Лекции по История

Спиридон Палаузов

Спиридон Николаевич Палаузов е руски историк от български произход, изследвал историята на България, Румъния и Австро-Унгария. Той участва и в организирането на Априловската гимназия в Габрово.

Някои произведения
• Австрия со времени революции 1848 года (1850)
• Век Болгарского царя Симеона (1852)
• Синодик царя Бориса (1855)
• Юго-Восток Европы в XIV веке (1857)
• Уния в царуванието на Ивана Асеня (1858)
• Румынские господарства Молдавия и Валахия (1859)
• По вопросу о болгарском патриаршестве (1860)
• Реформы и католическая реакция в Венгрии (1860)
• Венгрия в современных ее отношениях к Австрии (1861)
• Распространение христианства в Болгарии (1870)
Историците твърдят, че по време на управлението му настъпва т. нар. „златен век“ на българската култура (терминът е въведен от Спиридон Палаузов в средата на XIXв.), тъй като тогава процъфтяват книжнината, архитектурата и изкуствата.
В края на 50-те и началото на 60-те години на ХІХ в. са лансирани и някои от концепциите за Възраждането на първия български професионален историк Спиридон Палаузов (1818-1872). При все че обектите на неговия научен интерес са разположени извън пределите на тази епоха, статията му за Мустафа Рашид паша, публикувана през 1858 г., показва дълбоко познаване на положението в Османската империя и по-специално на модернизационните усилия на част от султанските министри. През 1860 и 1861 г. Сп. Палаузов пише поредица от статии за петербургския вестник ”Северна пчела”, посветени на историята и съвременното състояние на църковното движение. Независимо от обвързаността си с текущите проблеми на общонационалната борба за църковен суверенитет, тези статии умело изтъкват факторите, провокирали българското национално обособяване през първата половина на ХІХ в. Особено внимание заслужава мнението на получилите академично образование и ползващи се с голям авторитет сред българите Сп. Палаузов и М. Дринов, които работят в периода на най-острата фаза на българо-гръцкия църковен спор. Напълно естествено техните трудове си поставят задачата да обосноват искането на българите за независима църковна йерархия. Тясно свързана с тази цел е и лансираната от С. Палаузов концепция за зловредното влияние на византинизма в историята на балканските народи и преди всичко на средновековна България. Според Палаузов връзката на южнославянските народи с византинизма “действувала в ущърб на тяхната народност и на самостоятелното им развитие... Нима има още такива господа, които в самодоволното си настроение вярват, че грохналият византинизъм може да съдържа в недрата си зародиша на бъдното си възраждане? Нима хилядолетната империя, която винаги се е развивала по особен начин, се е опитала да възпита някога в себе си макар и частица от тези начала, върху които израсна сградата на съвременната цивилизация? Византия, създадена по особеното божие повеление, както се изтъква на едно място в Законника на император Теодосий, си останала неподвижна и тази своя неподвижност тя изцяло е предала на турския Стамбул, център на Османската империя, който е съхранил целия характер на средновековния византинизъм. Спиридон Н. Палаузов е първият историк, притежаващ системно академично образование, който се смята за представител на научно-критичния период в българската историография. Формиран е под влиянието на немския и френския Романтизъм в историографията, както и на съвременната му руска наука. Автор е на многобройни съчинения, някои от които не са загубили стойността си и до днес. Основните виждания на С. Палаузов по проблемите на българската история, които имат значение с оглед на нашата тема, са изложени в монографията му “Векът на българския цар Симеон”, излязла от печат през 1852 г. в Петербург. Палаузов изразява критично отношение към тезите на Тунман, Енгел, Раич и Венелин и според него единственият автор, който заслужава доверие, е Шафарик. Изложението на историческата част от монографията си Палаузов започва с историята на Кубратова България. Настоява обаче, че Крум е предводителят на истинските българи. Подробно са разгледани отношенията между България и Франкската империя по време на управлението на Омуртаг въз основа на франкски летописи. Много внимание се отделя и на управлението на Борис I и Симеон. Християнизацията на българите е разгледана като продължителен процес, като не са избегнати редица митични моменти, като например ролята на Методий като Покръстител. Основната задача на труда е да разкрие пълния блясък на българската култура през време на управлението на Симеон, внасяйки много нови извори. В труда на Палаузов за пръв път се представя разгърната картина на българския културен живот през IX-X век - т. нар. Златен век. В изложението присъстват оценки за политиката на Византия като “ласкателна и гъвкава”, а Цариградската патриаршия се приема за неин продължител. В следващи свои произведения Палаузов формулира становището за пагубното влияние на Византия и насаждания от нея светоглед - византинизма - за българската средновековна държава. Според него фенерското духовенство мечтае за възстановяването на Византийската империя и винаги е било враг на българите. Засвидетелства отрицателно отношение и към богомилството, което смята за гибелно за българската държава. Палаузов не остава чужд на трескавия стремеж за откриване на исторически свидетелства за миналото величие на нацията. На него принадлежи изданието на “За буквите” на Черноризец Храбър и Синодика на Борил. Спиридон Палаузов е роден в гр. Одеса. Завършва Ришельовския лицей. Следва в университетите на Бон, Хайделберг и Мюнхен. Там получава научната степен доктор по икономика. Завръща се в Одеса. Тук той се запознава с проф. Виктор Григорович. Заминава за Москва, където работи под ръководството на украинеца Осип Бодянский. Тук публикува първите си научни работи. След двегодишен престой в Москва Спиридон Палаузов заминава за Санкт Петербург. Тук той продължава научната си дейност при проф. Измаил Срезневски. Спиридон Палаузов издава монографията си “Векът на българския цар Симеон” (1852).

