е фактът, че в лицето на княз Батенберг идеологът на Съединението вижда гарант срещу едно руско заробване на страната.
Неговото верую, мисълта, която го терзае, е как България да стане едновременно силна, обединена и демократична държава, как да разграничава програми от намерения и демагогство от добродетел в политиката. Според Андрей Пантев той е „достатъчно храбър, мъдър и честен да промени отношението си спрямо политик, държава, монарх, партия, дори идея, ако вече се е убедил в губителното или съзидателното им преобразяване... Той пише и прави история в различни условия, срещу различни врагове и с различни цели, но никога не и противно на убежденията си.”
Захари Стоянов (Джендо Стоянов Джедев) – 1850 г., с. Медвен, Сливенско – 2 септември 1889 г., Париж. Роден в семейството на овчаря Ст. Далакчиев. Учи в църковното (след 1860 г. взаимно и класно) училище в с. Медвен (1856 – 1862). Овчар в с. Инжекьой (дн. Тополите, Варненска област) и в с. Подвис, Бургаска област (1866 – 1870). Шивашки чирак в Русе (1871 – 1872). Член на Русенския революционен комитет. Участва в Старозагорското въстание (1875). Един от апостолите на ІV революционен Пловдивски окръг по време на Априлското въстание (1876). След разгрома на въстанието е затворен в Пловдив, по-късно принудително е изпратен в с. Медвен. Нелегално отива в освободеното Търново (1877). Член на окръжния съд в Търново (1880). Секретар на Апелационния съд и съдебен следовател в окръжния съд в Русе (1881). Служител на дирекцията на правосъдието на Източна Румелия с Княжество България (1885). От 1886 живее в София. Народен представител в Народното събрание (1886), подпредседател на Народното събрание (1887), председател на Народното събрание (1888 – 1889).

Опит за портрет

Физически портрет: „Аз видях една чепата фигура на мъчно подвижен селянин, едно некрасиво жълто лице на прабългарин и хубави очи с умен, весел поглед.” (Кирил Христов); „Простодушието изглежда най-изпъкващата черта на „царя на селяните”, както е познат в Източна Румелия, въпреки ролята, която той е играл при пловдивския преврат и въпреки реномето му на смел и ловък човек.” (Ойген Куцински)
В очите на своите съвременници: „Той четеше много, каквото му попаднеше, с жадност. В неговата глава вееха най-разнообразни влияния: хайдушки романтизъм, съзаклятническа романтика, якобинството на френските революционери, утопиите на руската нихилистка мисъл, Ботевата омраза към калугерите и чорбаджиите – естествената сила на един интуитивен ум.” (Симеон Радев); „Това е най-културната личност във времето на строежа на българската държава.” (Александър Балабанов); „Демократ, фанатично привързан към идеите на равенството и братството.” (Иван Радославов); „Захари Стоянов не дочака да види края на каузата, за която тъй възторжено се бореше, но в деня, когато тази кауза бъде увенчана с успех, неговото име не ще бъде забравено.” (Луи Леже).
За творчеството си: „Право да си кажа, аз не се пазих твърде да не изказвам симпатии и антипатии в някои събития и обстоятелства. Напротив, драго ще ми бъде даже, ако съм могъл да се съобразя с духа на времето, в което пиша...” (Захари Стоянов)

ЖАНРЪТ НА „ЗАПИСКИТЕ”. ПРЕДИСЛОВИЕТО НА ПЪРВИ ТОМ. ИСТОРИЯ И ЛИТЕРАТУРА
Жанр

Определянето на жанра на „Записки по българските въстания” създава проблем, доколкото не съществува отделно понятие, което изчерпателно и точно да го обозначи. Изследователите на произведението в литературната критика твърдят, че подчертаването на документално-мемоарния жанр за творбата би ограничило обхвата и значението й (Лидия Велева). Търсенето на жанра е такова прочитане на текста, което го приближава до други текстове и в частност до това, което се нарича социален и идеологически текст на епохата. Това е този текст, който за дадена епоха и публика изгражда модела за достоверност и за идеология, или според думите на Никола Георгиев: „...в мисленето на 80-те и 90-те години ... романите на Вазов са били именно романи, тоест художествени произведения, а произведенията на Захари – мемоари, биографии и съответно – нехудожествени произведения”.
Един от съществените признаци на мемоара е документалността, която се съдържа в свидетелствата на автора-очевидец, в наличието на действителни исторически лица и събития. Мемоаристът се различава от автора на автобиографията, който описва собствения си живот, и то в лична перспектива. Повествованието се извършва от първо лице и самият този факт прави интересно отношението автор-повествовател-герой в мемоара. Това отношение ще разгледаме в следващата статия. Тук ще присъединим още един признак към характеристиката на този жанр – субективизма. Записването на събитията само по себе си изразява индивидуалността на автора, неговата гледна точка към преживяното. В античността понятието мемоар притежава тройния аспект на историческото свидетелство, биографичния документ и апологията. Тези белези издават амбицията за подреждане на миналото, за йерархизиране на случилото се и за ситуиране на Аза в историята. Всичко това може да бъде открито както във възрожденската ни мемоаристика (например в произведенията на Г. С. Раковски, Л. Каравелов или П. Хитов), така и в „Записките” на З. Стоянов. Но като творба от по-ново време, последните достигат до друг етап – до желанието да се очертае историята на Аза. Оттук нататък изповядваната цел на мемоариста Захари Стоянов е не просто да реактуализира едно минало чрез историческите му съставки, а да издигне неговия незабравим релеф над времето и индивидуалната памет.

Предисловието на първи том. История и литература

Предисловието на творбата може да бъде разглеждано като манифест на авторовата идеология. Захари Стоянов не само излага своите цели и метод, както постъпват още античните историографи. Той задава и тълкуването на смисъла на творбата си, като тълкуванията му често приемат насоката на памфлета и сатирата. Предисловието на първи том играе ролята на аван-текст [една от стратегиите за четивност, с които читателят се поставя в ситуацията на творбата] за текста.
Още в самото начало на предговора Захари Стоянов отбелязва, че всеки народ трябва да познава миналото си и дълг на потомците е да го изучават. Очевидно е, че авторът ще се стреми не към създаване на литературно произведение, а на историографско произведение. Защо литературната форма не е желан резултат? „Не се опитах ни най-малко да облагородявам и премълчавам тия събития, защото в такъв случай, ако на мястото на Борча войвода и на Иван арабаджията турех влюбени скелети, глупави любовници и педанти-учени – то книгата ми не щеше да има български отпечатък... Зная средствата за това облагородяване, но не исках да се възползвам” (Предисловие към І том). Презумпцията на автора е, че словото му е грубо, необлагородено, далеч от „благоприличия и правила”. Това е конфликт, който е обоснован, първо, от старанието да се пресъздаде истината за въстанията – най-важното събитие в българската история. Истината за народния бунт е поругана в свободното време, а с това е опетнена паметта на загиналите мъченици. Второ, пишещият търси общение с „братята-сиромеси”, към тях са насочени усилията на труда му: „... за да ви покажа, че най-горещите борци и защитници на нашето отечество ... не са знаели повече от вас.” Грубостта и неучеността на езика целят сближаването с „простите сиромаси” (мотив, наследен още от Паисий), чиито среди излъчват героите на въстанието. Изобщо тук се проявява един по-дълбочинен сблъсък, който упорства и по-нататък в „Записките”: сблъсъкът между простите селяни (герои) и „учените глави”. „Учеността” се изравнява с лъжливото слово, с претенцията за героизъм, с поклонничеството пред чужди авторитети. Така тя влиза във верига от заблуди, най-често като техен генератор, и с това противоречи на цялостната нагласа на З. Стоянов. Единствената претенция на историята трябва да бъде истинното свидетелство за развоя на човешките събития. Литературата противостои на истинността с присъщата си фикционалност [фикция – измислица, лъжа], която води подозрението за неистинност, за изкривяване на притворените обекти. Похватите на литературата за „облагородяване” не са желани, защото препоръчват образци („влюбени скелети”), неоткриваеми в описваната българска действителност. Тази действителност не се нуждае от външно или вторично привнасяне на образи и характеристики, тя притежава стойност тъкмо непроменена, само истинно предадена, защото показва прелома в робското съзнание и въставането на народа. Всяка намеса в същинското й съдържание би била намеса в неподвластна на индивида област. Област на исторически сили и закони, на реални личности, пред които авторът е отговорен, и нещо повече, за чиято действителност той е живото доказателство.
Писането на историята обаче съдържа парадокс, който засяга и Захари-Стояновия текст. Колкото повече историята претендира за доближаване до истината, толкова повече нараства нейната литературна продуктивност. Играта на повествованието, стилът, естетическата категория за вкуса са пробойни, през които литературното навлиза в корпуса на историята. Езикът се проявява ту като инструмент за анализ, ту във формата на исторически документи, тоест като система, в лоното на която е трудно да се каже кое доминира: строгият проект или експресивният код, истината или фикцията, историята или литературата.
Така се налага заключението, че независимо дали говорим за история или за роман, винаги става дума за нарация (повествование) на събития. Специфичното им отношение към истината ги различава, но пък обяснението и разбирането на историческите обекти доближават историята до литературното. Това е мястото, където историческият текст се приплъзва до литературния, и „Записките” на Захари Стоянов се отварят към нахлуване на художествени елементи. Мемоарите му са писани от гледната точка на очевидеца, с прагматичната цел да наложи истината за миналото върху опитите за неговата фалшификация. Но повествованието за това минало, обратите на езика, патосът на стила, организирането на текста са средства да наложи тази истина и те са литературни средства.
Мемоаристът осъзнава своята субективност, защото самият той и неговият предмет принадлежат на историята. Това създава неговото парадоксално положение от гледна точка на литературата. Историята в него се пресъздава като авантюрен персонаж, който изминава разстоянието до близкото минало, за да върне към живот мъртъвците. Така той инкорпорира, вгражда в тялото и в образа си историята и в същото време остава в рамките на настоящето. Този факт за З. Стоянов не е невъзможност да избяга от настоящето. Напротив, за него то е главната цел, към която се стреми текстът му. Предназначението на „Записките” е да възкресят миналото, но не с мотивите на Паисий или Софроний. Захари Стоянов се обръща към близкото минало, за да извърши критика на свободното настояще: „Днес не е епоха на патриотизъм, а за гечинмек (поминък, препитание), днес е невъзможно да се направи разлика между родолюбеца и шпионина.” Историческата визия за миналото изхожда от нуждите и критериите на настоящето, затова и оценката на автора съпътства всеки епизод, отнасящ се към настоящето.

