Pages

Петър Мутафчиев

Петър Стоянов Мутафчиев е роден на 4 юли 1883 г. в с. Боженци, Габровско. Неговите родители са Дона Пенчева и Стоян Мутафчиев. Баща му бил дребен чиновник писар, който често се принуждавал да сменя местопребиваването си. Началното си образование получил в Габрово, от I до IV тогавашен клас учил в Плевенската гимназия, а на 27 юни 1901 г. завършил с много добър успех Русенската гимназия „Княз Борис I” с класическа матура.
Тежкото материално положение на семейството принудило Мутафчиев отрано сам да си изкарва прехраната. С писмо от 20 август 1901 г. е назначен за основен учител в с. Пелишат, Плевенско. Също така и бил учител в с. Кирилово, Плевенско. На 1 септември 1906 г. напуснал учителството по собствено желание.
Именно по време на петгодишното си учителствуване влязъл в редовете на социалистическото движение. След разцеплението на БРСДП през 1903 г . първоначално се присъединил към групата „Пролетарий”, която издавала вестник със същото наименование. След това преминал в групата на анархосиндикалистите, обединени около известното социалистическо списание „Съвременник”, и участвал активно в списването му в периода 1908–1909 г. След като завършил университета, се отказал от каквото и да е участие в социалистическото движение и политическия живот.
В Историко-филологическия факултет на Софийския университет П. Мутафчиев постъпил на 1 септември 1906 г. като студент по история и география. Под въздействието на проф. В. Н. Златарски неговите интереси всецяло били ориентирани към историята на средновековна България и Византия. В ръководения от изтъкнатия учен Семинар по българска история той подготвя доклад върху селското земевладение във Византийската империя през VI – VII в. въз основа на „Земеделския закон”, като подлага на критика възгледите на известния руски византинист Б. А. Панченко. Този доклад направил много силно впечатление и послужил като основа за първото му научно изследване, публикувано през 1909 г. в авторитетното издание „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”. Висшето си образование завършил на 15 юли 1910 г. с общ успех много добър.
Тогавашният безспорен лидер в вългарската историческа наука проф. В. Н. Златарски между 1910-1914 г. заживял с мисълта да формира своя собствена, българска школа в историографията. Това той успял да стори с голяма последователност и настойчивост, като проявил грижи и внимание при формирането като специалисти на младите тогава П. Мутафчиев, П. Ников и Н. Милев, които впоследствие успял да привлече на работа в университета като свои колеги.
На 20 септември 1910 г. П. Мутафчиев бил назначен за уредник на Средновековния отдел на Народния музей в София. Една година подир това отишъл да отбива редовната си служба. Само няколко дни след уволнението от казармата обаче отново бил призован в редовете на българската армия и участвувал в Балканската (1912-1913) и Междусъюзническата война (1913). Ранен в едно от сражнията, той се завърнал в София и подновил работата си в музея. Тогава изцяло и всеотдайно посветил своите сили на изучаването на редица средновековни архелогически паметници и други български старини.
Запознаването на Мутафчиев непосредствено с материализираните останки от родната история оставило трайна следа както в научното му творчество, така и в мирогледа и гражданското му поведение. Впоследствие, благодарение именно на своите занимания с археологията, той проявил стремеж към пълноценно и цялостно обхващане на процесите от политическата и културната история на средновековна България. Междувременно през есента на 1914 г. чрез явяване на конкурс спечелил стипендията за специализация в чужбина „Марин Дринов”.
В резултат на своите многократни пътувания из страната той успял да издири, събере, проучи и публикува ценни археологически паметници за нашето средновековно и възрожденско минало. Особено значими се оказали неговите проучвания из старопланинските манастири, старите градища по долините на реките Стряма и Тополница, разкопките на някои раннохристиянски базилики и др. С тези свои проучвания той, от една страна, продължил положените традиции от К. Иречек с неговите „Пътувания по България” и на Й. Иванов с неговите „Северна Македония” и „Български старини из Македония”. По същество П. Мутафчиев може да бъде смятан за един от основоположниците на българската средновековна археология. Многогодишната му работа в Народния музей се оказала от голяма полза както за него, така и за нашата наука.
Избухналата Първа световна война попречила на неговото непрекъснато и последователно развитие в науката. В края на 1915 г. запасният подпоручик П. Мутафчиев отново бил призован в редовете на войската. Като офицер от 42-ри пехотен полк взел учатие в различни походи и сражения. Проявената от него храброст заслужила възхищението и похвалите на неговите бойни другари. Паметни останали самообладанието и храбростта му при опита на румънците край Тутракан на 6 септември 1916 г . да направят пробив в българските позиции. Тогава от първоначално отстъпващата дружина той формирал една сборна рота, която настъпила по фронта и обърнала румънците в бягство. В края на 1918 г. след демобилизацията П. Мутафчиев се завърнал в Народния музей и тук останал на работа до 1 септември 1919 г.
Активното участие на П. Мутафчиев във войните в периода 1912-1918 г. изиграло роля при формирането на неговата позиция в редовете на миналата след тях в отбрана българска назионална историография. Преживените от българския народ две тежки национални катастрофи нанесли върху снагата му тежки рани, излекуването на които станало твърде трудно в следващите десетилетия. Покрусата от неосъщественото национално обединение и болката от човешките и териториални загуби силно тегнели над цялото българско общество.
Най-после П. Мутафчиев получил спечелената от него стипендия „Марин Дринов” и със заповед на Министерството на народното просвещение от 7 февруари 1920 г. бил изпратен на тригодишна специализация в Германия. Тук той специализирал византийска история и гръцка палеография в Института по византология и новогръцка филология към Мюнхенския университет под ръководтсвото на един от най-крупните тогавашни византинисти проф. Август Хайзенберг. Под неговото силно влияние у П. Мутафчиев се формират и укрепват трайни интереси и солидни познания върху историята и културата на Византия и балканските народи.
Успоредно с тясната си професионална подготовка Мутафчиев разширил и познанията си върху философията на историята, като се запознал с трудовете на редица немски и френски историци. Влияние върху него оказала и активната тогава немска културно-историческа школа. Специализацията изиграла особено важна роля за формирането на методиката на научното изследване и за изменение на тематиката в научното творчество на П. Мутафчиев. Благодарение на нея той станал един от първите школувани византинисти.
Така по същество започнал вторият период от научноизследователската му дейност, продължил до края на живота му. В края на 1922 г. се завърнал в България. Това станало във време, когато в страната назрявали съдбоносни събития.
Още със завръщането си в страната П. Мутафчиев бил назначен за учител-кандидат по история в I мъжка гимназия – София. След спечелването на конкурс със заповед от 21 май 1923 г. бил назначен за редовен доцент по история на Източна Европа и Византия в Историко-филологическия факултет на Софийския университет.
Той поел четенето на основния курс лекции по история на Византия и балканските народи, който в периода 1920-1923 г. бил четен за първи път системно от П. Ников. На 25 октомври 1923 г. изнася своята встъпителна лекция „Изток и Запад в европейското средновековие”, която прави много силно впечатление със силата на обобщенията и с поврата в дотогавашните схващания на П. Мутафчиев за същността на развитието на средновековна България и Византия.
През 1925 г. Историческия семинар към Историко-филологическия факултет на университета се трансформира в Исторически факултет. За негов главен уредник бил избран проф. В. Н. Златарски , а четирите му семинара се разпределили както следва: Българска история – П.Ников, История на Източна Европа и Византия – П. Мутафчиев, Стара история – Г. И. Кацаров, и Средновековна история – Св. Георгиев.
На 26 декември 1927 г. бил избран за извънреден професор. Скоро подир това настъпила и друга твърде важна промяна в неговия живот: на 21 април 1928 г. на 45-годишна възраст П. Мутафчиев се оженил за 27-годишната Надежда З. Трифонова от Враца, негова бивша студентка. Сключеният брак изиграл положителна роля в неговия живот, а също така и в научната му кариера.
По доклад на проф. В. Н. Златарски на 16 юни 1929 г. Общото събрание на Българската академия на науките избрало П. Мутафчиев за дописен член. На 27 юни 1937 г. бил избран и за действителен член на БАН. През 1936/1937 г. бил декан на Историко-филологическия. През 1938 г. непосредствено след смъртта на проф. Петър Ников П. Мутафчиев станал редовен професор и възглавил катедра по история на България и катедрата по история на Източна Европа и Византия, а също така бил избран за секретар на Историко-филологическия клон в БАН. От септември 1935 г. той бил редактор на основаваното от самия него сп. „Просвета”. През последните седем години от своя живот П. Мутафчиев станал истински и най-влиятелен сред обществеността лидер на българската историография, макар това да не получило пълно официално признание.
Петър Мутафчиев през целия втори период от своята научна дейност бил най-тясно свързан със Софийския университет и с преподаването в него.
От учебната 1938/1939 г. П. Мутафчиев започнал с четенето на общия курс по история на България. Това били всъщност лекции по средновековна българска история, които достигнали до средата на XV в.
Безспорно е, че най-голямото влияние и значение във формирането и утвърждаването на П. Мутафчиев като учен и университетски предавател имал В. Н. Златарски. Той хранел пиетет и дълбоко уважение към своя учител, но независимо от това не изразявал съгласие с метода на неговите изследвания и имал различни от неговите гледища по редица въпроси от средновековна българска история. Дълго време близки и приятелски отношения са го свързвали и с П. Ников. По време на престоя на последния във Виена през 1923-1925 г. П. Мутафчиев редовно го информирал за събитията в страната, за своите научни планове, а същевременно се грижел да му осигури и парични средства за работа в австрийските архиви и библиотеки. Исвестен разрив в тяхната дружба настъпил след 1928 г. във връзка с основаването на списанието ”Българска историческа библиотека” и с един курс от лекции, който Ников предоставил на своя колега. С течение на времето недоразуменията помежду им били изгладени. В статия, публикувана скоро след смъртта на П. Ников, той по същество изразил своята преценка за едно значително научно дело. Той го характеризира като най-соливния изследвач на историята на Второто българско царство и като медиевист, с когото започва нов етап в научното дирене. Съвместната работа в университета и Българската академия на науките на тримата крупни учени през 20-те и 30-те години на XX в. може да се характеризира като един от най-плодотворните и значителни периоди в развитието на българската медиевистика. Тогава тя напълно се налага като основна и най-значителна дисциплина в българското историческо знание.
Необходимо е да се подчертае, че в присъдите и преценките на П. Мутафчиев за ролята и мястото на неговите колеги в развитието на българската наука определящо било не лицеприятието и „известни кариеристични стремления”, действителното състояние на нещата. Неговият рязък характер, прямотата и стремежът му за обективност в преценките били ръководно начало, на което останала винаги верен.
Макар заслугите на П. Мутафчиев за развитието на гългарската историческа наука да били големи, скромното му място в университетската и академичната йерархия не му дало възможност да добие множество титли и почетни звания. Той бил: 1) почетен член на Института по славистика в Прага; 2) почетен член на Българския археологически институт; 3) почетен член на Полския исторически институт; 4) редовен член на Македонския научен институт в София; 5) почетен член на Конвента на научното общество в Дебрецен; 6) почетен доктор на Софийския университет „Климент Охридски” и 7) почетен член на Добруджанския културен институт и др.
Сравнително ранната смърт прекъснала живота и научното творчество на П. Мутафчиев. Той умрял в София на 2 май 1943 г. след кратко, но тежко боледуване.