Спиридон Палаузов - родоначалник на българската модерна медиавистика.

Научното творчество на Спиридон Палаузов е ново явление в развитието на модерната българска историография през Възраждането, чиято поява и развитие са тясно свързани с постиженията на славистиката и византинистиката в Западна Европа, Русия и славянските страни от края на 18 в. до първата половина на 19 век. Спиридон Палаузов се изявява като един от основоположниците на руската византинистиката заедно с В.И.Григорович, С.Дестунис, П.Медовиков, П.Успенски, А.Енгелман, Е.Муралт и др.
Съсредоточването на интересите на руската славистика върху историята и културата на южните славяни има благоприятни последици за засилване на изследванията върху средновековното минало на българския народ.Този етап от нейното развитие съвпаднал с началото на активната дейност на Спиридон Палаузов. Родоначалник на българската модерна медиавистика е получил солидна научна подготовка в немски университети и благодарение на съвместната си научна работа с проф. О.М.Бодянски в Москва и акад.И.И.Срезневски в Петербург. Това му позволило независимо то непрекъснатата му работа като руски чиновник в различни министерства, да разгърне широка по тематичен и хронологичен обхват научноизследователска дейност.
В цялостното му научно творчество, което включва не само публикуваните му изследвания , но и богатото му ръкописно наследство, централно място заема историята на средновековна България. Крайна цел на неговите научни занимания била написването на история на българската църква и история на Средновековна България.
Първият най-крупен труд на Спиридон Палаузов, с който той си спечелва изключителна популярност, не само сред руската научна общественост, но и сред българските възрожденски дейци, е монографията му „Век болгарского царя Симеона”.Тя била високо оценена от научната критика и възторжено приета от българската възрожденска интелигенция.
„Век болгарского царя Симеона” се състои от две части- Исторически преглед и Литературен преглед.Първата чат е сериозен научно-критичен опит за цялостен очерк върху политическата история на Първото Българско царство.
Спиридон Палаузов е първият изследвач, който обръща сериозно внимание на отношенията между Б-я и Франкската империя по време на Омуртаговото царуване и въвежда в активно обръщение сведенията на франкските летописци.Значително място в историческия очерк е отделено на Борисовото царуване и на очертаване и на очертаване на териториалните граници на България през този период.Любопитна е неговата хипотеза , че при покръстването на княз Борис , неговото семейство и бълг.народ , твърде важна роля е изиграл славянският първопросветител Методий.
Към политическата история на Първото Българско царство Спиридон Палаузов се връща в редица други свои трудове.Сравнително по подробно е изложението му в студиата „Юго – восток Европь в XIV столетии”.Тук той подробно се спира на заселването на югоизточните славяни на Балканския полуостров.
Но нека отново се върнем към най-обстойния му труд „Век болгарского царя Симеона”.Втората част на монографията, която е посветена на книжовния живот в Б-я от края на IX до началото на X век, е обобщение на успехите на руската и чешката славистика през първата половина на XIX век.
Спиридон Палаузов поставя и въпроса за старобългарските летописи във връзка с разглеждане на преведените от презвитер Григорий Мних византийски хроники.Научно издържани са и редица обобщения.Едно от тях е обвързано с това че според Палаузов старобългарските паметници са свидетелство за литературната дейност в България през периода на управление на Симеон.Негови са словата „Българите имат право да се гордеят с тази епоха , еднакво забележиелна както с политическите успехи на техните предци, така и с литературно-научната си дейност от този период.
Спиридон Палаузов прави широко проучване върху историята на българската църква и оставя мащабни трудове и изследвания за богомилството.Той смята , че една от причините да се появи то в Б-я се крие в сравнително ранното проникване на редица еретически учения на българска земя.
На политическата история на Второ българско царство, Спиридон Палаузов посвещава няколко изследвания .Ранната поява на студиата му „Ростислав Михаилович, уделънъй князь на Дунае в XIII веке” предвещава че интересите му към историята на Второ Българско царство ще дадат по обилни плодове. Същественият принос на тази студия се състои в това, че в нея са въведени в научно обръщение съчиненията на византийските историци Георги Акрополит и Георги Пахимер, известията на редица писма , излезли от папската канцелария.В това изследване на Спиридон Палаузов е направен опит подробно и цялостно да се проследят събитията от историята на Б-я в периода 1246-1257 год.
Едно от най-интересните и солидни изследвания на Спиридон Палаузов върху историята на Второто Българско царство и историята на Балканския полуостров в навечерието и хода на османското завоевание „Юго-восток Европь в XIV столетии”, за съжаление остава недовършено.