ОТНОШЕНИЕТО АВТОР – ПОВЕСТВОВАТЕЛ – ГЕРОЙ. ПОВЕСТВОВАТЕЛНИ ПЛАСТОВЕ В ТЕКСТА

Началото на „Записки по българските въстания” веднага въвежда отношението автор-повествовател-герой. В първото изречение като че ли говори самият автор в процес на композиране на книгата си, от една външна за текста позиция: „Преди да започна разказа си, съответствующ на заглавието на настоящата книга...”. Тази илюзия се създава от факта, че в мемоарите дистанцията автор-повествовател е най-къса. От двамата само повествователят се намира вътре в текста, във фабулното пространство, той е изворът на разказа и той се обръща към читателя. В „Записките” може да бъде идентифициран и образът на разказвача: „Аз намерих за добре да поместя тия предварителни разкази, със съгласието на разказвача...” (т. І, гл. І); „нужно е да имаме и малко признателност към едно лице, от устата на което чухме много и много.” (т. ІІ, гл. VІІІ). Повествователят вписва себе си в силуета на образ, притежаващ специфична роля. Според думите на Н. Георгиев „това е най-дълбинната единица в творбата, която обединява разказвача, героя и целия останал свят...” Що се отнася до героя на текста, човека, овчаря или апостола, той се появява малко по-късно и за него ще говорим по-подробно.
Началото на разказа не е белязано с фикционалния модел за събуждане на интереса. Сведенията за овчарския занаят на жителите от изброените села не въвежда в напрегната ситуация. Ако поражда интерес, той се дължи на предварително обявената несъщественост на „потребностите”.
Описанието на храната, облеклото, нравите и обичаите, суеверията на овчарите ги представя като общност, затворена не само в рамките на занаята. Тяхната изолираност за продължително време, гладът и лишенията ги сплотяват, като ги правят неподатливи на промени. Строгото разпределение на отговорностите, редът, предвиждащ и най-малката подробност, демонстрират сериозността, с която овчарите гледат на положението си, като още тук се появява насмешливата нотка в тона на разказвача. Той насочва вниманието си на битоописател и етнограф към всички страни на овчарския живот, но акцентът пада върху невежеството и безпросветността им. Описани в една фолклорна отдалеченост, овчарите и тяхното битие изглеждат капсулирани в митологично (неисторично) пространство, с ред на робство и насилие, от който няма изход. (Нека да припомним момента с овчаря кавалджия, поставен в обкръжението на буколическа [от буколики (пастирски) – 1. особен род антична поезия, която възпява живота на пастирите; 2. заглавие на книга от Вергилий] природна картина, която подхваща „жално-жално някоя стара песен”.)
Пространното описание на живота на овчарите, смесващо различни пластове в повествованието – битово-етнографски, народопсихологически, фолклорно-митологичен, – има и още едно предназначение: да въведе Аза, героя на Захари Стоянов. За разлика от Аза на авторската институция, тук намираме персонаж, въвлечен в действието: „Такива бяха хората, с които аз бях длъжен да преживея цели четири години...”. Героят изтъква като релефен образ от досегашното описание, читателят вече разполага с пълнежа на този персонаж, с представата за ценността и понятийната му система. Съветите на „духовния наставник” на младия овчар, Кондю, и бягството му от дома отключват процеса на инициация за героя и на по-нататъшното му развитие. Това е път на посвещаване, което преминава през различни изпитания и изгражда Аза. Началните изпитания за героя са свързани със странстванията му във Варна и Русе, със срещата му с институциите, с чирачеството при абаджиите.
Описанието на живота на абаджиите е насочено не толкова към етнографския аспект на този еснаф, а към поведението и психологията на прослойката. При тях цари още по-голяма безпросветност и също толкова по-голям стремеж за властване над нискостоящите. Побоят над нещастните чирачета, тормозът, който приема най-разностранен облик, показват ожесточение срещу „своите”, липса на национално единение от всякакъв порядък, накратко – психологическите поражения, които оставя робството. Тези поражения подхранват феномена на предателството не само към бунтовниците, а към българщината изобщо. Общество, което тачи народностното обезличаване и верноподаничеството като добродетели, допринася за низвергването на българина. Много трудно подобна среда може да излъчи революционери и да осигури траен успех на въстанията.
Свидетелството на самоубийството на Ангел Кънчев функционира като следваща стъпка в инициацията на героя. Бившият овчар и настоящ чирак изпитва преобръщащата и страховита сила на подобен акт. Самоубийството на Ангел Кънчев и неговата героична смърт тласкат младежа в необратимата конституция на една нова личност. Свидетелството на смъртта е изпитание, при което той се докосва дълбоко битийно до нея, преживява я така, както живият може да стори това. Той открива ценността на смелостта и ролята на героя, разбира, че стойността на живота е съпоставима с други ценности и идеали.
Клетвата, с която героят става член на Русенския революционен комитет, е последната стъпка от неговата инвенция. Непосветеният в революционното дело, в патриотичната идея, остава роб. С клетвата младежът, изоставил роден край и близки, се интегрира към едно ново братство и намира своите „истински братя”. Най-сетне Азът става Аз, отричайки се от своята предистория, за да се превърне в апостол. Оттук нататък вече няма да срещнем детското учудване в образа на разказвача, наивната вяра и неустоимото любопитство на младежа.
В композиционен план клетвата на героя е предшествана от излагането на Устава на БРЦК, присъстващ със собствената си графична отделеност на множество страници. Документът е извънвремеви, той решително прекъсва времето на повествованието. Така във фабулата се създават паузи и тя протича с много малка скорост. По такъв начин „Записките” свободно превръщат фабула в сюжет чрез играта на гледната точка и разказваческите практики, чрез подредбата на събитията и на времевите перспективи.
Главите преди избухването на априлското въстание показват как се достига до „въртенето на пушките” и обясняват неговия неуспех. Те налагат убеждението на автора, че съществува пред-история на това велико събитие, която също е със стойността на „история”, че в това време също има страдалци, които са пожертвали живота си. Със съзряването на героя навлизаме в същността на сюжета и в една велика епоха. Тя е едновременно митологизирана, стояща вън от историческото време, такава каквато трябва да остане и да се помни; едновременно е и историзирана, побрана в рамките на един човешки живот и измерена с него. Стойността на епохата дава ценност на субекта дори само като свидетел на събитията. Той ги инкорпорира, дава тяло на историята и пази живи загиналите.

