Лекции по История

Иван Шишманов

Той е роден на 22 юни 1862г. В град Свищов.Принадлежи на прочутия Шишманов род,водещ началото си от Видин.Възрожденският дух е твърде силен в рода на видния българин и той несъмнено е повлиял за оформянето на неговата личност и идеи.
Едва тринадесет годишен той проявява свойте умствени дарби и бива забелязан от известния географ и етнограф Феликс Каниц,който го отвежда заедно с няколко още млади българчета в австрийската столица през 1876. Том той бива настанен като държавен стипендиянт в образцовото училище Бюргер Шкуле(шкул), а малко след това в педагоическото училище, което младият Шишманов завършва през 1882.
Завръщайки се в родината, Иван Шишманов става учител в подния Свищов и работи с увлечение, но още съвсем млад бива привлечен в политическия живот в княжеството, като започва работа в Министерството на наподното просвещение(1883г.). Учудващо зрели са препоръките и преценките на 21-годишния младеж за организиране на началното образование в столицата, в чийто градски съвет по това време дори „нямало специално лице,компетентно по въпросите на учебното дело”, и то в един момент ”когато се туря основа на свичко”.
Жаждата за наука е по-силна от тази за политическа кариера и през 1884г. Шишманов заминава да учи филология и философия в Йена. Интересите му към сравнителната литературна история и желанието да изучи по-добре френски език го карат на следващата година да се премести в Женева. Но без колебание той напуска студентската скамейка,когато до далечна Женева достига вестта,че враг заплашва младата ни свобода... Студентският легион пристига, когато военните действия вече са прекратени.
Между 1886-1888г. Иван Шипманов следва философия при едни от най-големите европейски преподаватели. В университетите в Йена, Женева и Лайпцик той слуша лекции пофилософия, литератута, езикознание, културна история на древно-източните европейски народи. Но той не остава чужд на демократичните движения на Запада по това време, нещо повече, установява тесни връзки с редица представители на прогресивната мисъл, особено на руската прогресивна интелигенция, чийто център тогава е Женева. Личните връзки ,установени тогава с Плеханов, продължават десетилетия.Шипманов се запознава със съчинения на материалистическата научна мисъл, чете с интерес марскическа литература.
Завършил Лайпцигския университет с докторат по философия при проф. В. Вунд, Шишманов се завръща в България, напълно подготвен за научна дейност. Но преди това трябва а се създадът условия за нея.На Министъра Г. Живков е крайно необходим вещ, съветник по устройството на просветата, а по-подходящ от младия докторант по философия е трудно да се намери.
Шишманов е назначен началник на отделения в Министерството на просвещението, а по-късно и главен инспектор.На тази длъжност той остава достоен продължител на започнатото дело от К.Иречек.
Младият учен е фактически автор на „Временните правила за уреждане на Висшия педагогически курс” в София. Когато този курс, превърнат скоро във Висше училище, отваря врати,Шишанов е назначен за извънреден преподавател в него, а от 1894г. за редовен професор и му бива поверена катедрата по сравнителна литературна история. От този момент в продължение на почти 30 години Шишманов преподава своя предмет с ентусиязъм и вдъхновение. Учудваща е самокритичността, с която се отнася към своя курс от лекции. Работи над тях непрекъснат ,неуморно и в София, и в чуждите библиотеки, попълвайки ги постоянно, обновявайки ги през 3-4 години, безкрайно строг и взискателен към себе си .
Иван Шишманов далеч не е само учен отдаден на тихите кабинетни занятия. Той е отзивчив за всички обществени почини, които имат за цел културното издигане на българската нация. И така, минавайки през много различни дейности Иван Шишманов е повикан през 1903г. да оглави МНП в един момент, когато народното образование се ограничава, а в обществения живот триумфират грубите партизански страсти. С културата си на учен от висш разряд, обладан от съзнанието за изключителността на този пост в малка, изостанала България, Шишманов се заема да осъществи широки реформи не само в областта на чистото учебно дело, но и в много области на културния живот. Като привърженик на модерните културнообразователни принципи и убеден в силата на просветата за общочовешкия напредък, със силна вяра в българския национален гений той е един от най-солидно подготвените за просветна и културна работа българи, отзовали се на поста министър на народното просвещение в капиталистическа България. Шишманов е чужд на котерийните политически борби, техният варваризъм и безскруполността на българските политически водачи дълбоко го възмущават. За това в дейността си на министър се стреми да внесе дух на политическа толерантност, отричайки всяко тесногръдо партизанство с учителя.