Изключително честен, принципен и в сърцевината на поведението си скромен, проф. Петър Мутафчиев изразил като предсмъртна воля при погребението му да не се произнасят никакви речи.
Едва ли може да се смята, че написаните непосредствено след неговата смърт некролози и хвалебствени статии и бележки ортазяват обективни и вярно същността и значението на научната о обществена дейност на П. Мутафчиев. Те обаче разкриват силното влияние на неговото научно и публицистично творчество в различни и нееднородни социални среди и значението му при формирането на национална позиция по отношение на собственото ни минало.
Научноизследователски трудове (монографи, студии, статии, публикации и рецензии)
Общоизвестна истина е, че инстинският учен почти няма лична биография; тя се съдържа в неговите научноизследователски трудове, в неговата дейност за развитието и обогатяването с нова информация, концепции и перспективи на оня клон от науката, на който той се е посветил. Обзорът на трудовете на П. Мутафчиев показва, че в главна степен те са посветени на историята на средновековна България и Византия и в много редки случаи излизат извън хронологическата граница на XV в. Макар и не много обемно, неговото научно творчество се характеризира с голямо тематично разнообразие и широк хронологически обхват. Отчасти или изцяло, досега неговите изследвания са били подлагани в редица случаи на преценка от различни специалисти по различни поводи; отделни негови трудове са били обект и на текущата научна критика у нас и в чужбина и в повечето случаи са получавали висока и положителна оценка.
Макар и да е всъщност един от първите български школувани и отлично подготвени византинисти, П. Мутафчиев не съсредоточава изцяло своите усилия в изследването на проблеми на византийската история. В неговата изследователска работа общо взето преобладава проблематиката на средновековната българска история.
Научноизследователските трудове на П. Мутафчиев условно могат да бъдат разделени на няколко основни групи, между които понякога има преплитане. Това условно деление създава прегледност, но не дава възможност за по-отчетливо проследяване на формирането и развитието на научните интереси и постижения. Поради това именно ще бъде направен опит за систематизация и в двете направления.
Първата група е съставена от изследвания върху политическата история на средновековна България. По обем и значение тази група заема най-голямо и основно място в научното творчество на П. Мутафчиев; тя играе основна роля при формирането на неговите възгледи по отделни въпроси в изложенията му с обобщаващ характер и особено в „История на българския народ” и „Книга за българите”. Хронологически в тези изследвания са обхванати въпроси от българското минало в периода VII-XIV в. Първостепенно място в тях заема изследването на българо-византийските отношения, отношенията на българската държава със страните и народите от европейския Югоизток и опровергаването на фалшификациите и спекулациите на румънските буржоазни историци върху българската история.
С високата си научна стойност в тази първа група се отличава на първо място студията „Владетелите на Просек. Страници из историята на българите в края на XII и началото на XIII в.” Тя представлява студентски реферат, четен в Семинара по българска история на проф. В.Н. Златарски. Основен предмет на изследването е историята на югозападните български земи в периода на възобновяването на българската държава в резултат на освободителното движение на Асеневци. То се състои от две основни части: в първата е проследена дейността на Добромир Хръз, а във втората – на севастократор Стрез. Убедително е доказано, че появата и първоначалната политическа дейност на Добромир Хръз във Вардарската област са обусловени и тясно свързани с освободителното движение на българите на север от Балкана начело с Асен I и Петър. Едва по-късно той се откъснал от Асеневци и създал свое собствено феодално владение със столнина непристъпната крепост Просек. Застъпено е основното схващане, че през 1185-1186 г. на борба срещу византийския гнет се вдигнали не само българите в Мизия, Добруджа и Тракия, но и в Македония. Въз основа на критично проучване на сведенията на византийските автори е проследена цялостната дейност на Добромир Хръз от неговата поява на историческата сцена до изчезването му от нея. Втората част на разглежданото изследване е посветена на историята на югозападните български земи подир смъртта на цар Калоян, свързана с дейността на българския болярин севестократор Стрез като самостоятелен владетел с център крепостта Просек. Многостранно са разгледани отношенията на Стрез с българската държава, сръбското кралство, Епирския деспотат и Латинската цариградска империя. В този свой ранен труд П. Мутафчиев на първо място показва изключителните си качества при анализирането на разнообразен изворен материал и извличането от него на максимална информация. Същевременно той е успял да докаже чрез самостойно проучване, че историята на България в периода края на XII-XIII в. е история не на една централизирана държава, а на държава, в която понякога връх е вземал феодалният партикуларизъм. В студията последователно са прокарани някои историко-материалистически схващания за развитието на феодализма. Особено внимание заслужава един от неговите окончателни изводи: „От края на XII в. феодализмът и политическата разпокъсаност почват да се развръщат с еднакъв темп в българските и във византийските земи. Един от първите негови представители са двамата просекски владетели. Тяхното появяване в една и съща област не е случайно. Сепаратистки начала, чиито изразители били те, са могли най-свободно да се развиват в отдалечените области и при всички случаи най-напред тях са си подчинявали те. А в края на XII и началото на XIII в. Македония е била областта, която взаимно са си оспорвали българи, византийци и франки, но в която нито едните, нито другите, нито пък третите са могли здраво да заседнат. Това именно обстоятелство е направило възможно там положението на Хръз и Стрез, цялата дейност на които, както неведнъж вече отбелязахме, се е състояла в това – да използуват неприятелството между по-силните си съседи и да се крепят посредством него”. Дейността на просекските владетели и на другите самостоятелни господари на Балканите е разгледана като „отражение на настъпващия феодален строй”. „Владетелите на Просек” са всъщност в цялата балканска историография първото най-сериозно изследване върху проблемите на феодалния партикуларизъм, основано на проучването на конкретен материал. В развитието на българската медиевистика това изследване заема особено място и с право може да се смята за едно от основните й класически съчинения. Това е една зряла и задълбочена монография, която завинаги ще остане сред ненадминатите шедьоври на българската историография.
Полемичният характер на някои от трудовете на П. Мутафчиев, посветени на политическата история на средновековна България, не изключва тяхната дълбока научност и основаност върху грижливо, критично и прецизно проучване и анализиране на изворите. Оборването на фалшификациите на румънската буржоазна историография и преди всичко на нейния водещ представител Н. Йорга заема централно място в труда „Българи и румъни в историята на дунавските земи”, който първоначално излиза на български език, а подир това, допълнен и разширен, и на френски. Системно и чрез силна аргументация той опровергава фалшивите теории и спекулации на румънския историк за т. нар. „румънски държавни кристализации”, „византийската талосократия”, влахо-българския характер на държавата на Асеневци, влашкия характер на Добруджанското деспотство у др. В редица статии и бележки, публикувани по-късно, П. Мутафчиев продължава да води полемиката срещу извращенията на румънската буржоазна историография.
Едно от най-солидните и задълбочени монографични изследвания е „Мнимото преселение на селджукски турци в Добруджа през XIII в.”, публикувано първоначално на немски език. То е всъщност последното му крупно научно проучване, публикувано малко преди смъртта му. В нея П. Мутафчиев си поставя за цел аргументирано да обори схващането за преселването през втората половина на XIII в. на селджукски турци под предводителството на Саръ Салтък. От гледна точка на методиката на научно изследване тази работа заслужава голямо внимание. В нея на първо място са характеризирани изворите и застъпваните научни хипотези, а след това са разгледани и различните схващания. Подложен е на обстоен исторически анализ един текст от ранното изложение върху турската история, известно под името „Огузнаме” в неговата преработка от XVI в. от Саид Локман, в който текст именно става дума за разглежданото селджукско заселване в Добруджа. Този разказ обикновено се приема от изследвачите безкритично, а някои български историци са отишли дори по-далеч, смятайки, че в Добруджа в резултат на селджукското заселване през втората половина на XIII в. било осъдено Огузко княжество, което прераснало постепенно по времето на Балик, Добротица и Иванко през XIV в. в самостоятелно Добруджанско деспотство. П. Мутафчиев е успял чрез редица аргументи да покаже, че сведението за заселването на селджукските турци в Добруджа е измислен епизод и не се покрива с останалите сведения на писмените извори. Подробно е разгледана и личността на Саръ Салтък. Значително място е отделено и на въпроса за произхода на гагаузите. Отхвърлени са последователно хипотезите за техния прабългарски произход и за това, че те са потомци на заселилите се в Добруджа селджукски турци. Придържайки се към схващането, изразено от К. Иречек, П. Мутафчиев смята, че гагаузите са потомци на тюркоезични етнически маси, които през XI-XII в. се заселили на юг от Дунава. Към това първоначално етническо ядро били приобщени и други етнически групи, включително и местно българско население, което постепенно се тюркизирало. Поради това именно, макар и да говорят тюркски език, гагаузите са съхранили своята българска култура и обичаи, които свидетелствуват за техния народностен произход.
От студиите на П. Мутафчиев , посветени на ранносредновековната българска политическа история, особено внимание заслужават „Маджарите и българо-византийските отношения през третата четвърт на X в. и „Русско-болгарские отношения при Святославе”. В първата от тях се правят редица доуточнения върху характера на българо-византийската държавна граница през 967 г. Втората студия е една от най-интересните и по същество органично и тематично е свързана с първата. На анализ са подложени руско-българските политически отношения по време на походите на киевския княз Светослав на Балканите през 967-972 г. П. Мутафчиев е чужд на чисто хронологическото излагане на развоя на събитията – той се стреми да покаже дълбокия исторически смисъл на разигралите се на българска земя събития.
Общо взето, частните изследвания на П. Мутафчиев върху българската история в периода XII-XV в. са изолирано явление. По-често те са застъпени в студиите и статиите му върху историята на отделни градове и селища. Студията „Произходът на Асеневци”, предизвикала още с появата си полемика и възражения, е опит да се отхвърли гледището, че възобновителите на българската държавност са потомци на стара българска царска династия. Той изразява и се опитва да докаже хипотезата, че те произхождат от онова руско население, което през XI-XII в. се е настанило на юг от Дунава. Интересна и оригинална, тази хипотеза нито получи потвърждение, нито пък бе подхваната от съвременната медиевистика. И това е един от малкото случаи, когато някоя Мутафчиева концепция е претърпяла провал. Тематично са свързани две отдалечени една от друга статии – „Сръбско разширение в Македония през средните векове” и „Историческа съдба на Македония”.
Една голяма група трудове са посветени на историята на отделни области, градове, селища, манастири и др. В цялостното творчество на П. Мутафчиев това проучване няма изолиран и самоцелен характер, а е органично свързано с неговия стремеж да разкрие особеностите в историческото развитие на отделнисте български области през средните векове.