Но сега да се върнем към една от любимите теми на великия историограф-българската църква и нейните институции. В богатия му архив са запазени два големи ръкописа. Единият от тях съдържа 426 листа –„Материаль для истории болгарской церкви”, а другия от 116 листа „Истории болгарской церкви”.Наред с това посвещава две статии на въпроси , свързани с ранното проникване и приемането на християнството в Б-я , които са част от недовършения му труд върху историята на бълг.църква. И тези изследвания не са имали самоцелен характер-освен систематизирането на откъслечните изворни данни и изясняване на важни моменти , той се е стремял с тези трудове да убеди и руската общественост в справедливостта на борбата на българския народ за църковна независимост.
Важно място в научните планове на Палаузов заема задачата за проучване на книжовното дело на патриарх Евтимий и неговите ученици.Спиридон Палаузов смята с основание , че в „двестагодишния период от време на Второто българско царство, от първите Асеневци до Иван Шишман, българската историяне представя по светла и благотворна личност, какъвто е бил блаженният Евтимий.За него Палаузов казва, че личността и делото му са значими не само защото е заемал патриаршеския престол и е бил ръководител на дейността на бълг.църква , но и заради факта че е велик просветител и книжовник.Доброто си познаване на делото на патриарха и неговите ученици, Сп.Палаузов разкрива и в две свои писма-в които накратко се разкрива съдържанието на Рилския панегирик от 1479 год., за чийто съставител се смята Владислав Граматик.
Особенно плодотворни са били заниманията на Палаузов в областта на историческото изворознание на средновековната българска история. Първият му сериозен опит в това отношение е преводът на откъси от Пространното житие на Климент Охридски въз основа на изданието му от Ф.Миклошич.Той го извършва през 1850 год.Макар и не публикуван този превод е високо оценен. В последствие Палаузов всецяло използва направения от него превод на житието при написването на монографията „Век болгарского царя Симеона”.
Плод на сътрудничеството му с академик И.И.Срезневски е изследването му с извороведнически характер върху Дубровнишката грамота.
Една от най-големите заслуги на Спиридон Палаузов в историческото изворознание на средновековна България е тази че той направил достояние на науката един от най значимите исторически паметници на Второто Българско царство-Бориловия синодик.
През 1858 год. Спиридон Палаузов публикува за първи път гръцкия оригинал на среднобълг. Му превод на посланието на цариградския патриарх Калист до търновското духовенство от декември 1355 год.Макар и да има неточности превода публикацията е имала значение не само при разработването на средновековната бълг.история, но и на византийската.
В едно с преписа на Бориловия синодик Палаузов е бил притежател и на други ценни ръкописи.Посланието на монасите на монасите от Хилендарския манастир до руския цар Иван Грозни от 1556 год. В него те молели руския цар да ги предпази от непосилните данъци, с които ги обременявал турския султан.Палаузов го публикува с обстоен исторически коментар.
Интересът на Сп.Палаузов към старобългарските ръкописи, към изворите и документите за средновековната българска история е бил огромен.За това отчасти свидетелстват книгите от личната му библиотека , сред които се намира пълната колекция на Бонския корпус, издание на актовете на Цариградската патриаршия и др.
В руските научни среди Сп.Палаузов се ползва с авторитет не само на познавач на историята на Средновековна България и другите славянски страни, но и като добър византинист. Първите му сериозни занимания с историята на Византия датират от 1845 год. когато той под ръководството на проф.О.Бодянски превел съчинението на византийския император Константин VII Багренородни- „За темите”. В последстие той се заловил с превеждането на друго съчинение от същия автор- За управлението на империята”- и превел от него част от първата глава, посветена на печенегите и русите.
В ръкописното му наследство са запазени също така и преводи на редица други византийски автори : откъси от „Алексиада” на Ана Комнина, откъси от „За церемониите във византийския дворец” на Константин VII и др. Добрите си познания във византийската история и информираността си в изворите от византийски произход Спиридон Палаузов е разкрил в изследванията си по средновековна история на България.След продължително прекъсване тлъсъкът на заниманията му върху византийската история дава неговото посещение в Цариград през август-септември 1867 год. След това посещение той написва пътеписа „ Константинопол-его дворцовое и народное представителъство”. В него разкрива живота на византийската столица .В този свой труд той твърди че с превземането на Цариград от турците не са настъпили съществени промени. Описанието на развалините на бившата византийска столица у Палаузов