Възпитам в духа на френските декократини принципи, той не веднъж заявява, че би желал да минат към предисторичта на учебното дело всички опити за вулгарно насилие над съвестта на учителя, всички гонения, продиктувани от временни партизански страсти- практика, толкова свойствена за българската буржоазна действителност.
Както никого преди така и след него, той заема министерския пост с ясен план за културно-просветни реформи в младата буржоазна държава. Подтекст и основание за голените му замисли е убедеността , че България е културен фактор, които тепърва има да играе роля в общочовешката култура, че българинът не само е способен да възприема елементите на една по-висока култура, но и самостойно да ги развива. Верую на цялата му обществена дейност е: ”Чрез умствено, нравствено и естетическо възпитание тоя народ ще може да се преобразува окончателно вътрешно и ще се извоюва почетно място между ония народи, които въпреки своята малочисленост са ударили своя печат върху ”общочовешката цивилизация” .”
Бидейки в близкото минало един от инициаторите и фактчески съставител на фундаменталния Закон за народното просвещениеот 1891 г., в работата си като министър Шишманов се стреми да възстанови нарушените от предишните правителства положения на закона, без да преустройва из основи учебното дело. Огромни усилия полага този културен апостол, за да съчетае модерните изисквания на педагогиката с плачевната българска действителност.
Стреми се да подобри всички видове училища, като ги снабди с подходящи помещения, учебни помагала, програми и, най-важното, като даде ръководните места на добре подготвени педагози, учители и инспектори, които да имат познанията по всички въпроси на образованието. Шишманов отчита, че българският учител има да играе не само просветителска , но и много важна общетсвена роля, затова воюва и в Министерския съвет , и в Народното събрание за увеличаване на учителските заплати.Между многото негови начинания, които са „първи” в изравняването на девическите училища с мъжките гимназии и откриването за жената пътя към университета, откриването на първите летни детски колонии, безплатни трапезарии, дрехи и учебници за бедните ученици; основаването на Институт за слепи деца и глухонеми; създаването на учителско-лекарския институт за санитарен надзор над училищата.
Видният учен схваща твърде широко задачите на своето министерство, т.е., от една страна, „да се грижи за образованието и развитието на младите генерации чрез разните видове училища” и, от друга, „ да се грижи за общото развитие на страната чрез създаване условия и институти от културен характер”.
Отстоявайки убежденията си за решителни преобразувания в училищното дело, министър Шишманов се явява на доклад пред монарха, комуто заявява: “Аз съм непоколебим защитник на всеобщата и всенародна просвета чрез училището, науката и литературата!” Намерението му е да декларира, че влязъл в Министерския съвет, ще се надява за пълна подкрепа на високите си цели. Противодействайки активно на нихилистичните схващания на някои недоучени интелигенти, че българският народ щял да си остане все пак един ориенталски, невежествен етнос, без желание и възможност да догони и да се изравни с европейските висоти на културен растеж, Иван Шишманов отбелязва: “Аз твърдя, че нашият народ се показа достоен за великите жертви, които неговите синове като Раковски, Каравелов, Ботев и Левски положиха за политическото му възраждане, че е достоен следователно за свободата, която изникна от техните кости.” Това откровение, звучащо с Вазовия патос от “Епопея на забравените”, заслужава вниманието на всички, които искат да вникнат в патриотичните и значителни по мащабите си усилия на министър Шишманов за реорганизация на просветното дело у нас. Шишманов е първият общественик и учен, който се заема с такава всеотдайност и пламенност да приложи най-модерните тогава европейски методики и организационни способи за правилно развитие на българската просвета. Той е убеден, но иска да убеди и другите фактори в управлението на страната, че училището трябва да подготвя знаещи и можещи хора, с ясна професионална ориентация и добра обща култура. И ако само за миг си представим, че тези възгледи са изложени в условията на байганьовската обществено-политическа действителност, когато формулата “страшни диванета са туй учените” е в пълна власт, ще разберем защо усилията на министър Шишманов са били наистина изключителни. Никой по онова време не е бил в състояние да формулира и аргументира точно тези принципи, които водят към изграждане на високо интелигентни, образовани и нравствено чисти млади хора. Иван Шишманов поставя в основата на тази сложна концепция учителя. Не даскали, а водещи в науката и изкуствата хора трябва да влизат в класните стаи.