ДРУГИТЕ ОБРАЗИ: АПОСТОЛИ И ПРЕДАТЕЛИ. ПОРТРЕТНА ХАРАКТЕРИСТИКА. БЕНКОВСКИ, ВОЛОВ, ИВАН АРАБАДЖИЯТА

Образите на апостолите функционират в текста като посредници между света на обикновените хора, на потиснатите, чийто единствен стремеж е оцеляването, и света на историята, в която стоят категории като политика и държава. Главната мисия на апостолите при подготовката на въстанието е да създават национална идеология и да я въплътяват. Резултат на тяхната пропаганда трябва да бъде събуждането на патриотизма у българите. Само че това е патриотизъм, който се реализира не чрез любовта към майката родина или към земята, а чрез любовта към брата, към страдащия българин. Братството между българите е най-спояващата сила, безотказното основание да поемеш върху себе си страданието на брата. То се превръща в споделено мъченичество, в саможертва в името на другия. Това е най-реалната основа на патриотизма – не отвлеченото понятие, а наличното, „тук и сега” случващо се страдание на българите.
Портретната характеристика на бай Иван Арабаджията е типична за герои, които не следват фабулата на текста. Този тип портрет се откъсва от хронологично подредените събития и формира собствен сюжет с тенденцията си към биографичност на отделното лице (такъв е и портретът на баба Тонка в първи том).
Във всеки времеви отрязък, когато е включен в текста, Иван Арабаджията стои неотменно пред къщицата си, зает с някаква работа. Това повторение маркира непретенциозността на образа му, обикновената му поставеност спрямо водачите на въстанието. Друга въвеждаща характеристика за бай Иван е неговата обвързаност с Левски. Митичността на образ на Левски се прехвърля и върху него като сателитен образ, дори словото му удивително напомня словото на Дякона. Възклицанията, с които повествователят придружава името на Иван Арабаджията, славата му на „стълб на българските движения” придават легендарност на образа. Репликите и поведението на Арабаджията, контрастиращи с повсеместната словесна еуфория, завършват в представата за изключителност на този обикновен селянин. Изключителността му се състои в хладнокръвното и премислено отношение към историческия момент, в дълбоко познаване на народната психология. Той не е апостол не защото му липсва завладяващото дар-слово на Бенковски, а може би защото осъзнава бремето на историческата отговорност или защото познава завета на Левски. На революцията той гледа като на „работа”, „дело” и това не е само наследена от Левски лексика. Подходът му е на обикновения селянин, който трябва да понесе тежестта на бунта. Бай Иван е двойно по-възрастен от апостолите и неговата отческа роля е назована директно – „баща” на апостолите. Той противостои с всеки белег от портрета си на друг един „баща” – дядо Вълю, предателя на Бенковски.
Типичен за „Записките” похват при изграждане на портретите е развитието на образа след разделната граница – Освобождението. Наистина, съществуването на героите мъченици след Освобождението е още по-унизително. Тази констатация дава възможност на текста да включи в един и същи момент минало, настояще и бъдеще. В това предварително изпълнило се бъдеще получаваме отговор за всеки от персонажите. Практически едновременно виждаме бай Иван Арабаджията, разсъждаващ за подготовката на въстанието, окован в 40 синджира след погрома, както и обезсърчения мъченик на българската свобода след 1878 година.
Образът на Панайот Волов е изграден чрез редица фрагменти, доколкото мемоаристът е свидетел на действията му. Неговото върховенство на апостол е подчертано. Учил в Русия, той е „едничкото лице между апостолите в 1876 г. със систематично малко-много образование” (т. І, гл. V), докато Бенковски е представен като „скитник дълго време по Мала Азия и Египет”. Но по време на Великото народно събрание в Оборище ролите им се разменят. Волов е деликатен и благороден момък, който не свързва мисията си с честолюбие и с налагане на собствената си личност, а с вътрешно осъзнатия дълг на патриот просвещенец. Той не се идентифицира с водаческата си роля, а само с ползата, която може да допринесе към делото. Тъкмо на този стремеж за оползотворяване на най-добрите качества у всеки се дължи и отстъпването на ръководната му позиция, така акцентирано от автора. В сблъсъка с волята на масата, в необходимостта от нейното подчиняване Волов разбира преимуществото на Бенковски. Срещу „самодържавието” на Бенковски Волов се оказва по-скоро плуралист. Поведението му, издаващо чувствителност и уязвимост, не съответства на въображаемия модел за водача в народното съзнание: „Нажален от всичко това, той се оттегли настрана в шумата и продължаваше да плаче като малко дете.” (т. І, гл. ХІ). Случката с усойницата, пропълзяла по поляната в Оборище, показва и други страни от неговия образ: решителност, познаване на народната психология, мигновена реакция срещу фолклорната прокоба. Волов противопоставя на фолклорно-митологичното значение на змията друго, от същия род: „Гледайте как нас, апостолите, не ни повреждат и зъмите.” (т. І, гл. ХІ). Бихме казали, че Волов е другото „аз” на Бенковски, уравновесяващата и обуздаваща личност, от която последният толкова дължи да се разграничи.
Бенковски е върховият образ в системата от персонажи на „Записките”, съпътстващ кулминацията и погрома на въстанието. Образът му е фактор, който позволява превръщането на фабулата за Априлското въстание в сюжет за въздигането и краха на надеждите (името на Бенковски дори участва в деленето на книгата на глави).
Същинското навлизане на образа на Бенковски се извършва чрез възприятието на героя разказвач. Той вижда пред себе си „човек страшен”, с впечатляващо въоръжение и „10-15 души адютанти”. Това е желаният образ на Бенковски – и от самия него, и от формиращите се въстаници. Не никому неизвестният Гаврил Хлътюв, който „се свива в ъгъла” и благоговее пред „учените” апостоли (в Гюргево), нито пък взетия „по милост” апостол. Пред разказвача стои в цялото си величие български апостол с вече легендарно име, „силен и самонадеян”. Портретът на Бенковски е динамичен, представителните черти, самоувереното и строго поведение обясняват въздействието му върху обикновените хора. Налагайки безспорния си авторитет, демонстрирайки деятелност свръх силите, Бенковски се опитва да създаде миниатюрен образ на държава. Целта му е събуждане на държавническо чувство, създаването на институции, които да разкрият пред селянина мащабите на започнатото дело, светостта му, историческото му значение. Голямото събитие на революцията трябва да накара всеки да почувства, че живее в историята. Затова стремежът на Бенковски е да въплъти революцията, да стане неин изразител и емблема. Действително в образа му откриваме деспотичност, той е наричан „диктатор” и „тоя български деребей”. Наблюдаваме още и агресивност към недотам военните обноски на „бедните хорица”, и пренебрежение към останалите апостоли, особено към образованите сред тях (например Волов и Бобеков). В световната литература шества образът на незаконороденото дете (бастарда). В това произведение Бенковски е незаконороденото дете на българската история. Самосъздаден, далеч от „аристократизма” на учените, той излъчва амбиция за власт и е обсебен от законността. Той е и отмъстител за поругания български народ, и жертвен агнец. За повествователя е необяснимо раждането на такава сила у един обикновен абаджия. Словото му пред събранието в Оборище в искане на пълномощия ни доближава до могъществото му. Обръщайки се към своята дружина, Георги Бенковски сякаш заговаря с вечния език на българската фолклорна памет, с легендарно-песенното назоваване на юнаците си: „Петриечени! Мечени, и вие муховци с мечкарските шишенета!”. В историческата перспектива нито един детайл не носи ежедневното си значение. Природната местност е станала аудитория на Велико народно събрание, селяните са депутати, размишляващи върху историческите последици от подписването на пълномощията. В подобна среда „всеки би станал герой”, казва авторът. Ние ще добавим, че в подобна обстановка личността с потенциал на водач не може да не развие този потенциал и да не отговори на народното стремление. В изходната си позиция Бенковски е представител на народа, нищо в неговото положение не говори за избраност. Поемайки съдбата на народа в ръцете си, той радикално променя своята поставеност в света. На историческата сцена остават двама деятели: той и народът. Съизмерването с общността вече е акт от героичен порядък. Героят преобръща установения ред, за да наложи нови правила и колкото е по-смела претенцията, толкова по-голямо е величието му. Парадоксално, поемането на историческата отговорност прави от обикновения индивид герой, но в същото време като че ли отнема от личността му, защото той става зависим от народния дух. Сякаш водачът черпи сила и величие от вдъхновението и вярата на народа. Когато идеята за свободата умира, тогава загива и водачът.
Този факт допълва твърдението на автора, че издигането на Бенковски не е само продукт на собствената му воля и решителност, а на историческия момент. Всеобщата атмосфера на катастрофичност и еуфория отваря празнина, която може да запълни само избраният: „но ако той се беше явил преди две години или по-после в България, той не щеше да бъде вече Бенковски, а просто копривщенски караабаджия” (т. І, гл. VІ, ХV). И тук е приложен похватът за портретиране на образа чрез времевата перспектива. Пълнотата на осъщественото бъдеще на образа го определя във всеки следващ момент, той е завършен и едновременно с това развиващ се пред погледа на читателя. По този начин преди кулминационното изживяване на въстанието читателят знае за драматичното рухване на образа на Бенковски. А много след убийството на войводата, преди ужасяващите картини на Перущица и Батак, намираме „възкресен” образа му в разказа за дейността на Пловдивския комитет.
Ако в „Записките” братството между българите е белег на патриотизъм и народно единение, то предателят заема ролята на братоубиеца, или на мнимия брат. Ненко Балдьовчанинът, предателят на Оборище, извършва грозното си дело и с това обрича Априлското въстание още в неговия зародиш. Сребролюбието на предателите прикрива много по-дълбока морална осакатеност: раболепие, абсурдно престараване, безчовечност, страх, подлост, вероломство. Няма по-жалка проява от тази на роба, който погубва събратята си, за да се изтъкне пред поробителя, макар и като „гнусен шпионин”. Това доброволно еничарство показва само „черна душа” и „мръсна съвест”. Въстанията разкриват докрай раните и пораженията на робството върху духа на народа. Дядо Вълю, предателят на Бенковски, години наред не осъзнава същността на извършеното, макар че предателството му е прецизно подготвено и актуално изпълнено. Предателят също разполага с човешките съдби, но за да ги погуби с престъпна наслада от властта върху човешкия живот. Предателят е сянката на героя, тип антигерой, който записва името си заедно с пожертваните от него. Мръсната му съвест контрастира с ангелската чистота на апостолите и е знак за „земната” им обреченост.

АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ: СВОБОДА И БЕЗУМИЕ, ТРАГИЗЪМ И КАТАРЗИС. НАРОД И ГЕРОЙ
Избухване на Априлското въстание и конституция на народа

Избухването на въстанието превръща персонажите в герои. От своя страна наличието на героите предизвиква епическото превращение на творбата, както и носи със себе си тематиката на трагичното. Описанието на избухването и потушаването на Априлското въстание през 1876 г. е кулминацията на „Записките”. Това е разделен момент в българската история, когато се започва ново летоброене. Довчерашните селяни стават бунтовници и се прощават с живот, семейство и родна къща. Нещо повече, особеност на българските въстания е въвличането на цялото население в апокалиптичната обстановка на бунта. Вместо с щита на доброто оръжие и стратегиите народът посреща озверелите башибозуци със собственото си тяло, уязвим заради присъствието на жени и деца. Това прави изпитанието пред бунтовниците нечовешко и издига до краен предел трагиката в образите им. Този факт демаскира окончателно потисника и изявява същността на неговия режим – нечуван терор и геноцид. Изобщо поместването на този епичен сблъсък в мирната среда на българите, сред къщите и домочадията им, показва отчаяние, достигнало онтологически [от онтология – 1. Учение за първоначалата на битието, за всичко съществуващо. 2. Метафизическо учение за свръхестествения и нематериалния строеж на света изобщо и на всичко съществуващо в частност.] предел. Дотук народът присъства като неуточнено понятие, което бунтът избистря. Пред нас застават не роби, а народ със самосъзнание: „И ние правим част от народа” (т. І, гл. VІ, І). Такова е съдържанието на авторовите оценки: „Не може да се иска благоразумие от въстаналия за свещени права и свободи народ”.
Какво придава реализъм на това понятие? Самото казване народ вече означава извършване на историята, когато всички членове на обществото се събират, прозрачни един за друг, говорейки езика на бунта. Реализмът се подчертава от епичната мащабност на картините и от налагането на множественото число. Всеобхватната дейност се вмества в изреждания, които наслагват групи деятели и разплискват динамиката с центробежна сила („едни..., втори..., трети...”), съществителните са събирателни: „тълпа население”, „голямо и мало”; „селяните, българите, полуубиените роби” и т.н. Дори когато някоя фигура се отделя от тези епически картини, тя само подчертава принадлежността си към групата, подхранва репрезентацията на групата. Множественото число засяга и образа на разказвача. Много рядко той се обособява чрез азова употреба, повествованието се заема от „ние”.
Свобода и безумие

В десетте дни българско царство бунтовниците се сдобиват със свобода, лелеяна векове наред. Те я изживяват като празник, отбелязващ началото на новото българско царство, предвождани от личност, близка в представите им до царя. Бунтът очарова и ужасява, но той носи в себе си реалността на смъртта и разрушението. Патосът на революцията е да изтрие миналото, да премахне от него робството, страданието и преглътнатия гняв. Символното и семантичното поле, в което се движи бунтът, е полето на пламъка. Пътят на Бенковски е осеян с горящи села, „огненото му слово” разпалва желанието за борба, а опустошителните пожари бележат погрома на бунта. Макар и да се обръща към човека, към Бога или към историята, нищо не е от значение за разбунтувания: единствено въставането срещу нетърпимото унижение и желанието за възвръщане на националното и човешко достойнство.
Говорейки за същността на българската революция през 1876 г., не можем да отминем мотива за лудостта. Захари Стоянов нееднократно настоява, че не може да се търси благоразумие от въстаналия народ: „Тия не щяха да знаят от нищо, двама души нямаше, които да разсъждават сериозно...” (т. ІІ, гл. І). В какво се състои лудостта на българските въстания, защо този мотив е продуктивен за литературата? Приложен към поведението на чорбаджиите, страхливците и предателите, проблемът за лудостта показва, че разумът изгражда повече чудовища, отколкото безумието. „Лудите” в българската литература се героизират, защото те живеят непреживимо това, към което здравомислещите се нагаждат. За бунтовниците робството и потисничеството не могат да бъдат приемани като изначална даденост, те са посегателство върху най-дълбоките основания на човешкото съществуване: неприкосновеността на живота, правото на свобода и достойнство.
Нека да разгледаме епизодите на народното въстание срещу тиранията, когато лудостта и неблагоразумието повеждат мнозинството към саможертва. Времето на революцията е време на истинска битка, кръв и смърт. В такъв момент куражът става най-търсеното качество, с него се измерва патриотизмът (да си спомним байрактаря Крайчо, който повежда обезкуражените въстаници със знаме в ръка). Успешните сражения срещу турците донасят на българските въстаници самочувствието на силата, на могъщия отпор срещу враждебните набези. Защитата на българското, на своето (независимо дали става дума за живота им, за близките им, за дома или за честта) е самият акт на възвръщане на достойнството им. Робът е погребан под изпепелените села или заедно с мъртвите. Робът е този, който отстъпва пред смъртта, докато истинският господар на живота си и на себе си тръгва към смъртта. Това е истинското освобождение на робите – готовността за саможертва, която сваля оковите на страха за живота, на малодушието. Другата свобода, институционалната, се оказва утопия и това е горчивото внушение на мемоарите на З. Стоянов, изхождащи от следосвобожденската действителност. В кратките мигове на битката, когато противникът отстъпва пред чистото юначество – това са моментите на истинската свобода.
Историята на Априлската епопея не спира до героичното въздигане на новите хора. Десетте дни на българското царство изтичат, последвани от потъпкване на въстанието.

Погром на въстанието. Трагизъм и катарзис

Потъпкването на въстанията влива в текста неизчерпаема трагика. Равносметката от опита за освобождение на българщината е трагична. Тази равносметка променя радикално семантиката на образите, като стремително пада от високите върхове на кураж, величие и гордост до най-дълбоките бездни на отчаяние, вина и страх. Творбата заживява с нов ритъм, с контрапункта между огнено слово и мълчание. Героичният образ на Бенковски също подлежи на това движение и натрупва трагизъм. Дали водачът разбира, че историята не е инструмент на свободата? Дали едва сега осъзнава мащабите на делото си, властта, с която се е намесил в съдбата на хиляди невинни? Прозрението за раната, която е отворил в сърцето на тиранина, все още показва неговата свръхличностна отнесеност към събитията. Но физическото му и духовно отпадане свидетелстват за неудържане на предишната позиция (на български „цар” и неустрашим войвода). С потъпкването на въстанията се унищожава народната надежда за бъдещи правдини. Бенковски, който е излъган от подема на всеобщата вяра, не намира повече основания за поддържане на героичното си измерение. Ако припомним обаче характеристиката на античния героизъм, в който се включва преплитането на подвиг и грешка, ще видим, че героизмът на Бенковски придобива трагическа дълбочина. Пред смразяващите кръвта картини на осиротели и умиращи от глад деца, на тлеещите като жарава села и агонизиращите ранени душата на Бенковски е разкъсвана от ярост, милост и срам: „Всичко е вече свършено – говореше той с наведена глава... – Загина хубава Тракия със своето население! Нас, а не другиго ще кълне потомството за това страшно клане и опустошение...” (т. ІІ, гл. V, ІІ). Раздиращата вина принуждава Бенковски да разпознае ужасния смисъл на своите действия и го превръща в трагически герой. Трагичното в този персонаж се поражда от противопоставянето на героично и човешко. Той приема смъртта си като наказание за неизбежното „престъпление”, неизбежно заради волята на народа за свобода, „престъпление” заради пролятата невинна кръв на жертвите.
Картините на потъпкване на въстанията представляват епични платна, в които терорът на потерите сее смърт и сеч. Ужасяващи описания на слепия терор, на освободената унищожителна стихия в човекоподобен облик. Кръвожадното отнемане на живота на най-слабите и най-крехките свива сърцето и поразява чувствата. Бликащите мъка и смърт на невинните не само изтъкват зверските изстъпления на поробителите, не само внушават дълбоко преклонение пред хилядите неизвестни мъченици. Те действат като своеобразен катарзис чрез ужаса и състраданието, които вдъхват на публиката, на следващите поколения. Към тях са адресирани и последните три глави от трети том, повествуващи с кървави сълзи за зверския геноцид в Перущица и Батак. Екстремното страдание на българите, за което дори не съществуват понятия, нанизаните на башибозушките ножове телца на кърмачетата въздействат ударно върху съзнанието на читателя и го въвлича личностно в представяното. Това вече не е естетическо възприятие, а етическа ангажираност с мъката на своите. Състраданието е ужасът пред смъртта на тези вече не неизвестни българи, а деди и прадеди, трябва да приобщи читателите към историята, за да изживеят частица от миналото, да почувстват патриотизма, да се пречистят от своята вина за забравените и незнайни герои.
Това е най-значителното постижение на „Записките” като епос на българския героизъм и страдания за свободата и нейната цена. Тяхната идеология се налага не чрез фикцията, а чрез истината на действително преживяното.