Централно място в областно-поселищните му проучвания заема темата Добруджа. Това едва ли е някакъв случаен факт. Участието на П. Мутафчиев по време на Първата световна война в събитията на Добруджанския фронт и болезнено преживяното не само от него отпадане от пределите на България на Южна Добруджа са го тласкали неудържимо към тази проблематика. Немалка роля в това отношение е играла и необходимостта да се дава отпор и системно да се опровергават съзнателните преиначавания и спекулации на изтъкнатите представители на румънската буржоазнонационалистическа историография. В редиците на изцяло преминалата в отбрана българска историография П. Мутафчиев е бил винаги един от най-активните. В порядъка на една хронология на първо място трябва да бъде поставен рефератът, четен от него в Българското историческо дружество на 31 март 1924 г., под заглавие „Етнографски промени по Долни Дунав пред XII в.”, в който той подлага на критика два труда на румънските професори Н. Йорга и Н. Бънеску относто етническата принадлежност на т. нар. смесено варварско население, заселило се в Поддунавието и Добруджа. Едно от най-солидните проучвания върху историята на средновековен български град в нашата медиевистика е студията му „Съдбините на средновековния Дръстър”. Тя е основана на конкретно проучване на богат изворов материал – писмен и археологически – и показва изключително професионално умение. Историята на едно селище е разгледана на фона на събитията и процесите , които са се развивали в рамките на българската държава и Балканския полуостров. Интересно и заслужаващо внимание е неговото схващане, че античният Дуросторум е едно от малкото селища и градски центрове, които се съхранили през късната античност и били усвоени от славяните и прабългарите, а в края на VII в. се превърнал в един от основните центрове на създадената от хан Аспарух българска държава. Въз основа на обилен материал е проследена политическата, църковната и културната история на града през ранното средновековие. Той застъпва становището, че през XIII – началото на XV в. Дръстър продължава да играе важна роля в историята на българската държава и църква като важен градски и църковен център – седалище на митрополит. Особено внимание заслужава опитът да се изяснят събитията в историята на Дръстър и Добруджа в периода 1390-1413 г. „Добруджа в миналото” е написана в началото на 1940 г. по искане на Външното министерство във връзка с преговорите, довели до сключване на Крайовския мирен договор, в резултат на който по мирен път в пределите на България била върната Южна Добруджа. Тя е първият български опит за написване на цялостна история на Добруджа от античността до ново време. Главната част от изложението е посветена на средновековното минало на тази българска област. Макар и предназначена за политически цели, тази студия е изградена на научни принципи чрез използуване на резултатите от обективното изследване на съдбините на тази тъй важна за българската държава и етнос историческа област. Допълнение към добруджанската тема в научното творчество на П. Мутафчиев представляват и две статии, една от които първоначално е публикувана на френски език: „Добротич – Добротица и Добруджа” и „Още за Добротица”. В тях той си поставя за цел да уточни точната транскрипция на името на добруджанския деспот Добротица и да изясни въпроса относно областното название Добруджа. Той смята, че този топоним е свързан с името на Добротица и е възникнала края на XIV – началото на XV в. след завладяването на областта от турците и представлява тюркизирана форма на българското название „земя на Добротица”.
Малкото трудове на П. Мутафчиев по историческа география и църковна история по същество са свързани с проучванията му върху областно-поселищната история на средновековна България. Сред тях изключително висока оценка заслужава изследването му „Към историята на месемврийските манастири” (Сборник в чест на Васил Н. Златарски по случай 30-годишната му научна и професорка дейност), за което той е обвинен от някои, че е проявил свръхкритичност при анализа на някои документи, отричайки автентичността им. Всъщност това изследване бележи началото на системното историко-археологическо изследване на историята на българското Черноморие през средните векове и разположените край него градове и манастири. В него се открояват солидните му познания както върху византийската, така и върху средновековната българска история. Към класическите монографични изследвания върху средновековната история на Балканите принадлежи „Старият друм през Траянова врата”. Това е изключително ценно историко-топографко изледване, което, от една страна, представлява продължение и допълнение на монографията на К. Иречек „Военният път от Белград за Цариград и балканските проходи”, публикувана за първи път на немски език във Виена през 1878 г., а, от друга , създава перспектива за бъдещи проучвания върху историческата география и топография. Съчетаването на писмените сведения с топонимичните и археологическите паметници може да се смята за едно от най-големите достойнства на този труд, който и сега служи като изходна точка за нови изследвания и справочник по редица въпроси. Той е помагало в издирванията както на историци, така и на археолози. Съществен принос в изясняване на историческата география на Тракия е неговата статия „Към църковноисторическата география на Пловдивско”. Като използува данните на епархийските списъци и предатира съставянето на някои от тях, той успява да установи местонахождението на редица епископски средища в Северна Тракия и Родопската област.
Значителен дял в разнообразното научно творчество на П. Мутафчиев главно по време на продължителната му работа като уредник на Средновековния отдел на Народния музей – София, съставляват трудовете му в областта на археологията. Сред тях със значението си както за археологическите, така и за историческите проучвания се отличава „Стари градища и друмове из долините на Стряма и Тополница”, публукуван като том от поредицата „Материали за археологическата карта на България”. Въз основа на лични обхождания и наблюдения в съчетание с данни от писменните извори той документира редица обекти и паметници. Документирани са и редица приписки по книги, надписи и други паметници. По този начин П. Мутафчиев е изградил едно изследване, което има както документален, така и изследователски характер и е един от примерите на първоначална археологическа документация. Голямо значение има уточняването на местонахождението на редица средновековни крепости. Събрани са ценни народни предания, сред които се открояват тези за Момчил юнак, съхранени сред населението в Пирдопско. Многобройните данни, които са събрани на тази книга, са ценно историческо градиво, което при сегашното състояние на проучените от П. Мутафчиев паметници е придобило още по-голяма стойност. Следвайки положени традиции в нашата историческа и археологическа традиция, той в значителна степен ги надраства, проявявайки голяма ерудиция и критичност по отношение на събрания разнообразен материал – археологически, писмен, етнографски, топонимичен, епиграфски и фолклорен. Това е образец на историко-археологическа документация по време на експедиционно-проучвателна работа, който винаги ще бъде ползуван от специалистите. Трудовете на П. Мутафчиев в областта на археологията отразяват преди всичко неговите лични проучвания, наблюдения и самостоятелно проведени археологически разкопки. Особено внимание от методическа гледна точка заслужават някои проучвания в облатта на църковната архитектура. Публикациите „Еленската църква при Пирдоп” и „Кръстовидната църква в с. Клисекъой” са резултат от проведени от него самостоятелни разкопки наспоменатите обекти през 1913 и 1914 г. Двата паметника на църковната архитектура в Пирдопския край са проучени грижливо и с вещина. П. Мутафчиев е проявил завидни познания в областа на средновековната българска и византийска архитектура. Той последователно е разгледал плановете на църквата, строителната техника и намерените по време на разкопките предмети и е направил опити за датиране и реконструкция. Същевременно критично е разгледал писмените сведения и преданията за двете църкви. Същественото в дадения случай е това, че П. Мутафчиев със своите солидни и методически издържани публикации създава образци, които по вещина и професионализъм превъзхождат работите на неговите предшественици. Заедно с другите публикации на археологически паметници той се изявява като един от основоположниците на правещата тогава началните си стъпки средновековна българска археология. Една от забележителните и основни работи, свързана с археологическите занимания на П. Мутафчиев, е „Боженишкият надпис”. Тя е написана непосредствено преди заминаването му на специализация в Германия през 1920 г. В нея за първи път е публукиван един забележителен по своето съдържание скален надпис от самия край на XIV в., издълбан при средновековната крепост над с. Боженица, Ботевградско. Този надпис е непосредствен отглас на епичната борба на българския народ срещу турските завоеватели. От една страна, тук П. Мутафчиев разкрива солидните си познания в областта на средновековната българска епиграфика, а, от друга, прави първия по-сериозен опит за проучване на събитията от историята на България през последните три десетилетия на XIV в. Направено е и солидно проучване върху титлите севаст и кефалия, които се срещат в текста на Боженишкия надпис. Същевременно за доизясняване на някои въпроси е привлечен и фолклорен материал. Може в тази връзка да се подчертае, че П. Мутафчиев е един от първите български буржоазни историци, които се стремят да използуват пълноценно за исторически изследвания данните на легендите, сказанията и епическите песни. Събраните от него и интерпретирани археологически, писмени и фолклорни материали имат в повечето случаи уникална стойност на първоизточник поради обстоятелството, че някои от тях впоследствие безвъзвратно са били загубени за науката. Макар след специализацията си в Германия и началото на своята университетска работа той почти да не се връща към работа на терена и към археологически издирвания, работата с паметници на българската средновековна и възрожденска материална култура в значителна степен обогатява неговата информация и прави по-цялостни, органични и овеществени историческите му изследвания. Подобно на своя пряк учител проф. В. Н. Златарски и П. Мутафчиев започва с археологията, значително по-дълго се занимава с нея и създава публикации и изследвания, които и днес запазват както фактологическата си стойност, така и са ценни от методическа гледна точка.
Малко по-късен отглас на археологическите и теренните издирвания на П. Мутафчиев е изключително съдържателната му и богато документирана книга „Из нашите старопланински манастири”. Тя съдържа бележки и материали, които той е събрал по време на едно свое научно пътуване в старопланинската област между реките Искър и Осъм и които се осмелява да публикува след повторното си пътуване по тези места през 1930 г. Проучена е историята и археологията на изключително много църкви и манастири, редица от които впоследствие преустановяват своето съществуване. Обходените църкви и манастири са проучени с оглед да бъдат представени като центрове на културна и религиозна дейност. Описани и документирани са църковните и манастирксите сгради, стенописите и иконите с надписи, църковната утвар, ръкописите, старопечатните книги и надписите. Особено ценни са публукуваните приписки, кондики и летописни книги. Събраният огромен материал има основно значение както за проучването на средновековната, така най-вече и на възрожденската ни култура. Никак не е случайно това, че именно този материал ляга в основата на фундаменталното монографично изследване на Хр. Гандев „Фактори на българското възраждане”.
Малко изолирано от другите му изледвания и публикации стои една негова критична статия – „Към въпроса на българските извори на руските летописни известия”. Тук той подлага на критика становището на известния руски славист А. А. Шахматов, че съставителят на древноруския летописен свод от XI в. „Повесть временньх лет” е ползувал своите сведения за българското минало от недостигнала до нас старобългарска летопис. П. Мутафчиев защитава гледището, че не е съществувал такъв летопис, а са били използувани отделни произведения.
В българската историография П. Мутафчиев, заедно с П. Ников, е един от първите школувани византинисти с високостойностни самостоятелни изследвания върху социално-икономическата и институционна история на Византийската империя. Неговото първо научно изследване всъщност е из историята на Византия. Това е четеният от него реферат в Семинара по българска история на проф. В. Н. Златарски под заглавие „Селското земевладение във Византия, публикуван през 1909 г. в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”. Тук той подлага на критика възгледите на известния руски византинист Б. А. Панченко и доказва, че в съставения през VIIIв. византийски законодателен паметник „Земеделски закон” става дума за наличието на два вида собственост в свободната селка община – общинна и частна. Същевременно той убедително доказва ролята на славянската колонизация на Балканския полуостров през VI-VII в. и на славянката селска община за аграрния преврат във Византийската империя и за нейното стопанско оздравяване. Плод на неговото школуване в Мюнхен в областта на византинистиката е и монографичният му труд „Войнишки земи и войници във Византия през XIII-XIV в.” Това е един от най-ценните и най-често цитирани от византолозите трудове на П. Мутафчиев, който не е изгубил значението си и до днес. В него са разгледани произходът, развитието и значението на стратиотския институт във Византия с оглед не на ранната му история, а на историята му през XIII-XIV в. Прокарана е основната концепция, че здравината на Византия в голяма степен се е крепяла на стратиотския институт. Докато той изпълнявал предназначението си, империята съумявала да издържи на силния външен натиск, когато той проявил признаци на разложение и упадък, и тя неудържимо тръгнала по пътя на своята гибел. Органическата част от това монографично изследване е студията „Пронията във Византия и отношението й към военната служба”. Основните схващания в нея върху основата на значително по-богат фактически материал са подхванати и развити впоследствие от известния византинист Георги Острогорски и други. Този факт сам по себе си свидетелствува за изключителната стойност на изследванията на П. Мутафчиев в областта на византинистиката.