По онова време в,коридорите на създадената и покровителствана от Шишманов Образцова мъжка гимназия в София са се разхождали учителите Михаил Арнаудов, Добри Христов, Стефан Младенов, Боян Пенев, Ст. Л. Костов и др. “Стигна се до там - разказва в спомените си един от тогавашните преподаватели, - че почти всички по-първи списания почнаха да се пълнят само с работи на учителите от нашата гимназия. За това не малко помагаше и библиотеката, обогатена благодарение на щедрите кредити с най-новите и ценни съчинения на разни езици. Тия наши научни интереси се отразиха и на учениците. Някои от тях си издействаха правото да посещават семинарните упражнения при Шишманов и той не веднъж е подчертавал тяхното превъзходство пред мнозина от студентите.”
И въпреки многото занимания в разлини полета сварзани с културата,безспорно висшето училище е любимата грижа на професора. Университетът както то вече се преименува- е за него „храм, в който той сам е жрец”.Усилията да го издигне до висотата на европейските унивеститети, стремежът да го развива като строго автономно учреждение правят чест на този висококултурен българин. Създаването и подпомагането на всички културни институти е неговата целенасочена политика. Направеното от него за духовното развитие на България, при това в един кабинет с определено милитаристична политика, е изключително. Той създава Държавния музей и неговия Етнографски отдел, Археологическото дружество, Музикалното училище, превърнато в Музикална академия, създава програма за изграждането на Рисувалното училище, по-късно Художествена академия. Гордост за професор Шишманов и венец на неговото цялостно схващане по делото на образованието е създаването и изграждането на Народния театър. При това колко спънки и прегради трябва да разбива той, за да постави на здрави основи толкова необходимите институти, които характеризират културата на един народ.
Шишманов е човек, който умее да открие таланта, да го насърчи и да го подпомогне за издигане и развитие. Не е лесно на професора и на учения да убеждава тесногръдите политици, че при тогавашните условия държавното покровителство на хората на науката и изкуството е необходимост. И въпреки многото пречки той пръв дава държавна помощ на млади писатели, учени, учители, изпраща ги в чужбина да се запознаят отблизо с езика и литературата на културните страни. Между тях са Елин Пелин, П. Яворов, Ст. Младенов. И не се съмнява, че „ще дойде време, когато поети , писатели и художници ще могат и у нас да живеят от своето произведение когато едничкия меценат ще бъде Нейно Величество Публиката ”.
Повикан на министерския пост , Шишманов сам го напуска на 4. І. 1907г., за да не влезе в конфликт със самия себе си. Поводът са известните студентски демострации на 3 януари при откриването на Народния театър. Тежко болен, министърът демократ преживява тежка морална криза. Покрусен е от политичесото варварство на стамболовисткия кабинет, чийто шеф Д. Петков в желанието си да угоди на княза се нахвърля върху студентите и професорите от Алма Матер. Целият буржоазен печат започва злобна кампания срещу Шишманов, обвинявайки неговата либерална политика и политическа толерантност за „развалата” сред студентската младеж. Личният му дневник ни е оставил написаната с трептяща ръка изповед: „Не съм бил никога подъл , не съм бил никога лакей..., не съм търсил милосттта на никоя партия”.