ЗАТВОРИТЕ И ПРЕОБЪРНАТИЯ СВЯТ НА БУНТА

Убийството на войводата Бенковски маркира завършека на опита за освобождение през 1876 г., представен в „Записките” на З. Стоянов. С това се слага край и на ние-повествованието. Образът на разказвача отново изпъква, оцелял по чудо, за да представи преобръщането на завоювания от въстаниците свят. Оцеляването след адските кланета реабилитират ценността на живота, защото помества персонажа вече не във високите жанрове на трагедията и епопеята, а в ситуацията на преследван от свои и чужди. Изтощителният глад и студ, изнемогата на бягството из Балкана приковават човешкото същество към живота, свеждат го до телесност, която познава само езика на инстинкта: „И заигра тогава кръвта, сърце трепти, иска да изхвръкне, мозък се пука, а следствия никакви... И се уплаших аз тогава не на шега, познах своето ничтожество пред всичките тия несъкрушими стихии” (т. ІІ, гл. VІІІ, І). Екзистенциалната стойност на тази сцена е неизмерима: героят, загубил скъпите си другари, застрашен от многоликата смърт на глада и башибозуците, усеща вселенската си самота. Стоейки под дървото, в напълно субективирано време и пространство, той преценява основанията на собствения си живот. Опитът за самоубийство е кулминационен за тази картина. Психологическата пълнота на повествованието подкрепя внушението за безсмислието на саможертвата. Героят се разделя с величавото си предназначение, той се сближава с човешката си репрезентация на „скиталец, който не е виждал родителите си седем години”. Животът неумолимо се налага: „домиля ми животецът”.
Това е началото на преобръщането на революционния свят, който обхваща всички нива на случващото се. Войводата Бенковски е мъртъв (тялото му дори е разчленено), бойните другари също, Югозападна България е удавена в кръв. Територията, която преди броени дни героят победно обхождаше с четата на Бенковски, сега е враждебната територия на бягство и дебнещи потери. Селяните, които посрещаха с революционен ентусиазъм апостолите, сега са предатели. Персонажът се отказва от героичното като своя характеристика, сваля униформата на въстаник и се дегизира като „мирна рая”. Това е и последното превръщение на Аза от началото на „Записките”. Странстванията из родината продължават и след залавянето му. Но топонимите, които преди бележат пунктовете на революцията и паметниците на народното величие, сега означават турските затвори.
Изпитанията по турските затвори са предадени с психологизъм, който окончателно налага образа на човека, с почти ренесансова конотация. Израстването на персонажа вече не се свързва с проекцията му върху външни събития и модели, а с установяването на вътрешното Аз, на тази саморефлексия, която дава изпълненост. Мъчителното пребиваване в затворите разкрива особен вид ирония (или двойно преобръщане) – макар персонажът сам да принизява личността си, заемайки ролята на безобиден рая, готов да понесе всякакви унижения, все пак всичко това е израз на волята на субекта да оживее, да удържи победа. Ако грубата сила на поробителя е непреодолима, то неговата глупост, наивност и простодушие са средствата, чрез които хитроумният персонаж налага своята човешка неприкосновеност. Наистина и страхът за живота се задейства, мигновено и почти инстинктивно, още повече че всеки наоколо се чувства в правото си да отнеме живота му. Но вярно е и друго. Героят тенденциозно възприема роля, съзнателно снизява (травестира) личните си характеристики, за да победи, за да оцелее, когато оцеляването е невъзможно: „Но аз бях далеч още да се възмутя от тия ситни-дребни работи в тоя вертеп от разбойници, гдето човекът, човекът-българин, се ценеше с мухата. Беше ли умно, имаше ли логика да взема да се курдисвам, че съм бил комита?”(т. ІІІ, гл. ІІ, ІІІ). Персонажът използва всеки повод (например дружбата му с пияницата Коста или с циганите), за да затвърди търсеното от него впечатление у турците – съкилийници и „изпитвачи”. Нееднократно повествователят излага дълбокомислените разсъждения на турците затворници по отношение на „комитаджилъка” на „Джендакито”.
Съзнателното преобръщане на самия себе си разказвачът пренася и върху стила на повествованието. Горчивият смях навлиза като крайна точка на ужаса, когато човешкото същество не може да понесе повече страдание, но и като съзнание за слабостта на човешката натура, за нейната податливост и уязвимост. Подобни моменти изпълват последния том на „Записките”, защото за своето оцеляване персонажът заплаща цената на безсилието пред трагичната участ на десетки въстаници.
Способността на субекта да се дистанцира от проявите си и да ги оцени иронично или хумористично се активира не само от дистанцията на настоящето, но и в самия момент на случването: „Колкото и минутата да беше опасна, макар и тук да се решаваше въпросът за живот и смърт, чудя се и сега, как не се засмях аз или Обретенов, с когото бяхме нещо повече от родни братя” (т. ІІІ, гл. ІІ, VІІ). Повествователят пародира елементи на различни стилове и жанрове, с което постига иронизиране на самия себе си, на желанието за оцеляване. Например: приготовленията „да поиска аудиенция при някой овчар”, или клетвата върху зелената паница, „рипването от радост” след обида или унижение, които значат оцеляване, и т.н. Насмешката над самия себе си е непряко внушение за вината – осъзнавана или не – за това, че е останал жив, че изпраща другарите си, преминаващи през затворите, най-често към бесилото.
В „Записки по българските въстания” Захари Стоянов създава една реалистична творба за близкото минало: достатъчно близко, за да позволи лична ориентация и ангажираност, и достатъчно отдалечено, за да създаде своите митове. Творбата му е реалистична, защото изявява дълбочинните сили на реалността, невидими или скрити за наблюдателя. Излага пред нашите погледи скритите ресурси на действителността, превръщаща се в история. В неговите „Записки” откриваме не просто историята на българските въстания, а историята на българския народ. Описанията преминават през върховите точки на историческата съдба, на мисълта ни и представляват генеалогия на една народност, разказ за мъчителното й ставане и себедоказване, разказ, който трябва да се превърне в нравствен коректив на следосвобожденската действителност, унищожила с един замах постигнатия величав образ и вярата на народа в себе си. Книгата на З. Стоянов е наричана „българската Библия” (Е. Мутафов), „най-българската книга” (Ефр. Каранфилов), „истинска българска книга на Битието” (Св. Игов): „В „Записките” Захари Стоянов навлиза в неизчерпаеми проблеми както на българската народопсихология, така и на човешката душа въобще, на битието. Захари не е само битоописател, но и битиеписец, не само философ, но и поет, с други думи – език в най-висшия смисъл”.
Литература за 11 клас, изд. Булвест 2000, София 2002

* * * * * * *
Творческа биография. Захари Стоянов е един от най-ярките публицисти в историята на българската журналистика. Статиите му във в. „Работник”, в. „Братство”, в. „Независимост”, в. „Борба”, в. „Свобода” не са само документи за метаморфозата на възгледите му от радикалсоциализма до дясната политическа практика. Текстовете му в тези издания илюстрират етап от развитието на публичния език в България, те са един от впечатляващите примери в новата ни история за способността на медийното слово не само да отразява, а и да създава събития (цикълът статии под общо заглавие „Трябва ли да съществува Румелия”, излязъл във в. „Борба”, изиграва решаваща роля за сбъдването на Съединението от 1855 г.). Журналистът З. Стоянов се стреми да продължи традициите на предосвобожденската преса, най-вече на публицистичния почерк на Л. Каравелов. Също като учителя си авторът на „Записките” е крайно политически ангажиран, когато пише. С дарбата си да дискредитира своя опонент, със страстното преследване на партизански цели и чрез пресата той се превръща в една от заплашителните фигури в българския политически и културен живот. Иван Вазов казва за фейлетониста З. Стоянов: „С една дума той убиваше една репутация; с един епитет – партия.”
След памфлета „Искандер бей” от 1882 г. (той е насочен срещу княз Батенберг заради суспендирането на Конституцията) З. Стоянов издава биографичния очерк „Васил Левски (диаконът)” (1883) – това е първият опит в литературата ни да се представи животът и делото на Апостола. През 1885 г. излиза книгата „Четите в България”. В нея авторът представя личности като Хаджи Димитър, Филип Тотю, Стефан Караджа. Интересът на писателя към дейците на националната революция е засвидетелстван и в „Христо Ботйов. Опит за биография” (1888) – един от най-дебатираните разкази за големия поет. Историята на най-новото време, отразена пак в човешки портрет, присъства и в „Чардафон Велики” (1887). Най-забележителното произведение на З. Стоянов е „Записки по българските въстания. Разказ на очевидци. 1870 – 1876”. Т. 1 – 3. (1884 – 1892). Книгата носи в себе си знание за миналото и неговите герои, за трагичното и смешното в националното битие, за времето, в което е писана, и за човека, който я създава.


„ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ” – ПАМЕТ ЗА ГЕРОЯ, ПАМЕТ ЗА ПРЕДАТЕЛЯ

Цели и социалнопсихологическа мотивация на произведението. Мемоарната книга на З. Стоянов освен разказ за миналото е и текст, имащ да решава редица проблеми на настоящето, на момента, в който е създаден. В първото следосвобожденско десетилетие все още предстои да се стабилизират ценностните йерархии на новото българско общество, да се утвърди „правилният”, „истинският” образ на историческите събития „от вчера”. Различни гласове лансират сред общността различни истини за Април, неговата прелюдия и неговите последици. Иначе казано, стотиците страници, изписани от З. Стоянов, са за бунта, но те са и „срещу” други интерпретаторски версии на случилото се. Старозагорското въстание (1875) и 1876 изглеждат в книгата точно по този начин не само защото „нещата така са били”. А и защото текстът – по авторов замисъл – трябва да опонира, да обори, да направи невалидни вече появили се през 70-те и 80-те години на ХІХ век тълкувания на станалото през предосвобожденското десетилетие.
Както се разбира от предговора към първия том на произведението, мемоаристът смята, че е наложително да обезсили, да докаже като фалшификации и вражески инсинуации най-вече три от борещите се за надмощие в публичното пространство разкази за случилото се.
Според единия от тях „българските въстания били приготвени от агентите на панславянските комитети” (т.е. от хора, обвързани с руската политика, с руските имперски амбиции). За автора на „Записките” тази версия на случилото се разминава с фактологическата истина. Но има и друго. Подобно твърдение е крайно неприемливо в рамките на цялостния националноидеологически проект, от който Април и изображенията му са част. В първите години на новата българска държавност е много важно да се изгради представа за миналото, според която българите са субект на своята история – тя е плод на техните избори, на техните желания и активност, а не последица от действията на чужденци, загрижени за собствените си интереси и използващи етническия колектив като марионетка. Та една от основните задачи на Захари-Стояновата възстановка на 1875 – 1876 г. е да покаже народа като творец на своята съдба. Примерът на Великата френска буржоазна революция, тълкувана като дело на масите, е важен за „проектантите” на българската нация. Точно затова историческият разказ, според който политическите и социалните промени от 70-те години са материализация на народната волеизява, е „правилният”, потребният за групата разказ за края на ХІХ век.
Според друга версия, на която мемоаристът се противопоставя, „те, българите, като мирен и земледелчески народ никакво въстание не били в състояние да организират и без причина се нападнали от башибозушките тайфи”. Между другото това е теза, споделяна от западни журналисти и политически дейци навремето, които съчувстват на българите след погрома на бунта и точно чрез подобни твърдения се опитват да ангажират общественото мнение в страните си със съдбата на страдащите християни във „варварска Турция”. Авторът на „Записките” отхвърля „изгодите” на подобен разказ, има нещо по-потребно от жалостта на чужденците. Ролята на жертви, на „невинни агнета” не е ценната роля от гледна точка на националноидеологическата реконструкция на билòто. Подобно представяне на събитията подчертава страдалческото в лика на групата, но не й позволява да види себе си в героическа поза. Не само търпящи, пасивни мъченици, но и воини трябва да са българите, за да „произведат” историята си. Затова мемоарите на З. Стоянов подчертават въоръжаването и всичко, напомнящо военна активност от страна на сънародниците ни. Мъченическият образ на „безпричинно изкланите” отрича наличието на бунта, а той е крайно необходим на националната теза за заслужената свобода. „Въстанията” всъщност не траят дори и месец (в знанието на самия З. Стоянов Заарската история тече от 16 до 18 септември 1875 г., а бунтът от 1876 г. започва на 20 април и приключва на 8 май). Но поради националноидеологическите си задачи разказването разраства изобразяваните събития, превръща ги в изключително мащабни. Стотиците страници на спомнянето внушават усета, че „българските въстания” – като че ли многобройни и грандиозни – траят много време (според заглавието на книгата – от 1870 до 1876 г.). Текстът иска да утвърди способността за героика и борбеността като черти в образа на нацията: българите не са убивани „просто така” – като добитък, а защото са стреляли и убивали (да си човек, означава да се съпротивляваш на потисниците си).
Според третото твърдение, което трябва да оборят „Записките”, станалото през 1876 г. се изчерпва с това: „...няколко несмислени младежи се събрали без знанието на народа и се опитали насилствено да го възбунтуват против волята му". Точно тази теза поставя големия етически проблем, който текстът на мемоариста има да разрешава.
Последното твърдение, на което книгата опонира, представя бунта като опит за бунт („опитали насилствено да го възбунтуват”), като фантазия на безотговорни авантюристи, с които народът не е. Ако на места те все пак са успели да го манипулират, да го принудят да тръгне към нежеланото от масата, пролятата кръв е вина на водачите (след като водените всъщност не са искали да участват). В „Под игото” повествователят смята, че ако не са били по-късните събития, които могат да се изтълкуват като оправдание на въстанието, историята („тази стара куртизанка”) би го нарекла престъпление. „Записките” са могъща защитна реч, противопоставяща се точно на това разпознаване и наричане на Април. Ако неговите дейци бъдат натоварени с историческа вина за едно престъпление – за един неуспял, но пък коствал много животи бунт, – пантеонът на героите, без който не може да има нация, става проблематичен (става проблематичен и социалният статут на оцелелите водачи – Стефан Стамболов, самия З. Стоянов). Заради мъртвите и живите, заради колектива и единицата „разследването” на миналото трябва да приключи с оправдателна присъда спрямо хората, създали въстанието. Мемоаристът иска да покаже идеалното в личностите им, да види смъртта им не като последица от неадекватност и глупави заблуди, а като жертва, подобна на Христовата („... те бяха честни и непорочни като ангели, идеални, каквито България едва ли ще роди вече...”). И за да отдели особените, за да ги произведе в герои, З. Стоянов решава проблема за вината по неочакван начин – „преобръщайки” го: „Съвсем си няма място да обвиняваме нашите деятели на въстанието. Ако те не можаха да извършат нещо по-сериозно, затова пак самият народ е виноват, защото не е бил достоен да се възползва от случая, не било дошло още онова време, за да оцени и той свободата.” Не водачите са виновни пред групата, тя е виновна пред тях. Не само защото тогава не ги е разбрала докрай и защото сега ги е забравила, защото не спазва култа, който ражда българското у българите: „...може ли човек да не кълне, когато над гробовете на Левски, на Бенковски, на Волова, на Икономова, на Коча и пр. е пораснало див бурен (на последния лозе), като че народът, за който са се жертвали, се е потурчил?”
И така, в реконструкцията на спомена предишното никога не е равно на „самото себе си”. Днешното като набор от интереси, потребности, задачи формира онзи образ на станалото, който е максимално функционален от гледна точка на проектите за бъдещето (и като лична, и като колективна съдба). В „Записките” идеологизираната интерпретация на 1875 – 1876 г. се стреми да създаде онази представа за „вчера”, която максимално би „катализирала” общностните преживявания. Книгата предлага възможност за позитивна идентификация на наследниците с българската героика, българската борбеност, българския подвиг на предходниците; заедно с това тя търси консолидиращ ефект и в сферата на негативната чувственост – като установява груповата българска вина пред изключителните ни мъртви.
Историята и личността. З. Стоянов прави – кога по-бегли, кога детайлизира- ни – портрети на десетки сънародници, живели през 70-те години на ХІХ век. И споменатият едва-едва селянин, и апостолът на революцията, дълго съзерцаван от мемоариста, в произведението илюстрират един и същи проблемен кръг. Всяка уловена от писателя персонална изява по някакъв начин осветлява въпросите за възможността или невъзможността на отделния човек да избира ролята си в изключителното събитие. Биографичните скици в „Записките” демонстрират в конкретни примери как се извършва обменът на енергии и смисли между личностно и надличностно по време на исторически катаклизъм, как индивидът реагира спрямо отговорността пред колектива и пред бъдещето, с която го товари наситеното с изпитания време.
Една от най-любопитните човешки истории, които коментират „Записките”, е историята на Георги Бенковски. Нацията го запомня с това име – името, с което го знае революцията. Преди нея той се нарича Гаврил Хлътев. (Преди революцията и Захари не е Захари, а по родителска воля – Джендо.) Между световете на Гаврил Хлътев и Бенковски, на Джендо и Захари има огромно разстояние. Смяната на името (доста често срещан избор през Българското възраждане) не е формален жест, тя се оказва свързана и с подмяна на личността. Овчарят става революционер, председател на Народното събрание, сътрудник на в „Таймс”; караабаджията, препитавал се из Влашко с продажба на дребни неща по улиците, се превръща във водач с дарбата да очарова и подчинява хората, във фигура – символ на една национална революция. Под властта на обаянието му повествователят все ще си припомня Наполеон, когато разказва за Бенковски. Именно почти фантастичната способност на личността да се „сменя”, да се превръща в съвсем друга индивидуалност, да се изявява във взаимоизключващи се като че ли роли занимава писателя при опита му да проследи връзката между персонално битие и историческа събитийност през българската 1876 година.
Занимават го и типовете водаческа психология и поведение по време на революцията. Съпоставката Бенковски – Волов изважда наяве различни реализации на човешка качественост, на изключителност в момент на изпитание. Бенковски има таланта и агресивността, необходими, за да овладее и подчини груповото съзнание, за да се пребори за лидерското място (в дните на погрома обаче духът му отпада, той се терзае от чувство за вина: „Загина хубавата Тракия заедно със своето население; нас, а не другиго ще да кълне потомството за това страшно клане и опустошение...”). Волов притежава силата да признае дарбата на другия, да отстъпи „поста” си на по-потребния в момента. А и като че ли е психически по-устойчивият от двамата. Каблешков е другият запомнящо се пресъздаден в книгата водач на въстанието. Поведението му в затвора, самоубийството му дълбоко са впечатлили мемоариста; ако спрямо Бенковски повествователят понякога има двойствено отношение, спрямо Волов и Каблешков той е еднозначен във високата си оценка за характерите и поведенческите им избори.
За опита на З. Стоянов да осмисли срещата между човека и историята важна се оказва и биографията на Иван Арабаджията. Той не е водач, той изпълнява задачите, поставени от лидерите. За разлика и от автора на „Записките” Иван Арабаджията не постига кой знае какво след Освобождението. За него участието в големите исторически събития не се превръща в инвестиция, носеща дивиденти в едно бъдеще на „нашите”. Заслугите му никога не се „превеждат” в служба и добра заплата. Дали това е образът на излъгания от историята, неможещ да претопи миналото в полза? Или пред читателя е фигурата на личното достойнство, отказващо да употреби „добрата” биография като инструмент на преуспяването? „Записките” не отговарят на подобни въпроси, но позволяват тяхното формулиране.
От многото човешки истории, вплетени в революцията, две са особено важни за З. Стоянов – историята на самоубиеца и историята на предателя. Непрозрачни като психология за мемоариста, очевидно според него те казват нещо много важно за въстанието. Намиращи се в двата полюса на етическото, мъчениците, които посягат на живота си, и двойниците на Юда са като че ли еднакво далечни, неразбираеми за повествователя. За него самоубиецът е толкова истинен знак на въстанието, че според предговора на мемоарите дори Бенковски е самоубиец (във втория том разказът за гибелта на Бенковски е различен). Самият З. Стоянов не успява да свърши със себе си, макар че според „Записките” на два пъти иска да стори това. Този човешки опит – на доброволно заличаващия се – му остава чужд, будещ дълбоко страхопочитание и респект.
За пишещия предателят е другата фигура на крайно чуждото. Какви са мотивите му – страхът, стремежът към облагодетелстване, робската психика, някакво първично зло, поривът да се присъединиш към силните и да смажеш слабия? Въпросът не получава еднозначен отговор в книгата за Април. Но така или иначе тя ни оставя разтърсващ портрет на онзи, който извършва предателство и след това живее в страната, където предаденият е обявен за герой и светец. В страниците за срещата – години след Освобождението – между З. Стоянов и предателя на Бенковски и другарите му има и недоизказаност, и невъзможност да се улови докрай смисълът на случващото се.
Азът в „Записки по българските въстания”. Един от най-сложните образи в мемоарната книга е този на спомнящия си оцелял апостол, на пишещия Захари Стоянов.
По страниците на „Записките” неговата частна човешка история и Историята постоянно се оглеждат една в друга. В трите тома е представено голямото събитие, събрало във възел съдбите на хиляди хора, представени са ред участници в драмата от 1876 година. Заедно с това мемоарите демонстрират как индивидът превръща преживяното в разказ за собствената си личност, предназначен за огромна аудитория (нацията не само „днес”, но и „утре”, докато има България).
Книгата за „българските въстания” е „обрамчена” с доста масивни текстови отрязъци, занимаващи се именно с патилата на овчаря, „начинаещия” революционер и затворника Джендо-Захари. (Наистина последните глави от третия том разказват за събития, на които пишещият не е бил свидетел, във финалните страници него го няма като действащо лице. Тази част от текста „връща” времето назад: вече сме научили какво става след погрома на въстанието, а после научаваме за събития от дните на бунта. Но проспективно течащият свидетелски разказ – онзи, който следва естествената хронология на случващото се – наистина започва и завършва с „едри планове” на човека, написал „Записките”.) В началото на биографичното време, пресъздадено от произведението, Азът е видян с теснотата на интересите му, със заблудите и незнанието му, с крайната му неадекватност спрямо действителността, представена е мизерията – във всеки смисъл на тази дума, – сред която съществува. В края на свидетелския раз- каз – след историята за едно личностно израстване, за проглеждането на Джендо и превръщането му в Захари – човекът се оказва (от определена гледна точка) в по-голяма степен „на дъното”, отколкото в началото на пътя си. Но в страниците за оцеляването из затворите Азът вече не е глуповат или неадекватен като в овчарските дни. Върнал се към името Джендо, в килиите той играе с глупостта и неадекватността, използва ги като маска. Отхвърленото, надскоченото лично минало се е превърнало в нещо отделно от индивида, той може да борави с него, да го използва като театрална дреха, с която да прикрие променената същност, натрупания опит, наученото от революцията. Индивидът е станал по-сложен, с повече от едно лице, способен да сменя самоличности, да се преобразява. И колкото и да е унизен и негероичен, той удържа своята победа – в надиграването с властта като актьор печели; екзекуторите не успяват да разпознаят мимикрията. Водачите са мъртви, клането в Батак е истина, изгорена е Тракия, но той оцелява. Извън пространството на текста се случват 1878 г., Съединението от 1885, което до голяма степен е плод на Захари-Стояновата воля, политическата кариера на повествуващия. Мястото на индивида точно сред тези факти обуславя способността му да се любува с такава особена радост на своето „вчера” – на началото си, на времето в затвора, на себе си като глупав или уплашен. Възстановяването на това му минало не е свързано със срам, а със специфична гордост, с удоволствено обглеждане на невероятната дистанция между някогашно и сегашно.
Постоянният диалог между знанието за себе си „отпреди” и знанието за себе си „в момента” обуславя някои от противоречията в образа на повествуващия в книгата. От една страна, той твърди, че пише за братята „прости сиромаси”, с които се идентифицира – те са заслужилите в революцията, като тях са всички светци на бунта (самият З. Стоянов няма диплома, която би му осигурила лесна кариера след Освобождението). От друга страна, натрупаното като информация и култура от любознателния и амбициозен самоук непрекъснато е демонстрирано в „Записките” (споменават се заглавия и автори – френски, които средният българин навремето не би могъл да познава). От една страна, „откъм” своята обикновеност на фона на мъртвите герои (и „откъм” своята обученост в литературния етикет на епохата) разказващият представя себе си като прост записвач на станалото, прави жестове, омаловажаващи труда му, ролята му на автор. От друга страна, той очевидно мисли позицията си на оцелял участник и свидетел за изключителна ценност, за нещо, което му дава власт и ръст спрямо читатели и наследници („Не се церемоних с фонетиката на еровете; нека тях ги наместят специалистите. Аз пиша по такъв предмет, от който около стотина факти и събития само мен са известни...”). От една страна, повествователят заявява: „... святата истина ми бе знамето”, но от друга, си дава сметка, че е немислимо от него да се очаква „строга обективност и хладнокръвие” (иначе казано, неговата истина не би могла да бъде равна на „святата”, на „абсолютната” истина)...
Противоречивите самопредставяния на пишещия са част от сложния градеж на „Записки по българските въстания”. Мемоарите се стремят да отрекат тезите, защитавани от други интерпретатори на Април, и в същото време книгата постоянно демонстрира как в самата нея спомнящият си човек, уверен, че има ясна цел и сигурно знание, не успява да дисциплинира говора си до монолитен образ на миналото, до една-единствена правда за случилото се.
Точно тази вътрешна разноречивост на разказването обуславя провокативността и ценността на произведението за всеки, който избягва да вярва, че миналото е „по-просто”, „по-подредено” и „по-праволинейно” от собственото ни пълно с посоки и несводими една към друга истини време.