В периода 1914-1938 г. П. Мутафчиев е написал 36 отзива и рецензии на трудове на наши и чужди автори в известни български научни списания и периодични издания и най-вече рецензентския отдел на едно от най-значителните византоложки списания “Byzantinische Zeitschrift”, където той от 1925 до 1938 г. редовно сътрудничи. Може би в голяма степен писането на обстойни и критични рецензии не му е дало пълната възможност да развие и разкрие изцяло своите възможности в позитивно и монографично изследване на редица проблеми от българската и византийската история, които са представлявали обект на неговите интереси. Написаните от П. Мутафчиев рецензии носят характера на сериозен анализ на разглежданите трудове. В тях е проявена принципност, силна критичност и стремеж за допълване на пропуските. В рецензията си върху монографията на младия тогава английски византинист Ст. Рънсиман „История на Първото българско царство” той не само сочи основните недостатъци и грешки, но го и обвинява в компилиране на основните трудове на В. Н. Златарски. Изключително подробната и строго критична преценка на „научните” трудове на историка на българската средновековна държава и право Н. П. Благоев не представлява заяждане на дребно, а опит за създаване на строг и надежден критерий в науката и същевременно добра възможност да изрази аргументирано становището си по различни въпроси от българското средновековно минало. Същевременно П. Мутафчиев е един от малкото бългасрки буржоазни историци, които направиха навременен, текущ и полезен опит да опровергаят и разобличат преиначаванията, фалшификациите и съзнателно погрешните твърдения на редица румънски, сръбски и др. историци и да защитят правотата на застъпванията в българската историческа наука становища.
Верен на хронологията на своите научни занимания, П. Мутафчиев твърде рядко напуска сферата на Средновековието. Малкото изключения в това отношение са допускани при публикуването на археологически и книжовни паметници от периода XV-XIX в., при опити за разкриване на ролята и мястото на българския народ в историята и при очертаване на историческата съдба на отделни български области като Добруджа и Македония. В замяна на това в своите научнопопулярни и публицистични трудове той показва една голяма широта на интересите, подчертана политическа ангажираност и стремеж със своите смели схващания да оказва влияние при формирането на общественото мнение в страната по различни въпроси. В тези публикации той напуска спокойния тон и аргументираността, характерни за научните му дирения, и разчита на силата на словото и внушението на идеите; тогава той не е верен на себе си и на своята строгост и прецизност и е антипод на учения П. Мутафчиев.
Научните изследвания на П. Мутафчиев съдържат изключително ценни приноси, които са обогатили, доразвили и в съществена степен допълнили познанията върху историята на средновековна България и Византия. Същевременно в тях могат да се открият сериозни идейно-методологически грешки, недостатъци и пропуски; някои от изразените в тях становища дори вече са опровергани в научното изследване. И все пак редица от най-значителните трудове на П. Мутафчиев като „Владетелите на Просек”, „ Мнимото преселение на селджукски турци в Добруджа през XIII в.”, „Съдбините на средновековния Дръстър”, „Старият друм през Траянова врата”, „Стари градища и друмове из долините на Стряма и Тополница”, „Из нашите старопланински манастири” и „Войнишки земи и войници във Византия през XIII-XIV в.” завинаги ще останат сред класическите трудове на българската историография за всички времена. Тези трудове по същество изменят проблематиката и в редица случаи са опит за раскриване на вертикалните пластове в историческото развитие на България и Византия.
Научноизследователксата работа на П. Мутафчиев се характеризира със силно изявен стремеж към добросъвестност при интерпретиране на фактите и с обективност в изложението. Отделните си трудове той изгражда върху основата на цялостно познаване и изчерпване на разнообразния изворен материал, подлага предлаганите от него данни на прецизен и тънък анализ, бързо открива грешките на отделните изследвачи и тенденциозността в интерпретациите им, изгражда пластично и ясно изложение върху събитията, процесите и отделни исторически личности, умее интуитивно да проникне в същността на средновековната епоха и почти винаги проявява при писането вродена дарба и майсторство. Сред изтъкнатите представители на българската бържоазна историография той е може би единственият, чиито изследвания имат не само висока научна, но и литературна стойност. В повечето случаи той се опитва да разглежда средновековната българска история на фона на византийската и западноевропейската, а в развитието и осмислянето на историческия процес с присъщите му особености неговите трудове в първия период от творчеството му са написани върху идейната основа на марксистки, историкоматериалистически схващания. Като изключим публикуваните в сп. „Ново време” през 1897-1898 г. няколко статии на Д. Благоев върху проблеми на средновековната българска история, можем да смятаме, че двете солидни студии на П. Мутафчиев „Селското земевладение във Византия” и „Владетели на Просек” са първите крупни трудове на българската медиевистика, в които се вижда влиянието на руската икономическо-позитивистична школа.
Интересна положителна страна в методиката на работа на П. Мутафчиев е проявеният от него стремеж към структурност и тематичност в научното изследване. В него е заложен опитът за преодоляване на опростенческия хронологично-събитиен и елементарно каузален подход на господствуващото идеографско и позитивистко направление в българската медиевистика, чийто най-изявен представител безспорно е В. Н. Златарски. Целекупната подготовка на П. Мутафчиев, като се започне от Семинара по българска история на проф. В. Н. Златарски и се премине през Народния музей – София, за да се достигне до Семинара по византийска история на проф. А. Хайзенберг, има един огромен положителен резултат, който проличава изцяло в изследванията му: изменение на господствуващата еднопосочност на изследването чрез използуване главно на данните на писмените извори чрез вплитане в тях на податки от археологията, фолклора и етнографията, епиграфията, историческата география и топонимията, историята на езика и т.н. Поради това Мутафчиевите научни трудове се отличават с историческа плътност и цялостност, която гу прави трудно уязвими по отношение на празноти и несъстоятелни гледища; в тях работната теза и хипотезата, отдаването на предпочитание на един източник на информация, предварително заложеното схващане и стремежът за сензационност са изключени.
Най-общо погледнато, в развитието на българската медиевистика П. Мутафчиев продължава постиженията и традициите, установени от М. Дринов, К. Иречек и В. Н. Златарски. Същевременно трябва да се подчертае, че във формирането на неговите схващания и метода му на работа голямо влияние оказват съвременната му немска и руска дореволюционна византинистика.
Към положителните страни в научноизследователската работа на П. Мутафчиев трябва да се добавят и многобройните му приноси с конкретен характер – налагане на нови концепции по отделни проблеми, коригиране на отделни становища относно хронология на събития, уточняване на исторически лица, обогатяване с нова инфорнация и т.н.
В областта на историческото изворознание най-съществените негови приноси са следните: публикуване за пръв път на редица археологически, книжовни и епиграфски паметници от късната Античност, Средновековието и Възраждането; разкриване значението на византийските епархийски списъци от VII-X в. като извор за историята на християнската църква на Балканския полуостров, славянското заселване в него и за уточняване на българо-византийските политически и териториални отнишения; установяване характера на старобългарските летописни известия, използувани от древноруския летописец за съставяне на „Повесть временньх лет”, и т.н. Същевременно той въвел в обръщение с оглед на средновековната българска история редица византийски и други извори. Самостоятелните изследвания в областта на историческото изворознание изглежда не са били по вкуса на П. Мутафчиев, защото той е споделял схващането, че изворите са преди всичко средство за изследване, а не обект на самоцелна интерпретация.
Твърде много са Мутафчиевите приноси в разкриването и интерпретирането на редица събития от политическата история на средновековна България: той изясни хронологията на събитията от българо-унгарските отношения през третата четвърт на X в . и тяхното влияние върху тогавашните българо-византийски отношения; успя сполучливо да разкрие характера и промените в българо-руските отношения през 968-972 г. и ролята на киевския княз Светослав като реален продължител на политиката на цар Симеон Велики срямо Византия; направи опит да установи мястото на руските-бродници в историята на долнодунавкисте земи и на България през втората половина на XII в.; внесе яснота в историята на Вардарска Македония в края на XII – началото на XIII в. чрез конкретно разглеждане на дейността и ролята на българските боляри Добромир Хръз и севастократор Стрез; отхвърли върху основата на детайлно и критично проучване на „Огузнаме” схващането за трайно заселване на селджукски турци в Добруджа през втората половина на XIII в.; изясни редица събития от бългасрката политическа история в хода на турското завоевание на Балканския полуостров през втората половина на XIV в. и т. н.
Петър Мутафчиев издигна на по-висока степен проучванията на областно-поселищната история на средновековна България. С изключителен приносен характер са неговите изследвания върху историята на Добруджа, Македония и Черноморската област, а също така и на отделни градове и крепости. Важни приноси направи той и в изследването на пътната мрежа в българските земи и локализирането и отъждествяването на редица средновековни крепости и селища.
В изследването на историята на Византия П. Мутафчиев показа афинитет към проблеми, които бяха приоритет на руската дореволюционна медиевистика – аграрна, социална и институционна история на Византия. Той бе един от първите византинисти, които разкриха характера и същността на византийската прониарска система като условна форма на феодално земеделие, еволюцията и кризата на стратиотския институт през XIII- XIV в. и др. В проявения интерес след Втората световна война към социално-икономическата история на Византия ясно пролича стойността на изследванията и приносите на П. Мутафчиев.
В редица свои сериозни полемични трудове и рецензии П. Мутафчиев нееднократно и с голяма ерудиция и остроумие опроверга фалшификациите и измислиците на редица видни румънски и сръбски историци върху историята на средновековна България и Балканите. Чрез тези негови трудове намиращата се в отбрана подир Първата световна война българска национална историография постепенни преминаваше в настъпление, за да възтържествува историческата истина и да се наложи добросъвестното научно дирене със своите сериозни критерии.
Сумата на положителните страни, постиженията и конкретните приноси в научното творчество на П. Мутафчиев още повече нарастна, когато се има предвид влиянието, което ученият и неговите изследвания имаха не само върху тогавашната, но и върху съвременната българска медиевистика.
Основната методологическа слабост в цялостното научно творчество на П. Мутафчиев подир завръщането му от специализацията в Германия е тази, че той изостави правилното историкоматериалистическо разбиране върху историята, проявявано дотогава, и премина на идеалистическите, позитивистките и идеографските позиции на българската бържоазна историография.
Научното творчество на П. Мутафчиев се характеризира с разнопосочност на търсенията, тематично разнообразие, известна разхвърленост и липса на определен и траен център. Това може да бъде прибавено към съществените му недостатъци. Излишната склонност към полемичност в редица случаи принизява позитивния характер на неговите изследвания и не дава възможност ясно да се открои техният конкретен принос. Сравнително слабото познаване на западните извори за средновековната българска история го е тласкало към тематика, която е била по-пригодна за приложение на неговата подготовка. Пренебрегването на домашните старобългарски извори и използуването им преди всичко като допълнителен или илюстративен материал не му е дало възможност да проникне в същността и характера на средновековната българска духовна култура, която в неговите разбирания винаги е представлявала някакво безплодно подражение на византийската. Оттук в голяма степен е произтичала и застъпвана от него почти постоянно погрешна концепция, че въздесъщото и всепроникващо в българското общество византийско влияние е било един от основните отрицателни фактори в средновековното ни развитие.