Твърдият му отговор от 4. І. 1907г. до министър- председателя по повод предложението да подпише решението на МС гласи: „Както устно Ви заявих и обстоятелствено мотивирах вчера, аз не мога да подпиша взетото от вас решение да се закрие Университетът за 6 месеца, но и да се уволнят всички професори ...”. С това поднася оставката си, впрочем, съдбата му като министър е решена още предишния ден от Д. Петков и от княз Фердинанд. Разочарованието от политическите нрави в отечеството е пълно. Докладът на първия министър и неговите антидемократични предложения той оценява като „паметник на човешката глупост и умопомрачение”.
Напуснал страната за две години, Шишманов възстановява прекъснатите си научни занимания, а от есента на 1909 г. отново е на катедрата в университета, посрещнат с аплодисменти от студентите. През 1918г. е временно български полномощен министър в Украйна, после пак в София като професор и отново в чужбина (Швейцария и Германия), за да продължи свойте изследвания. Завърнал се окончателно през 1923 г., той до последен дъх работи със завидна енергия.
Но колкото и големи да са усилията на проф. Иван Шишманов в другите области на мисълта и живота, негова главна тежест за нас има научното му дело. Завещава на младата тогава българска наука епохално книжовно богатство. Дългият библиографски списък на 40-годишната му научна дейност показва,че той не само твърде много е създал, но е начертал и пътища, които ще следват учените след него. Родоначалник на българистиката, той оставя многобройни студии върху нашата възрожденска книжнина и история, етнография, фолклор. Тях и днес никой не може да отмине въпреки критиките, които търпят в методологично отношение .
Макар съпричастен за завоеванията на световната, научна и художествена мисъл, Шишманов се отнася с изключителен интерес към националните ни културни ценности и посвещава голяма част от живота си на тяхното издирване и изследване.
Едва 26-годишен, публикува обемиста студия ”Значение и задачи на българската етнография”, имаща начение на програма за бъдещи изследвания в областта на народното творчество. А основаният и редактиран от него с рядка любов и старание ”Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”(1889 г.) изиграва неизмерима роля за популяризиране богатствата на фолклористиката. Чужд на всяка идеализация на националните ни духовни богатства, той призовава българските писатели да изучават вековния художествен опит на народа като една препоставка за правилното развитие на националната литература и култура,като броня срещу нездавите идеино-естетически насоки.
Търсейки винаги изворите на нещата, наследил от баща си „цял океан” любов към отечеството, Шишманов посвещава живота си на изучаването на своя народ и своята страна с цел да може да зърне „поне отдале най-добрата насока, по която трябва да върви нейното развитие”. И работи с душа и жар, чужд на всякакви шовинистични теории и тесногръд национализъм.
С преклонение и научна вещина, издирвайки многобройни архивни материали, изучаваики грамади от факти. Ив. Шишманов възкресява портетите на великите дейци на Българското възраждане, като започнем от Паисий и минем през Априлов, Н. Рилски, Н. Бозвели, К. Фотинов, за да стигнем до Раковски, Миладинови, дейците по черковния въпрос. За това му помагат високата философска култура и научна школовка на литературен историк. Межу най- значителните опити за изучаването на личности и въпроси от Възраждането са трудовете му: „Паисий и неговата епоха”, „Западноевропейското и Българското възраждане”, ”Нови студии из областта на Българското възраждане”, „В. Е. Априлов”, „Н. Рилски”, „Н. Бозвели”, „В. И. Григорович, неговото пътешествие в Европейска Турция(1844-1845) и неговото отношение към България”, „Един непознат труд на Неофит Бозвели”, „Раковски като политик”, „Значение и заслуга на братя Миладинови”, „Увод в Българското възраждане”. Добросъвестнният учен се старае да вникне в историческия процес, в атмосферата на времето и да постави явленията на една по-широка основа, да потърси връзка и аналогии у съседни и по- далечни народи.Воден от своя социологически метод, обяснява националния духовен подем на народа в тясна връзка и независимост от неговото обществено- икономическо развитие. Макар някои негови концепции и съждения да търпят критика заради погрешната си идейно-философска основа, в същото време остава несъмнена правдивостта на редица оценки и схващания за това велико време.