Литература за 11 клас, изд. Просвета, София 2001

ЗАХАРИ СТОЯНОВ
1850 – 1889

Захари Стоянов е роден през 1850 г. в село Медвен, Сливенско. Учи в черковното училище на родното си село, работи като овчар. Попада във Варна, после в Русе, където работи като чирак. През този период се самообразова, свързва се с русенския революционен комитет. Служи на железопътната станция в Търново Сеймен. Участва в опита за въстание в Стара Загора през 1875 г., заедно със Стефан Стамболов. Определен е за един от водачите на Пловдивския революционен окръг. По време на Априлското въстание е в четата на Георги Бенковски. След разгрома на четата е заловен от турците, но успява да се спаси и е освободен от затвора. След Освобождението работи като секретар в съда и съдебен следовател в Русе. През 1882 г. отива в Пловдив, където се отдава на писателска и публицистична дейност и участва в борбата за съединение между Източна Румелия и Княжество България. През този период издава вестник „Борба”. Захари Стоянов е председател на комитета, който осъществява Съединението на България през септември 1885 г. Участва активно в политическия живот, подкрепя политиката на Стефан Стамболов и е един от основателите на в. „Свобода”. През 1888 г. е избран за депутат и за председател на Петото народно събрание. На следващата 1889 година пътува за Париж, но се разболява по пътя и умира във френската столица. Сред по-важните книги на Захари Стоянов са: „Васил Левски”, 1883; „Записки по българските въстания”, т. І-ІІІ, 1884-1892; „Четите в България”, 1885; „Христо Ботьов - опит за биография”, 1888 и др.