Въпреки своите безспорни приноси в изясняването на отделни въпроси от историята на Византия, едва ли може да се смята, че П. Мутафчиев е успял напълно и изцяло да се реализира като византинист. В колебанията между византийската и средновековната българска история връх в неговото творчество са взели изследванията върху последната, но това едва ли бе положително за развитието на византинистиката у нас, в която прецендентът П. Мутафчиев вече се превръща в правило.
Прави впечатление, че изследванията на П. Мутафчиев върху ранносредновековната българска история са сравнителни малко и са ограничени главно във втората половина на X в. Това, изглежда, е било обусловено от обстоятелството, че този период от нашето минало е бил разработен детайлно в двете части на първия том на „История на българската държава през средните векове” на В. Н. Златарски. Всеки учен волно или неволно допуска пропуски, слабости и грешки в изследванията си. Количеството и степента на проявата им се определят от предварителната му подготовка, ерудицията, критериите, общата и частната историческа култура, прецизността в изследването и научната етика. Всички тези елементи у П. Мутафчиев са били на висота, поради което пропуските, грешките и слабостите в творчеството му са сравнително рядко явление: не всякога описанието на старините в изследваните от него манастири, църкви и крепости е пълно и на необходима висота – понякога то има характер на отчет; при проследяване на българо-унгарските отношения през втората половинана X в. не са използувани данните на редица по-късни унгарски наративни извори; при критическото изследване на трите месемврийски грамоти от XIV в. е проявена силна свръхкритичност и обявяването им за фалшификати, които не съдържат достоверни данни и нямат особена стойност като исторически извор, се оказа неправомерно и бе опровергано от други изследвачи; твърде субективна и несъобразена с други факти е и хипотезата му за руския произход на Асеневци; допуснати са сериозни пропуски при изясняване на отношенията на севастократор Стрез с Латинска Цариградска империя, които бяха допълнени от съвременната медиевистика; при изясняването на историята на Софийската облат през втората половина на XIV в. с оглед на податките на Боженишкия надпис са допуснати някои фактически грешки; надценева и преувеличена е ролята на стратиотския институт като определящ фактор за упадъка на Византийската империя през XIII-XIV в.; сериозни пропуски са направени при реконструиране на историята на Добруджанското деспотство през XIVв., като дори не са използувани и редица публикувани венециански и генуезки исвори и т.н. В отстояването на някои гледища П. Мутафчиев проявява своеобразен научен догматизъм.
Преценката за стойността и мястото на П. Мутафчиев в развитието на българската буржоазна медиевистика е безспорно положителна, защото в много отншения неговото научно творчество е ново и специфично явление в българската историография. Той е оставил значително и значимо научно наследство, което е ценно достояние на нашата национална историография и един от важните жалони в нейното развитие.

В нашата историопис появата на трудове, които представляват опит за изяснявяне на смисъла и същността на българското минало, неговите цели и фактори са голяма рядкост. В повечето случаи дори техните автори не са и философи, а любители на историята, които със завидна самоувереност се разхождат из сложните лабиринти на историята ни, придават неподозирани качества на българския национален дух, търсят издълбоко неговите проявления, изпадат в плен на един самороден нашенски идеализъм, въздигат или обругават собствения си народ и неговите качества, търсят неговата историческа мисия и идеали в завоюването на географски пространства и предели и в крайна степен не допринасят с нищо за българското национално самопознание. Сравнително най-добрите и полезни разсъждения на отделни автори върху българската народопсихология, националното самопознание и философията на българската история неотдавна бяха публикувани в една намерила бързо читатели антология. Афинитетът към исторически синтез и към размишления върху философията на българската история по традиция е твърде слаб сред представителите на българската медиевистика. На този блед фон особено ярко изпъкват някои опити и постижения на Петър Мутафчиев (1883—1943). Неговите изследвания върху средновековната българска история могат с право да бъдат окачаствени като едно от най-добрите постижения на българската буржоазна следосвобожденска историография. С редица от аналитичните и обобщаващите си трудове той не само е надраснал постиженията на позитивистичната българска буржоазна медиевистика, но и е създал образци на научно дирене, които са качествено ново явление в нейното развитие. Към тези образци принадлежи и недовършената му монография „Книга за българите — минало и настояще”. Тази монография е запазена в машинописен препис. Дълго време тя остана неизвестна за изследвачите. Любопитна е историята на нейното написване и съхраняване до сегашното й публикуване в цялостен вид. Идеятa за написването на тази монография се заражда у П. Мутафчиев още през 20-те години на XX в. Плод на нейната първоначална реализация са, на първо място, няколко публични сказки с тематика, която отчасти съвпада с формулировката на заглавията на отделните й глави („Ние и Византия”, „Народ и водачи”, „Балканът в нашата история”, „България и морето”, “Що бе Византия?”, „Цариград” и др.). В тематично отношение с нея са свързани и три интересни по своята тематика и застъпвани идеи статии, в които са отразени част от неговите възгледи и философско-исторически размишления върху отделни личности, явления и процеси от средновековната българска история. Върху самата монография П. Мутафчиев работи главно в периода 1928—1936 г. В никакъв случай не може да се смята, че тя е някакъв механичен сбор от изнесените сказки и публикуваните статии; тя представлява нещо напълно самостоятелно и е едно органично цяло по своята структура и основен замисъл. Причините, поради които монографията не е довършена и предадена за печат не са твърде ясни. По всичко изглежда, че изследванията върху историята на Добруджа през средновековието и работата върху „История на българския народ” през последните години от живота му са насочили неговото внимание в друга посока. В личния му архив, съхраняван в Научния архив на Българската академия на науките, липсват каквито и да е документи или свидетелства, които могат да спомогнат за изясняването на този въпрос. За неиздадения труд на П. Мутафчиев непосредствено след смъртта му известява Д. Крънджалов, като посочва и заглавието му. През 1980 г. проф. д-р Вера Мутафчиева ми предостави необнародвания ръкопис на баща си за проучване и за публикуване. По непредвидени причини и обстоятелства публикуването на подготвения от мен за печат ръкопис се забави. Междувременно на юбилейната научна сесия за П. Мутафчиев, проведена на 17 юни 1983 г., изнесох доклад, посветен на неиздадения труд на П. Мутафчиев „Книга за българите”, в който разкрих съдържанието му и основните концепции, застъпени в него. Откъс от пета глава „Териториални съдбини на българската държава” бе отпечатан в сп. „Векове”. С оглед на други проучвания отделни места от този ръкопис бяха оповестени и в някои други мои изследвания. Настоящата книга представлява първото цялостно публикуване на текста на ръкописа „Книга за българите — минало и настояще”, направено без каквито и да е съкращения и изменения. С оглед на създаването на по-ясна представа за самия труд и неговата история, а също така и за предаването му в по-цялостен характер се наложиха няколко допълнителни неща; извършени от мен: 1. Написване на уводни бележки. 2. Добавяне на критични бележки и пояснения към отделни схващания и постановки на автора в светлината на съвременното историографско дирене. 3. Съставяне на списък на съкращенията, именен и географски показалец. По този начин, струва ми се, че монографията на П. Мутафчиев се представя пред съвременния български читател в една по-добра форма, без да е изменена и вътрешно накърнена. Написването на уводните бележки се наложи поради две основни причини: в незавършения труд на П. Мутафчиев липсва какъвто и да е увод с пояснителен характер; някои от застъпените схващания са изградени върху идеалистическа основа и противоречат на новите схващания в българската марксическа медиевистика.
С написването на „Книга за българите” П. Мутафчиев си поставя за цел да разкрие най-разнообразните вътрешни и външни условия и фактори, сред които протича средновековната история на българския народ. Чрез тяхното разкриване той се е опитал да даде обяснение на редица явления от политическата и културната история. Според него съществено е било действието на четири основни фактора, които са предопределили българските съдбини през един продължителен период: Византия; географско-природните особености на земите, населявани от българския етнос; застъпването на азиатското и европейското политическо и културно присъствие в българското битие и светоусещане; расово-биологичните дадености на българския народ и тяхното прогресивно изменение в хода на историята. Макар това в неговата монография да не е точно формулирано, то проличава както от структурата, така и от застъпените становища. Не само в този свой труд, но и в редица други П. Мутафчиев изпъква като последователен защитник на тезата за решаващата роля на Византия в българското средновековно минало. Основното му съждение в този смисъл изглежда почти аксиоматично: „близкото ни съседство с Византия начерта насоките на целия наш средновековен живот, нейното влияние върху ни определи и в държавно, и в културно отношение нашата историческа съдба”. Поради това именно първата глава на монографията е озаглавена „Византия” и разглежда няколко основни въпроса от историята й. С проникновеността на тънък познавач на историята на световната империя П. Мутафчиев е успял да открои ясно и точно в какво се е състояло главно нейното преимущество над обкръжаващия я свят и да посочи основните причини за нейното изумително близо хилядолетно съществуване (395—1453 г. с временно прекъсване на самостоятелността й между 1204—1261 г.). Преди всичко Византия е притежавала „сложна държавна наука”, изразена в дълбоко осмислена политика и дипломация. Тя се стремяла с всички средства към опознаването на племената, народите и държавите, които влизали в орбитата на нейната политика. В резултат на тези задълбочени познания византийските държавници изработили приниципите и методите на своята дипломация. С ясно разбиране за логиката на събитията и техните последици византийските политици никога не са се оставяли да бъдат влачени от течението на събитията. На второ място, Византийската империя е превъзхождала своите противници във военното дело. Във военно отношение тя е била една от най-добре организираните държави. Тук войната е била смятана едновременно за наука и за изкуство. Военният и политическият опит са били предавани от поколение на поколение с написването на специални трактати — стратегикони и наръчници за управление. През дълъг период от своето съществуване империята притежавала стопанско, търговско и финансово могъщество: „Много векове подред Византия бе и едничката държава в целия тогавашен свят, която сечеше златни монети. И тъй голямо бе доверието в нейното богатство и финансовата й сила, че златните византийски пари представяха всепризнато и най-сигурно платежно средство в тогавашната световна търговия.” Успоредно с военнополитическото си и икономическото си превъзходство в средновековния свят Византия е имала и едно друго оръжие — високоразвитата си духовна култура с чувство за историчност. Изпълнена с вярата във василевса, християнския бог и богоизбраността на ромейския народ, Византия е живеела с чувството за превъзходство над окръжаващия я политически свят и затова е действувала спрямо него съобразно конкретните обстоятелства и без каквато и да е проява на скрупули. От наблюденията на П. Мутафчиев не е убягнало и едно друго явление в ранносредновековната история — залезът на Западната римска империя и оцеляването на Византия. Причините за това той вижда в главна степен в онези стопански и човешки ресурси, които били предоставяни на Източната римска империя от нейните малоазийски провинции, в безспорната през ранното средновековие хегемония на византийската флота и в недостъпността на столицата й: „Докато запазваше владенията си на Изток, Византия не можеше да бъде победена на Запад. И затова всички, които в борба срещу нея в Европа се надяваха да я сломят и да станат господари на нейната столица” изтощаваха безплодно своите сили или ускоряваха собствената си гибел. В това отношение българите при Симеона дадоха само един от последните и лишни примери. Цариград представяше не само столица на империята; той бе самата империя. Но той можеше да принадлежи само томува, който разполагаше с властта над съседната Азия.” С основание П. Мутафчиев отделя тук особено внимание на славяно-византийските отношения през периода VI—VIII в. Той прави извода, че заздравяването на положението на Византийския изток (Мала и Предна Азия) е станало за сметка на непоправими за нея загуби на Запад (Балканския полуостров). Или, по-точно казано за сметка на допущането на масова колонизация на Балканския полуостров от славянските племена. Проследяването на византийската реконкиста спрямо славяните, започнала още от средата на VII столетие, показва, че империята първоначално е добила значителни успехи. Те са обусловили и една от най-чудните победи на византийския елинизъм в неговата история: постепенното асимилиране и елинизиране на значителна част от славяните в същинска Гърция, Епир, беломорските и адриатическите острови, приобщаването им към империята. Въпреки това Византия не е съумяла да покори и превърне в свои верни поданици голяма част от славяните на Балканския полуостров. За окончателното покоряване на славянския етнически елемент от страна на империята са попречили не само изживяната от нея вътрешнополитическа и стопанска криза през VII—VIII в., но и два външнополитически фактора — арабите и създадената в края на VII в. българска държава. Безспорно е, че частта, посветена на Византия, е една от най-умело написаните. П. Мутафчиев обобщено е успял да разкрие с какъв именно противник е била изправена да воюва българската държава от основаването си до края на XIV в. Но той не е съумял да покаже каква е ролята на Византия в българската история като фактор с многостранно въздействие. С оглед на изразените схващания относно „началната същност на българската държавност” безспорен интерес представлява втората глава на книгата — „Начало на българската държава”. Заслужава да бъде обърнато внимание на няколко становища, застъпени от автора, които са в основата и на други негови трудове: 1. Според него прабългарите са основният държавно-творчески елемент, който не само е обединил разединените славянски племена, но и е дал политическите форми на държавната организация, а същевременно е предопределил създаването на славянобългарската народност. 