Ярко свидетелство за метода, вкуса и възгледите на този блестящ учен са литераатурните му оцерци и критики: „Наченки на руското влияние в българската книжнина”, „Руское влияние и Пушкин в болгарской литературе”, „Руското влияние в езика и Богоровата редакция”, „Тарас Шевченко”. Сам запознат с дълбините на руската обществена и книжовна мисъл, Шишманов доказва нейното благотворно влияние върху националния и духовен живот. Как обаче разбира своето време големи ят учен, за да му внушава, че дори в момент на най-остри политически недоразумения „руската книжнина си остава главният извор, от които България черпи своето образование”.
Челно място между литературноисторическите студии на Ив. Шишманов заемат лекциите по сравнителна литературна история. Те поразяват със завидна дарба на този гигант на българската наука да се вживява в особенностите на икономическите и социалните отношения на миналите епохи, да надниква в тяхната творческа дейност, да разкрива с благоговение художествените и културни богатства на европейските народи. За тези екскурзии той има вярно оръжие- психосоциологическия си метод, силно повлиян от материалистическата литературна наука, особено от Плеханов. Неведнъж Шишманов признава, че споделя много от схващанията на „Към въпроса за развитието на монистическия възглед върху сторията” и с увлечение ги разглежда пред студентите. Но и на професорската катедра остава гражданин и патриот. Одухотворяващ с неподражаемото си ораторско изкуство италианският ренесанс, той не пропуска да вмества факти от нашата литература. „Той обладаваше съкровищата на Запада,но ревниво защитаваше самобитните преимущества на българския дух..., но същевременно се гордееше от великите постижения на чуждите нации..., но същевременно се гордееше с гения на своя народ, комуто чертаеше най- хубавата буднина”- ще напише за него Д. Митов.
Нашата културна история след Освобождението не познава по- безкористно меценатство и по- успешни усилия да се насочва нашата литература по пътя на реализма и демократизма. Стотиците писма между големия учен и най- видните предтсавители на българската творческа интелигенция от онова време (К.Величков, Ал. Константинов, Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Е. Пелин, Ан. Страшимиров, К. Христов, Т. Влайков, Й. Йовков, Ст. Л. Костов) са най- яркото свидетелство в това отношение. „Вашето сърце е било винаги тъй близко до българските писатели. Вашето име, Вашият авторитет, Вашето добро слово и младежки жар винаги са ги подкрепяли, насърчавали, давали са вяра, криле на толкова млади таланти”- пише му Елин Пелин през 1920 г. А дълголетната дружба и духовно общуване между Ив. Шишманов и Иван Вазов ражда съкровените изповеди на поета, записани от учения и останали и до днес основен извор за проучвания върху живота и творчеството му.
Обичта към свободното творчество и младия, току-що събуден за самостоятелен политически живот народ е дълбока същност на Ив. Шишманов. Във „всеобщата и всестранна просвета за народа чрез училището, науката и литературата” той вижда главното условия за политическа самостоятелност и материален напредък. За него науката и знанието ”не е един лукс за народа”, а „принадлежат към неговите необходимости”. Той стоя на гледището за грамадната роля на образователния фактор в модерната държава. В един момент, когато късогледите български политици изпадат в панически страх от разширяването на общото образование и крещят срещу „учения пролетариат”, той заявява, че в една страна, „гдето в още много области на управлението не съществува никакъв ценз, в такава една държава е най-малко странно да се говори за пролетариат”. Но напразно се труди да убеди народните представители в необходимостта да се вземат мерки за насърчение на широката народна просвета и на приловните знания, които биха тласнали напред културата ни... За него образователния фактор играе грамадна роля и за оформянето на творческите заложби, вклучително и при всяка литературна революция. „Искате ли да се развие една богата българска литература- дайте преди всичко образование и чрез образованието дайте възможност да се проявят потайните таланти, които съществуват във всички класи, но заглъхват, защоъо не могат да намерят нужните условия за развитие”- изповядва Шишманов в една своя статия.И той вярва твърдо, че такива таланти ще процъфтят в бъдеща България. Тази вяра в културноспособността на българския народ го прави неповторим оптимист.