ЗАХАРИ СТОЯНОВ - "ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ"
СПЕЦИФИКА НА МЕМОАРНИЯ ЖАНР, ФИКЦИЯ И ДОКУМЕНТАЛНОСТ

Първото произведение, създадено върху темата за Априлското въстание, своеобразна негова историография, е „Записки по българските въстания”. Замислена още по време на Априлското въстание, свидетелство за което са водените от Захари Стоянов бележки, познати и на Бенковски, тази книга вълнува и днес съвременния читател с идеите си. В условията на Следосвобожденска България „Записките” са актуални със защитата достойнството на българския народ, с призива към пазене заветите на юначните българи. Те възпитават в патриотизъм, увековечават страданията и героизма на мъчениците, вдъхват вяра В светлото бъдеще на България, но и изобличават времето, забравило героите и потъпкало техните идеали. Започната и до известна степен продължена В автобиографичен план, творбата на Захари Стоянов променя тематичния си обхват. Важна нейна особеност е цялостно анализиращият поглед върху епохата, оценките за нейната величина и смисъл. Основното събитие, върху Което е изградена, се проследява подробно - подготовката на въстанието, въодушевлението, първите стълкновения с врага, настъплението на разярените башибозуци, потушаването, последиците. „Записки по българските въстания” са свидетелство за националноосвободителните борби във време, когато е много наложително да се защити националното самочувствие и достойнство. Изграждайки образа на едно минало, което да се съхранява в съзнанието на поколенията, подобно на Паисий с „История славянобългарская”, Захари Стоянов чрез своите „Записки” създава мощно оръжие в защита на висшите идеали за свободата на отечеството и за борба срещу предателите на тези идеи и примиренците. Априлското въстание е представено като първата масова школа за бунт. Изградени върху исторически факти, данни и свидетелства от самия автор - участник в събитията, със своето многостранно и сложно съдържание, „Записки по българските въстания” съчетават и историческата наситеност на мемоара, и художественото майсторство на белетристиката, и патриотичния патос на възрожденската публицистика. Мемоарните творби, към които се отнася книгата на Захари Стоянов, са необходим подготвителен етап преди появата на големите епични форми, каквито са романът и героичната стихотворна епопея. Най-важната особеност на мемоара е документалността, вярното и точно изображение на реалния факт, изразяващо се чрез свидетелството на автора. Налага се АЗ-формата като задължителна за организацията на мемоарната творба. Характерна черта на този жанр е описанието „пост фактум” на реални събития от реален разказвач, което ще рече, че в ретроспективния си поглед разказвачът знае бъдещето и края на всеки епизод от миналото. Много често обаче разказвачът описва последователно ситуацията като участник в нея, който не знае какво ще се случи. Поради ретроспективността, мемоарът се разделя на два пласта - един, който е в миналото, и друг, който е сега, в настоящето на творбата. В миналия план Захари Стоянов се описва като доверчив, възторжен и ловък в трудни ситуации, застрашаващи живота му. Писателят се дистанцира от този свой образ чрез самоиронията и се насочва към образа от сегашния план, където се отличава като човек с висока гражданска съвест, който иска да съхрани заветите на миналото и да живее според тях, като неуморен борец срещу неправдите и лицемерието. Ретроспективността на мемоара и темпоралните планове се определят от-две гледни точки на автора, при които АЗ-ът от сегашния план е съдник на АЗ-а от миналия план. Миналият план отразява събитието, а сегашният дава оценката. Мемоарът е, от една страна, документален, т. е. достоверен, а от друга страна, субективен, т.е. Винаги доминира индивидуалното виждане на разказвача. АЗ-формата принадлежи не само на мемоара, а и на романа, но там тя се използва, когато е нужно да се актуализира документалността. В романа разказвачът се различава от автора, може да съществуват повече от един разказвачи. Първоличната организация на повествователното действие дава възможност в романа да се изобрази субективното виждане на дадено лице, което в мемоара може да бъде само авторът. В изграждането на характерите обаче съществува връзка между мемоара и епоса. В художествената творба образът се превръща в тип. Независимо че мемоарът описва исторически реални лица, те също са типове. Бенковски олицетворява активното и безкомпромисно начало на революционната борба, Волов - мъдрост и благородство, Бобеков - скромността на апостолското служене, Захари Стоянов - възрожденската виталност. За разлика от героите на Захари Стоянов, героите на Вазов в романа „Под игото”, в чиято основа е също Априлското въстание, имат прототипове. Писателят не рисува портрети на исторически съществували личности, а създава образи - художествено обобщение на българина от епохата на Освобождението. Реалистичната картина на борбите на българския народ е създадена в „Под игото” чрез реалистична типизация с помощта на художествената измислица. Романът на Вазов е нов етап в художествено-жанровото развитие на българската литература в годините след Освобождението. Въпреки че се противопоставя на мемоарната традиция, в „Под игото” се откриват някои стилови и композиционни особености, които насочват към „Записките” - авторовите отстъпления („Пиянството на един народ”, „Въстание”, „Пробуждане”). Те са анализ, обобщение и оценка. Сходни са с публицистичния стил на Захари Стоянов, но изразяват позиция, противоположна на застъпената в мемоара (Вазов се противопоставя на обвиненията срещу българското чорбаджийство, излагайки твърдението си, че „даже и чорбаджиите, жигосаната класа, спъвалото на народното напредване, се намериха под обаянието на идеята”.). Градивна страна на публицистичната страст на Захари е „култът към героите”, най-ярко изразен в отношението към образа на Бенковски, превърнал се в пример за мемоариста. Способностите за „обективизация” на АЗ-а, както и за виждане и изобразяване, според вътрешната мяра на нещата, създават епическата обективност на описанието при Захари Стоянов. Тя проличава в обрисуване образа на Бенковски. С епическа обективност е предадена и картината, описваща как мъчителите на Захари си пият кафето. Образът на Волов не е подчинен на първоначалната идея да бъде непривлекателен. Мемоаристът остава верен на документалността; той не може да не се преклони пред действителното човешко обаяние на Волов. След описанието на покрусата и поражението, Захари Стоянов разкрива екстремалните полюсни мигове в психологическа драма на човека, но не описва страданието на Бенковски, а съсредоточава вниманието върху собствените си преживявания. Сменя се гледната точка на повествованието - от обективен епик става субективен, т.е. посоката на повествователното действие е „обърната” навътре, към преживяванията, към съзнанието. В този епизод се откроява вътрешният психологически реализъм на изображението. Захари Стоянов се изявява и като очевидец и участник в събитията, и като субект със задачата да осмисля нещата, да ги представя в перспектива, в патриотичен, обществен и народопсихологически план. Своята пряка и основна задача - да представят развоя на най-голямото българско революционно движение, „Записките” изпълняват, като кръстосват общите постановки, размисли, изводи с конкретни и детайлно описани изводи. Същинската сила на книгата е в съчетаването на изказови типове от журналистиката, ораторската проза, есеистиката, документалистиката и пр. В творбата се съчетават разнородни разказвачески постановки - някои близки до художествеността, други художествено неутрални, трети откровено антихудожествени. Българската литература след Освобождението наследява от Възраждането особеното състояние между достоверност и фикционалност, което в науката се нарича синкретизъм. Повествованието невинаги разделя измислената от неизмислената случка, разказа от действителния спомен, белетристичната условност от житейската достоверност. Ето защо мемоарите се определят като нелитературни произведения, а художествените тенденции остават неосъзнати, непочувствани. Прояви на такива художествени тенденции откриваме във видимото отслабване функцията на автора като очевидец, както и в промяната на стойностите на бремето и достоверността на събитията (за смъртта на Кочо Чистеменски разказът може да поддържа две различни версии, като и двете имат свой микроконтекст и са продиктувани от него). Според Никола Георгиев обаче, е пресилено да се говори за „белетристично разгръщане на образи и характери” В „Записките”, както и за художественост. На няколко места в Книгата си Захари Стоянов посочва една от важните причини за Априлското въстание - литературата и по-конкретно театралните представления. В театъра и чрез него се постига възможността за друг живот. Театралните представления са имали важна патриотико-въодушевяваща функция. Въстанията и народните движения Захари Стоянов разкрива като „театрон политикон”. Така е представен и политическият живот след Освобождението, както и парламентарните борби. „Записки по българските Въстания” са убедителна илюстрация на множество жанрови пластове: автобиографично-мемоарни, летописни, лирико-драматически. Като една от най-българските книги те надрастват каквито и да било изисквания и отразяват действителността. В тях прозира убедително личната и обществена съдба и великото дело на автора им Захари Стоянов.