2. Дунавска България представлявала отломка от прабългарското военноплеменно обединение на хан Кубрат в земите на север от Кавказ, разгромено от хазарите през 60-те години на VII в. В своето зачатие тя осъществявала “стремежа за себесъхранение, а не нагона за експанзия”: „Основен,и заедно с това творчески мотив тук не е завоеванието, а самоотбраната. Тая същност на българската държава се проявява напълно отчетливо в процеса на нейното изграждане и развитие особено през близките столетия.” 3. Създаването и укрепването на българската държава били същевременно и продукт на кризата във Византия, и на измененията и събитията, които следвали в Предна и Мала Азия. 4. Според П. Мутафчиев на сведенията на византийските хронисти Теофан Изповедник и Патриарх Никифор (втората половина на VIII — началото на IX в.) не трябва да се гласува пълно доверие. 5. За запазването и развитието на българската държава най-голяма роля е изиграло сближението на прабългарите със славяните: „Някакъв верен инстинкт, политически усет или държавнически разум бе подсказал на Аспаруха при появяването му в Мизия да потърси опора за делото си в завареното тук славянство. Сближението между двата елемента — прабългари и славяни — е било улеснено не само от старото им познанство и някогашни връзки, но и от общия им интерес в дадено време: и за едните, и за другите Византия с цялата си култура и с всичките си тенденции, на които бе носител, се явяваше като враждебна и разрушителна сила.” Основно място в цялата монография и в тълкуването на факторите, действали през българското средновековно минало, заема третата глава — „Балканът в нашата история”. Мутафчиев не е първият, който е обърнал внимание на този тъй важен стожер в историческото и народностното битие на българина. Величието и силата на Балкана личат от многовековното ни народно творчество; те са разкрити с поетическо внушение в “Кървава песен” на Пенчо Славейков; намерили са вярна и задълбочена интерпретация в едно малко познато есе на философа Иван Гюзелев; те са били обект и на разсъждения на редица наши писатели (Иван Вазов, Кирил Христов, Емилиян Станев, Йордан Радичков и др.). И все пак може с пълно основание да се твърди, че П. Мутафчиев е първият, който чрез конкретни исторически факти и наблюдения е показал ролята на Балкана и изобщо на планините за запазването на българската народност и държава през средните векове. Майсторството на анализа, съчетан с публицистичната сила на внушението, е поразително и може да служи като пример и за съвременните историци и социолози — изследвачи на историята на българския етнос: “в книгата на нашето народно битие, преизпълнена с пролуки и недоизмълвени слова, образът на стария Балкан се издига със значение и сила, които не са достатъчно познати, а още по-малко заслужено и оценени. . . Без Балкана старата българска държава би останала само един мимолетен и отдавна забравен епизод. Без Балкана, а след това и изобщо без планините на нашата земя тук на Европейския югоизток не само че не би оцеляло, но не би и се явило на свят това, което живее вече от толкова векове под името български народ.” П. Мутафчиев е посочил много примери, когато удържаните от българите победи над византийците се дължали на изненадите, които криели Балканът и останалите планини в българската земя. Във византийските трактати по военно изкуство се давали специални препоръки за придвижване и воюване в земята на българите, за предпазване по време на битките в планинските райони. Добра илюстрация на византийския страх от българските планини е един екфразис от „История” на Лъв Дякон (втората половина на X в.), където са обяснени причините за прекъснатия през 966 г. от император Никифор II Фока (963—969) поход срещу България: „С добре подготвена войска той тръгнал на поход срещу мизите [ = българите] и превзел още с първо нападение близките до ромейската граница крепости. Но като разгледал страната, император Никифор видял, че тя е обширна и стръмна страна, защото — да се изразим поетически, в страната на мизите „злини върху злини връхлитат” (цитат от „Илиада” на Омир); там теснини и пропасти се редуват с гори и храсталаци, а след това идат усои и мочурища; страната е извънредно богата с води, много гориста и оградена отвред с непроходими планини; разположена е край Хемус и Родопа и се напоява от големи реки. Император Никифор, като видял това, сметнал, че не трябва да води ромейската войска в безредие през тези опасни места, за да не би да я предаде на мизите да я изколят като добитък. Защото е известно, че ромеите често се натъквали на непроходими места в Мизия и всички погивали. . .” Твърде точно П. Мутафчиев е успял да установи, че Византия винаги се е опитвала да преодолее предимството на българите, което им давал Балканът: чрез своята черноморска таласократия, която й позволявала, използвайки флотата си, да извършва морски десанти; чрез привличането на съюзници в борбата срещу българската държава на намиращите се на север и на североизток от нея племена, народи и общности — хазари, маджари, руси, печенеги, татари и др. Ако Балканът нерядко спасявал България и българите от византийската експанзия, своята роля на защитник той не можал да изиграе по време на османското нашествие. Причината за това била, „че средновековна България, изхарчила и сетните си жизнени сили в битие, изпълнено с неразрешими противоречия, неудържимо сама слизаше в своя гроб”. В четвърта глава — “Славяни и прабългари в първоначалната българска държава”, П. Мутафчиев за пръв път в българската медиевистика с такава широта и задълбоченост е поставил въпроса за взаимоотношенията между двата основни етнически елемента, положили основите на българската държава и народност. Той е искал да изясни преди всичко онова, което ги е сближавало и трайно ги е свързвало в едно цяло. Подходът и обяснението му в значителна степен се отличават от тези на Александър Бурмов в неговата известна студия, публикувана през 1954 г. За да издържи срещу нашествията на номадските народи и арабите, през VIII в. Византия била принудена да замени своите пехотни легиони с конница. Превръщането й в основен род войска била една от причините за непригодността на византийските армии в планинските области. Прабългарите също били конници и поради това тяхната войска проявявала същата слабост. Тази е била именно причината те да не са „стражата на Балкана”, а славяните. В първоначалната история на българската държава главното задължение на мизийските славяни е било защитата на нейната западна граница срещу Аварския хаганат (тази функция е била изпълнявана от т. нар. седем славянски племена) и на южната — срещу Византия (източностаропланинските проходи се охранявали и бранели от северите). Основната и главна цел на договора, който бил сключен между Аспаруховите прабългари и мизийските славяни била защитата на създадената обща държава. При разпределението на задачите славяните поели върху плещите си онова, за което са имали по-голям опит и прабългарите не можели да го вършат: защитата на проходите, превалите и теснините на Балкана. Бъдещето на българската държава зависело до голяма степен от нейната отбранителна способност, от възможностите й да отбива и преодолява византийската експанзия. През първите два века от нейното съществуване изпълнението на тази задача се оказало възможно поради следните главни причини: 1. Там, където опасността била постоянна, се издигал като могъща и трудно преодолима преграда Балканът. 2. Отбраната на неговите проходи била поета от славяните. С изключително умение П. Мутафчиев е успял да покаже, че колкото Византия напирала срещу българската държава, толкова нараствала и се откроявала ролята на славяните в нейната защита и изобщо във военното дело. Конницата на прабългарите в някои сражения търпяла поражения. Борбата за защитата на държавата имала за боен театър теснините на Хемус. Тук именно решаваща роля имали славяните. Поради това именно Балканът бил не само „щит и закрилник” на българската държава в първите два века от историята й, но и на него в известна степен се дължало издигането на славянския елемент във военнополитическия живот, постепенното му изравняване по заслуги с прабългарите. Като резултат от това в крайна сметка настъпила пълната асимилация на прабългарското малцинство от многочислената славянска маса. В тази връзка обобщаващ характер за ролята на Балкана и на славяните в ранносредновековната българска история имат следните разсъждения: „Тъй през средните векове Балканът се яви не само хранител на българската държава и на политическата независимост на народа ни. Нему се пада и най-значителният дял от заслугите за образуването на българската народност. Без условията, създадени от него, славянството не само че мъчно би извоювало тук равноправие с туранците, но и държавата, която той закриляше, не би преживяла век след своето раждане. А без българската държава създаването на българския народ би било немислимо.” В изложението П. Мутафчиев е очертал и главните причини, които са способствували за славянизацията на българската държава и за формирането на славянския облик на българската народност: 1. Славяните са съставяли грамадното мнозинство от населението. 2. С присъединяването на нови територии на Балканския полуостров в пределите на държавата ролята на славянския елемент още повече нараствала, защото в тези територии също преобладавал славянският етнос. 3. При защитата на държавата от византийските нашествия славяните играели основна роля като пазители на теснините, проходите и клисурите на Балкана. 4. Приемането на християнството е ускорило процеса на славянизация поради обстоятелството, че славяните още преди това в своето мнозинство се приобщили към новата религия. 