Иван Шишманов прави важен принос както по отношение на осветляването на някои важни и непознати до тогава страни и факти от българското минало, така и по отношение на теоретичното осмисляне на издирения и направен достояние на науката от него фактологически материал. И в двете насоки стореното от Шишманов продължава да има изключително голяма стойност за историка-изследовател на вековете на османското владичество и най-вече на епохата на формирането на националната идентичност. Постигнатото от Шишманов по отношение на анализа на националните митове отваря пътя за учените Йордан Иванов и Юрдан Трифонов. Особено ярък пример за следване на проявеното от Шишманов критично отношение към националния наратив е статията на Йордан Иванов (1982: 157-182), посветена на българо-гръцките отношения преди църковната разпра, в която се “разнищва” митът за отколешната елинизаторска политика на Цариградската патриаршия. Блестящи примери за присъщото на Шишманов реалистично отношение към националния наратив са и студиите на Юрдан Трифонов, посветени на мита за изгорената търновска библиотека и на ролята на П. Р. Славейков като историк (вж. Трифонов 1917: 1-42 и 1929: 81-132).

КНИЖОВНИЯТ ПОДВИГ НА ИВАН ШИШМАНОВ

Особено е усещането да говориш думи за Иван Шишманов след университетски дейци като Иван Георгов, Васил Златарски, Константин Гълъбов, Михаил Арнаудов, Петър Динеков и десетки днешни титлувани съвременници. Приех, като предварително се самозадължих да не повтарям вече казани неща, както и такива, дето могат да се намерят в речника на българската литература. Приех и поради убеждението си, че творчеството и делото му не бива да остава тема и размисъл само за тесен университетски кръг. Този забележителен българин и европеец, както и други големи университетски личности, заслужава да бъде достояние на по-широк, ако щете, уважаеми господа професор доктори от миналото и днес, и на по-повърхностен слой от обществото. Дори да го има в ежедневието на средния българин, така както книжовността и културата е крайно време да се завърне в неговото ежедневие, защото само по този начин оцеляването, с което предимно е зает нашенецът днес, ще бъде смислено и ценностно. Едва ли някой би оспорил, че университетските му приятели и последователи съставляват ядрото на българската университетска хуманитаристика от възникването на Висшето училище през 1888 г. до ден днешен. Всеки, който поне малко се е докоснал до делото и личността на този литературен работник, би трябвало да е наясно колко неприличен и неадекватен би бил закъснялият патос, прокрадващ се впрочем и в зададената тема на тази моя сказка. Но как ако не книжовен подвиг трябва да наречем дори само първите дванадесет годишнини на Сборника за народни умотворения?... А известно е, че освен тях Шишмановият авторски и редакторски почерк носят и "Българска сбирка", и "Училищен преглед", "Летописи", "Читалище", "Гражданин", "Обществена обнова". По същото това време дори скучният като конструкция "Държавен вестник", че и тронните слова на цар Фердинанд, подготвяни от старателния му министър и помощник, добиват художествено-публицистични черти от все същия патос образованието, културата, изкуствата, да бъдат на пиедестал. Както и институциите, свързани с тях. Защото по време на знаменитото министерстване на Шишманов (от 7 май 1903 г. до 3 януари 1907г.) Висшето училище започва да се нарича Университет, Рисувателното училище все повече заприличва на Академия, създава се първото Музикално училище, от което водят началото си Консерваторията и системата на музикалните и художествени училища в страната. Открива се Националният музей и Националният театър. Подрежда се по европейски Националната библиотека, обновяват се читалища... Мисля, че е справедливо да наречем Иван Шишманов и пръв министър на културата, по време, когато подобна длъжност в българския министерски съвет все още не е била предвидена... Очевидно става дума за една интерактивност в делото му, където книжовността не остава сама за себе си, а се съчетава с действеност и добра законодателна агресивност. Книжовните занимания като че формират и утвърждават дълбинната стратегия на предприетите действия. От друга страна законодателната облеченост конституира новите за страната ни институции и легитимира България като
пространство за равнопоставено европейско развитие.
За жалост още през първото десетилетие на 20-ти век негласното лидерство на този патос и влиянието му над Царя се сменява от характерните за последващите десетилетия силовост и дворцово угодничество, редувано от радикална партизанщина, които сякаш разбиват и обезсмислят за дълги години верните основи, поставени от Шишманов и последователи, които насаждат специфични комплекси у българската интелигенция, от които не успява да се отърси и днес... Смислената стратегия на дипломирания философ, донесъл най-доброто от ред европейски университети, за да го прилага на родна почва, е подценена за десетилетия. И въпросът, който следва да си зададем, който сега тегне над всички нас - дали не е и днес така?
Действеността на Шишманов в книжовното поле сякаш многократно надминава личното му творчество. Суетата на оригинален, професионален писател като че остава някъде в юношеството с първите му печатани стихотворни творби или в афоризмите и саркастични стихове, които е съчинявал и колекционирал през целия си живот, но които са издадени едва десетилетие след смъртта му от прочутия книжар Тодор Чипев. Навярно ще прозвучи странно някому, но литературният подвиг на Шишманов е и в това, че е един от най-внимателните читатели и редактори в българската култура. По времето, когато на негови колеги министри се е зловидяло, че открива нови работни места (помощник-директорски), свързани с образованието и науката, че членовете на училищните настоятелства се избират наравно с общинските съветници, че щедро се раздават стипенндии за пътувания в Европа, той, като че преди всички други, знае кой е Пейо Крачолов, Кирил Христов, или Елин Пелин, които тогава все още не са част от приповдигнатия свод на българската литературна класика...
Шишманов прави каквото може, с една сякаш небългарска добронамереност (а не е ли всъщност добронамереността по-близо до същински българското), за да ги подкрепи. Може да се каже, че цялото творчество на Иван Вазов от двайсти век, (а и отпреди това), носи Шишмановия редакторски почерк. Но това не е "наставникът-цензор". Деликатно, с живо приятелско чувство и висок европейски вкус умее да каже мнението си, без да нарани авторовото честолюбие. Иван Шишманов е интегрален, отворен за влияния човек, който обаче притежава нещо като метафизичен инстинкт за специфичното и оригиналното българско, което според него не бива да се затваря в себе си. Отворена, споделима трябва да бъде и българската култура. Дали това не се дължи на някаква наследственост - известно е че предприемчивите му предходници са ту видинчани, ту свищовлии, ту турски, ту австрийски граждани... Според изложената стратегия на Шишманов до царя, културата ни, която има незаменимата длъжност да облагородява българските следосвобожденски нрави, би намерила опората си само извън затвореността, патриотарството, нафталинения национализъм, за който говори и Константин Гълъбов по-късно. И вероятно ще прозвучи малко еретично, защото тук сме се събрали, за да разисквате особеностите на здравия консервативен дух, който носи българската традиционна култура, но всъщност Шишманов, бидейки последователен патриот на книгата и действието, е изключителен за времето си новатор и космополит. Днес най-после трябва да си дадем сметка за това, след десетилетията, в които родното, българското, бе противопоставяно на чуждото и особено на западноевропейското. Шишманов търси и намира типологичните, синхронни особености на българското в чуждите култури и осмисляния. Нека отворим дори само едно от най-консервативно-български-звучащите негови произведения "Принос към българската народна етимология". И съвременният изследовател ще бъде озадачен от множество позовавания на философи, филолози и културисторици - италианци, германци, руснаци, французи, британци и американци, които са цитирани. Десетки, стотици имена, които съставляват оригиналната съвременна на Шишманов философия и културология, осмисляла проблема за етимологията в своите култури. Родното трябва да се познава, но с мястото му в световния, европейски, балкански контекст.
"Песента за мъртвия брат в поезията на балканските народи" е свидетелство за интереса на Шишманов и познанията му по гръцки, сръбски, румънски, албански език и култура, но и пример за добронамерена, зачитаща съседа българистика и балканистика, каквато за жалост почти липсва през целия 20-ти век. А дали не и днес? И не е ли време да възприемем тук, на балканите "песента за мъртвия брат" като една ужасяваща метафора, която, предизвиквайки аристотелианско състрадание и страх да ни направи по-добри, по-адекватни... За да надмогнем пагубния маниер нашенско и балканско да се брои като изостанало, провинциално, некачествено.