5. Последен и решаващ удар върху прабългарското господство в държавата нанесли славянската писменост и книжнина, налагането на славянския език като официален в държавния живот и в богослужението. В дадения случай П. Мутафчиев, от една страна, усвоява и възприема някои възгледи, изразени от Васил Златарски, а, от друга, внася нещо ново, което в значителна степен довежда до по-точно и логическо изясняване на един важен процес от ранната ни история, протекъл най-интензивно през IX—X в., — славянизацията на българската държава и формирането на единната българска народност. В пета глава — „Териториални съдбини на българската държава”, са разгледани три основни въпроса: посоките на териториалното разширение; ролята на планините за запазването на българската независимост; ролята и мястото на отделните области и на средновековните столици Плиска, Велики Преслав, Охрид и Търново в политическата съдба на държавата. Трайното териториално разширение на България се е разивало на юг към Тракия и на югозапад към Македония. Големите сблъсъци между българската държава и Византийската империя, които често са определяли и политическото положение на Балканския полуостров, са ставали в равнините на Тракия. Бурното териториално разширение на България за сметка на Византия започнало при хан Крум (803—814), за да достигне своя връх при цар Симеон Велики (893—927). Началото му съвпаднало неслучайно с налагането и утвърждаването на славянския елемент като политически фактор в държавата, а възходът му — с разцвета на славянската писменост и книжнина. Връзката между териториалното разширение през ранното средновековие и нарастването на ролята на славянството може да се характеризира като една закономерност. По същество това разширение представлявало стремеж на славяните от България за обединение със съплеменниците им от другите области на Балканския полуостров и край Средния Дунав. „Съзнанието за етнично единство между мизийските и македонските славяни” е определено като основна причина за териториално разширение на българската държава на югозапад. Другата причина се е състояла в невъзможността Византия да бъде изтласкана от Беломорската област и Източна Тракия, които представлявали предмостия към Цариград и Солун. Заслужава да се обърне внимание на едно интересно схващане на П. Мутафчиев относно политическата съдба на славянските племена в Македония през VII—IX в. Леснотата на тяхното обединение с България през първата половина на IX в. показвала, че „византийската власт в тези земи не е била изцяло възстановена”. Интересни са статическите наблюдения (понякога те не са точни) на автора върху трайността и продължителността на политическата власт на средновековната българска държава над отделни области на Балканския полуостров и на наличието на български етнически елементи в тях. Тези наблюдения го довеждат до един извод, формулиран със съждението: „средновековна България никога не смогна да обгърне трайно в своите граници всички области, населени с българи.” Разглеждането на ролята на планините в историята на държавата го довежда до правилния извод, че, от една страна, те са били закрилник на народа, а, от друга, са затруднявали връзките между отделните области и са ги изолирали от столицата. Териториалната нестабилност на България през средните векове се дължала в голяма степен на нейното неблагоприятно географско местоположение. Първоначалните й граници осигурявали трайното и съществуване в Мизия и Добруджа. Балканът, който я закрилял, се превръщал и в първата спънка за нейното разширение на юг. Тракия се разстилала до стените на Цариград и можела да принадлежи трайно само на онзи, който владеел „световния град на Босфора”. Цариград привличал властно към себе си българите. Но той можел да бъде завладян само от неприятел, който бил , “господар на моретата”, а за средновековна България това не било по силите й; по суша този град бил почти непревземаем. Показателно е това, че след всяка обсада на „царицата на градовете” от българите или пък от арабите в техните държави настъпвали кризи и депресии. Поради това стремежът на средновековните български владетели към завладяването на Цариград е бил не само безплоден, но е бил и “извор на неизличимо разложение”. Владеенето му от тях би представлявало непоносимо бреме, защото над Цариград можел да властвува само оня, който е владеел и Мала Азия. П. Мутафчиев смята, че една от съществените причини за нетрайността на българското териториално разширение се крие в неблагоприятното географско разположение на средновековните столици. Плиска и Велики Преслав, разположени в североизточните български краища в близост до пътищата, които водели към Източна Тракия и Цариград, предопределяли същината и крайната цел на политиката на българските средновековни владетели — превземането на византийската столица. Същевременно те били отделени значително от вътрешността на Балканския полуостров. Не по-добро било и разположението на третата българска столица Охрид. Столицата на Самуилова България на практика показала невъзможността за трайното обединение на българските земи около този център и недълготрайността на съществуването на държавата в тесните териториални рамки на Македония. Верен на избраната линия за преувеличаване на значението на местоположението на средищата на българската държава, П. Мутафчиев е твърде категоричен в своето заключение относно Търново като столнина в края на XII — XIV в.: „Градът на Асеневци можеше да изпълнява службата на един провинциален център, главен град на областта между Дунава и Балкана, но нему липсваха всички естествени условия, за да бъде столица на една държава, която се стремеше да обгърне в своите граници тракийския и македонския юг. И именно това обстоятелство трябва да се има предвид, когато искаме да си обясним защо през 3/4 от времето на своето съществуване Търновското царство бе ограничено в земите северно от Хемус.” Според П. Мутафчиев средищно положение в средновековна България е заемала Софийската област; именно тя е била свързана с всички български географски области. Както и на други места в своя труд, авторът смята, че от географска гледна точка зловредно обстоятелство в средновековната ни история е било близкото и непосредствено разположение на България до Византия и нейната столица. Именно поради необходимостта непрекъснато да води величав двубой с могъщата и опитна империя българската държава не съумяла да обедини и трайно да владее земите, в които обитавал българският народ. Това обричало на безплодие и безперспективност цялата ни политическа история, изпълнена с много кървави драми и трагедии, но с твърде редки прояви на исторически реализъм от страна на онези, в ръцете на които били съдбините на страната. Правилен и верен е изводът, че по отношение на Византия и останалите балкански държави най-добре е защитена Дунавска България. Поради това именно там българската държавна власт през средновековието е била най-дълготрайна. Едностранчивостта при интерпретацията на ролята на географското положение на българските земи и политическите средища в политическата и етническата съдба на българския етнос, проявена от П. Мутафчиев, е тъй очевидна, че едва ли се нуждае от аргументирано подчертаване и разкриване. Абсолютизирането на географския фактор е една от съществените слабости в цялата разглеждана монография. С тежки присъди върху средновековното българско минало е изпълнена шеста глава — „Нашата политическа и културна съдба”. Изходна идейна основа за тях са някои разсъждения върху ранносредновековната българска история на руския учен А. Хилфердинг (1831—1872), които са резюмирани в следния извод: “В цялото това развитие на България има нещо скорозрейно и нетрайно, нещо болезнено и неестествено. Скорозрейността и болезнеността, това е може би най-общата и най-съществената черта на българската история. . .” В духа на този възглед П. Мутафчиев смята, че едничката и неизменна черта в цялата история на българите през средновековието е липсата на постоянство и приемственост. Поради това тук нямало пълно кръвно и последователно развитие и всичко било само скокове и поврати, подеми и падения, горене и немощ. Като характерна черта е посочена удивителната и периодичната повторяемост на едни и същи явления при нови исторически обстоятелства и върху нова основа. Своите наблюдения и изводи авторът се опитва да подкрепи и аргументира с подробен екскурс върху събития от нашата средновековна история. Едностранчиво обаче като обект на наблюдения са разгледани отделни факти, събития, явления и личности от политическата история. Като антипод на скорозрейното, непоследователното и болезненото развитие на средновековна България П. Мутафчиев сочи сръбската история — балкански пример за закъсняло, бавно, но последователно и прогресивно развитие: „Тук всичко започва скромно и безшумно, но винаги със същата постепенност се разраства до значителни размери. Затова е и трайно. Характерен пример при тоя случай ни дава литературният живот на някогашните сърби. Първоначално те се задоволяват с трохите от книжовното богатство, което ние българите бяхме създали. Началото на тяхната книжовност идва доста късно, едва от първите десетилетия на XIII в. Но от тоя момент литературното развитие на сърбите не спира дори до последните години преди турското завоевание.” в разглежданата глава П. Мутафчиев разкрива и ролята на расово-биологичния фактор в българската средновековна история. Изразените от него възгледи в същината си представляват очевидно противодействие на господствуващата в идеологията на настъпващия фашизъм расистка идеология. Той изтъква, че духовната индивидуалност на всеки народ не представлява нещо биологически дадено и предопределено, а е исторически продукт и поради това не може в никакъв случай да се смята за първопричина на явленията: ,Да се обясни следователно историята на един народ с неговите расови особености, то значи да се допусне като основен двигател нещо, което е само последица от онова, що трябва да бъде обяснено. То значи, с други думи,да се попадне в затворен кръг, в който липсва начало и край, и чиято изходна точка е загубена.” П. Мутафчиев правилно подчертава, че върху формирането на характера на българина през средновековието значително по-голямо влияние са оказали неговата тежка историческа съдба и природно-географските условия, при които е протичал животът му. Българската земя била разположена на големите кръстопътища между Изтока и Запада, Севера и Юга на европейския континент. Българите непрекъснато били принудени да отстояват независимостта си срещу Византия, да водят борба на живот и на смърт с нея; те били принудени да се бранят от нашествията на племена и народи, които прииждали от север и североизток (хазари, маджари, руси, печенеги, татари и др.); пред тях стояла и задачата да възпират натиска на сърби и маджари откъм запад и северозапад. В сравнение с българите били поставени в значително по-благоприятно положение. Това не е убегнало от наблюденията на проникновения изследвач, който с право е констатирал: „Нашите балкански съседи в това отношение бяха поставени много по-благоприятно от нас. За Византия ние много често представяхме щитът, който поемаше ударите на северните съседи и, ако не смогваше да ги отрази, все пак намаляваше силата, с които тия удари падаха върху й. Бедните земи на някогашна Сърбия никога не представяха съблазън за северните хищници, а неприветливите й планини бяха най-добра нейна защита срещу всяка външна опасност. При това облагодетелствуваха я границите, които имаше през по-голямата част от средновековието: тя лежеше настрана от големите пътища, по които се извършваше движението на народите. Затова тя не изпита нападенията нито на руси и маджари, нито на печенеги и кумани, а не вилнееше над нея и постоянната опасност от татарски нашествия, каквито в продължение на цели десетилетия заплашваха нашата земя.” Историческите факти действително показват, че почти през цялото средновековие българският народ е бил принуден да води непрестанна и жестока борба за своето самосъхранение в условия на несекващи войни и нашествия. Това не е давало възможност за неговото цялостно и пълно кръвно развитие. П. Мутафчиев смята, че тогава животът на нашия народ е бил “отбелязян с печата на истинския трагизъм и на безплодието” и тежките условия, при които е бил поставен, са убили в него самоупованието и вярата. Нещастието за България идело главно оттам, че тя е трябвало да дири своето утвърждаване в земи, които са били открити за посегателства от всяка страна, „без при това в целостта си да разполагат с необходимите естествени условия за отбрана”. Ролята на културния фактор в българското средновековно минало е разгледана от П. Мутафчиев главно през призмата на византийското влияние. Специално внимание заслужават разсъжденията на автора върху понятието култура, които в голяма степен се покриват с тези, които се защитават от редица съвременни изследвачи. Последователното застъпване на концепцията за зловредното влияние на византийската култура в българското развитие не представлява някаква изненада, особено когато се има предвид публикуваното през 1931 г. негово изследване „Върху философията на българската история”, което има показателното подзаглавие „Византинизмът в средновековна България”. Приемането на християнството у нас през средата на IX в. се разглежда като пълна победа на византинизма в средновековното ни културно развитие. С оглед на разкриването на някои особености в политическата и културната история на България е анализиран и българският църковен въпрос от втората половина на IX в., превърнал се в „ябълка на раздора” между Цариград и Рим. По-нататък в своето изложение вместо да разглежда проблеми от културната история, П. Мутафчиев отново се връща към политическата съдба на българската държава и народност и повтаря редица възгледи, намерили място в предишните глави. Недовършеният труд завършва с едно съждение, което пронизва от начало докрай цялото изложение: „Възприемането на византийското православие беше придружено неминуемо със стихийно заливане на цялата българска земя от византийската култура, и то предимно от тия нейни особености, които можеха да бъдат по-лесно асимилирани от един народ, напуснал малко преди това езичеството. Както вече изтъкнахме, ..., тъкмо това доста едностранно културно влияние имаше за българския народ фатални последици. Тоя ход на нещата не можеше обаче да бъде променен поради обстоятелството, че България възникна в непосредствено съседство със средището на Византия и свърза по тоя начин своята съдба със съдбата на тая империя чак до нейния край.” Разкриването на основното съдържание, същината и концепциите на монографията “Книга за българите” на П. Мутафчиев няма самоцелен характер. То цели същевременно и открояването на приносите и оригиналните елементи в нейното цялостно съдържание. Магсар и непубликувана досега, по същество тя оказва силно влияние върху формирането на основните възгледи на П. Мутафчиев при написването „История на българския народ”. Всеки, който направи съпоставка между текста на двете книги, особено в техните философско-исторически обобщения, ще се увери, че „Книга за българите” отчасти се вписва в „История на българския народ”. Тези две произведения са тясно свързани едно с друго и взаимно обусловени.