Тук е мястото да отбележим и последователното преодоляване на всяка партизанщина, на всяко "филство" и "фобство" - първо в книжнината, после и в дейността на Шишманов. Това че е сроден с украинската емигрантска фамилия Драгоманови, че има проникновени страници за руското влияние върху българските възрожденски процеси, не му пречи да осмисля и "Ролята на Америка в българското образование" и конкретното влияние на американските мисионери върху родоначалника на съвременната българска журналистика Константин Фотинов. Всъщност от Шишманов разбираме, че първото българско периодично списание "Любословие" е финансирано с американски средства. Стилът на възрожденския литературен историк, привърженик на "психосоциологическия" метод, притежава бистрота и убедителност, която е рядко срещана сред българското професорство. Самовзискателен към себе си, професорът изисква и от средата си, от която получава и немалко огорчения, включително в лелеяния университет... Иван Шишманов е единственият университетски човек, който е допуснат така близо до Фердинанд, получавайки почти неограничена подкрепа от двореца. Той се опитва да направи близостта между монарха и университетските хора капитал на университета си, но успява само донякъде. Университетският човек е критичен човек, не всеки, да не говорим за всеки "владетел" и "господар", би приел оспорващи, проблематизиращи чужди мнения. Особено когато спорещите и проблематизиращите не са в достатъчна степен самовзискателни. Това впрочем по-късно коства много горчиви чаши и на университета, и на Фердинанд, а и на България. След скандалното откриване на Народния театър Министърът на просвещението просто подава оставка...
В изброяването на книжовните трудове на Иван Шишманов не бива да пропуснем и законодателните текстове, които носят отпечатъка на неговия "просветен ентусиазъм".
Наблюденията върху тяхната учителна яснота, на фона на десетилетните натрупани неантропоцентрични юридически текстове, днес биха били не по-малко интересни от анализа на лирическа творба, например. Заслужава да се отбележи, че някои от тях датират от преди мандата му на министър. Обхващат закони и правилници за просвещението, за училищните инспектори, за матурите, за Университета и Ефорията Евлоги и Христо Георгиеви, за читалищата и стенографията, за езика есперанто и нов проектозакон за Рисувателното училище... Няколко десетилетия мисловен и писмовен труд, който остава завинаги в Музея на благородните усилия, но дали не бива да бъде и отпечатък върху нашите собствени днешни усилия? Преди време уважаваният съвременен книжовник Иван Еленков има открита лекция в университета, на която сподели убеждението си колко са утопични били залаганията на учителството в края на 19-ти и началото на 20-ти век. Че всичките тези народоучни дружества, училищни стопанства, дето да са за пример на населението, трогателните читалищни и предприемачески активности, професионалното обучение в казармата и т.н. всъщност били нещо извън преките задължение на учителството, следователно били товар който не бивало и не можело да се поеме. Сигурно има основания за такова заключение, но като цяло законодателната инициатива и дори илюзиите на Шишманов са по-скоро благородни, отколкото утопични. И заслужават по-внимателно преразглеждане и умозаключаване. Можем да наблюдаваме как са дали плодове другаде, където са срещнали добронамерена и просветена в мисълта и действието си среда... Но е съвсем естествено че там, където липсва културата на участието, се настанява призракът на безучастието - отколешна и днешната слабост на университета ни... И друг път съм имал повод да отбележа и няма да се уморя да повтарям, че където липсва еволюционното усилие, се появява революционисткото или военизирано насилие - неща които преживя българското общество тъкмо поради въпроснато антиутопично безучастие, което... дали не продължава и днес? Убеден съм, че всеки има своя собствен отговор. Убеден съм, че учителите, с които прохождат децата ни в живота, са улеснени в отговора си от точните си и благородни ежедневни усилия, колкото и невидими да са резултатите понякога. Днес учителят е дарител на обществото ни, като че повече от всякога. И това е един от отрадните факти на съвремието ни. Защото книжовният подвиг на Иван Шишманов добива днешен смисъл само чрез верните си последователи.