Монографията на П. Мутафчиев „Книга за българите”, взета в своята цялост, има оригинален характер. Тя представлява единственият засега опит в нашата медиевистика за разкриване на същината, смисъла и факторите на българското средновековно минало. Написана от един от най-ерудираните представители на българската буржоазна историография, тази книга по своеобразен начин съчетава историческия емпиричен анализ с философско-социологичния синтез, историческото повествувание със силата на публицистичното внушение. Застъпените в нея възгледи носят еклектичен характер и в тях по твърде странен начин съжителствуват субективно-идеалистически схващания с концепции, заимствувани от марксистката историко-материалистическа философия. Принадлежността на П. Мутафчиев към социалистическата партия и основното му запознаване с Марксовото учение на младини са оставили значителни следи в метода му на изследване и мислене. И все пак в крайна сметка Мутафчиевата „философия на средновековната българска история” в основата си е буржоазноидеалистическа, песимистична и класово ограничена. Тя отразява идейната криза в българското общество между двете световни войни, постепенното рушене на вярата и доверието в историческия позитивизъм и обективизъм. Същевременно тя трябва да се разглежда като нова, по-висока степен в изучаването и осмислянето на историята на средновековна България. И ако В. Златарски завеща един недовършен монументален труд „История на българската държава през средните векове”, П. Мутафчиев остави в наследство на българската медиевистика недовършената „Книга за българите” — философия на средновековната българска история. Първият от двата труда представлява най-фундаменталният аналитичен труд на българската буржоазна историография, а вторият — най-значимото изследване с доминиращи елементи на историческия синтез. Когато се преценява “Книга за българите” на П. Мутафчиев, не трябва да се забравя, че тя е незавършена и не изцяло обработена от автора. Това личи не само от липсата на някои елементи в структурата й, но и от срещащите се повторения на примери, съждения и схващания, понякога на изрази и словесни обрати в една или друга глава. Монографията има редица сполуки и достижения, точни изводи и правилни концепции. В нея последователно, ясно и конкретно е показана ролята на географския фактор в средновековната ни история — и в положителен, и в отрицателен аспект. Доразвито е вече от историческа гледна точка схващането за Балкана като „страж и закрилник на българите” и е показано неговото значение за запазването и укрепването на българската държава и народност. По майсторски начин и с проява на диалектичен подход са разкрити основните причини за нарастването на ролята на славянския етнически елемент в ранносредновековната българска държава и за налагането на процеса на славянизация в българското общество. На много места е направен сполучлив опит да се разкрие влиянието на отделни събития и културно-исторически явления върху формирането на светоусещането, възгледите и характера на средновековния българин. Интересни и напълно съобразени с историческите факти са изводите относно взаимоотношенията между славяните и прабългарите през първите два века от съществуването на България. Правилно е осъдено налагащото се през 30-те години на XX в. от някои идеолози надценяване на расовите особености на отделни народи за сметка на други и е даден своеобразен демократичен отпор на проникващата в някои среди на българското общество фашистка идеология. От теоретична гледна точка очевидно постижение е определението на понятието култура в неговите многостранни измерения. П. Мутафчиев е показал забележително и проникновено познаване не само на средновековната българска история, но и на историята на Византия, и на някои други балкански държави и народи. Направен е относително успешен опит за сравнително изследване на особеностите в историческото развитие на българския и сръбския народ през средните векове. Доловени са вредните за българското развитие последици, произтичащи от близкото съседство с Византия и нейната столица, от вездесъщото и всепроникващото византийско политическо и културно влияние. И може би най-същественото достижение представлява концепцията, че в цялата средновековна история на българската държава и народност, като се започне от тяхното зачатие, доминира стремежът към защита и самосъхранение, а не стремежът към експанзия и възход. Слабостите, недостатъците и грешките в монографията на П. Мутафчиев имат идеологически, методически и отчасти фактологичен характер. Ако в другите му трудове те се срещат епизодично, тук се проявяват в кондензиран вид. Това произтича от обстоятелството, че неговата „Книга за българите” е синтез върху основата на частните му изследвания и наблюдения. Много лесно се открива хронологичната и фактологичната непълнота и едностранчивост в използуването на историческите факти от средновековната ни история като доказателство или като илюстриращ пример. Наблюденията и изводите на автора до голяма степен се градят върху ранното българско средновековие (VII—XI в.). Това се дължи на обстоятелството, че именно то тогава е било най-разработеният дял от миналото ни и е давало най-големи възможности за създаване на исторически митове за българското величие. Освен това в кингата се използуват преди всичко факти и свидетелства от политическата и етническата история, докато социално-икономическата и културната история всецяло се пренебрегват. Същината, постиженията и особеностите на средновековната българска култура не са добре познати на П. Мутафчиев. В тях той вижда почти единствено проявяващата се на повърхността византийска форма. В неговата цялостна концепция за философията на българското минало много е надценена ролята на Византия и влиянието й в историята и културата като един крайно зловреден фактор. Още в началото на своя труд той формулира своето основно кредо: “И средновековното ни минало не ще бъде никога достатъчно изяснено и добре разбрано, ако при разглеждането му не се вземе под внимание основният постоянен факт, че на българите се бе паднало да живеят в непосредствено съседство с Византия и при това — в земи, много близки до нейния държавен и културен център, Цариград. Към тоя факт се свеждат, от него в една или друга степен зависят най-характерните явления в старата ни история. Нещо повече дори: близкото ни съседство с Византия начерта насоките на целия наш средновековен живот; нейното влияние върху ни определи и в държавно, и в културно отношение нашата историческа съдба.” В края на изложението сякаш за да даде отговор на въпроса за смисъла и основната цел на историята на средновековна България, П. Мутафчиев е написал следното: „Принудени да се борим на живот и смърт с Византия, ние трябваше да се стремим да я достигнем и да се изравним с нея.” Песимизмът по отношение на крантите резултати от средновековното българско битие в историята е съвсем очевиден и е детерминирай от самата постановка на основните въпроси. С преувеличаването на значението и ролята на Византия като основен фактор в българската история П. Мутафчиев по същество е превърнал българския народ и българската държава от субект в обект в хода на историческия процес, върху който постоянно е действувала друга сила, предопределила и тенденциите на развитието им. При това, както вече нееднократно бе отбелязано, византинизмът е разглеждан до голяма степен откъм отрицателната му страна като един зъл демиург, поради което се придобива впечатлението, че всичко лошо в българската история може да бъде обяснено с неговото действие. Тук своеобразният научен догматизъм на П. Мутафчиев е достигнал своята крайност. Ако се спира в монографията си на някои въпроси от социално-икономическото развитие на средновековна България, той го прави, за да очертае една идилична и патриархална картина на обществото и да отрече наличието на феодализъм в него. По този начин Мутафчиев остава верен на манифестираната във встъпителната му университетска лекция „Изток и Запад в европейското средновековие” (1923) дълбоко неправилна и реакционна концепция за отсъствието на феодално развитие във Византия, България и страните на Европейския изток. В „Книга за българите” всецяло е пренебрегната ролята на социално-религиозните учения и движения, въстанията с антифеодален характер и на народния мироглед в изграждането на светоусещането, характера и поведението на средновековния българин. Изобщо П. Мутафчиев се бои да навлезе в тези сфери на българското средновековно минало и битие, в които се усеща дъхът на класовите сблъсъци. В този труд е отдадена значителна дан на модните по време на написването й геополитични схващания, но не в онези крайности, които са били характерни за апологетите на тази по същество реваншистка и фашистка доктрина. В редица мнения се долавят отсенки на провиденциализъм и детерминизъм по отношение на преценката на историческата съдба на българския народ. Независимо че е останала недовършена и че страда от редица недостатъци, слабости, грешки и прояви на тенденциозна едностранчивост в подбора и тълкуването на фактическия материал, „Книга за българите” на П. Мутафчиев е интересно и положително явление в развитието не само на медиевистиката, но и на цялата наша историческа наука. Ако някои от застъпените в нея възгледи и концепции са неправилни и погрешни и не отговарят на равнището на съвременните проучвания, това не означава, че книгата в цялост трябва да бъде отречена. Дори и тогава, когато авторът й изразява крайни схващания, интересното е това, че ако те не се възприемат, то имат удивителната способност да предразполагат към размисъл. Понякога това е най-сериозното и необходимото достойнство на научното изследване. Известно е, че през последните години както „Записките по българските въстания” на Захари Стоянов, така и “Бит и душевност на българския народ” на Иван Хаджийски привлякоха силно вниманието на широки кръгове от нашето общество като книги, които имат народоведски характер и изследват българската историческа съдба, нашия национален характер и светоусещане през втората половина на XIX — началото на XX в. Това едва ли е случайно. Интересът към тези две произведения, в които историческото повествувание и емпиричното наблюдение са съчетани с опит за обобщение и характеристика, показва, че мнозина търсят корените на нашето историческо поведение и съдба. С публикуването на „Книга за българите” на П. Мутафчиев знанието за българската народна съдба се обогатява. То навлиза в дълбокото и твърде отдалечено от нас минало, но не за да ни вдъхновява с величието му, а да ни накара да се замислим и да анализираме себе си. Сигурен съм, че монографията на П. Мутафчиев бързо ще заеме в съвременната българска духовна култура онова място, което имат книгите на З. Стоянов и Ив. Хаджийски. Пред тях тя има това преимущество, че е написана от един голям и школуван специалист в областта на българската средновековна и византийската история, който успоредно с професионалните си знания и разбирания, със своя дълбоко научен метод е вложил в нея дарбата на своето перо, своя стегнат и образен стил, внушението на силното си слово. Както специалистът, така и всеки любознателен читател ще имат възможност чрез четенето на „Книга за българите” на П. Мутафчиев да влязат в общение с един изключително интересен, оригинален и въздействуващ със силата на концепцията си и внушението си събеседник. В настоящия предговор направих опит в най-общи линии да представя книгата с нейните положителни страни и слабости. Не смятам, че тя в бъдеще трябва да бъде подробно и обстоятелствено интерпретирана по онзи начин, както бе сторено в последно време с произведенията на З. Стоянов и Ив. Хаджийски. Книги от подобен род бележат определени достижения в нашето българско самопознание и те трябва да служат преди всичко като изходна точка и основа за нови и още по-задълбочени изследвания от подобен род. Предполагам, че с такова именно разбиране е написал и Петър Мутафчиев своята монография.