Лекции по История

8. Политическата криза 1886-1887 г.

През 1886 г. се провеждат парламентарни избори, които нанасят тежък удър на умерените либерали на Драган Цанков и съответно укрепват антируските позиции. Наложената от Русия изолация на България съчетана с разрастналите се финансови проблеми и междупартийни борби, подаждат необходимост от промяна, която да стабилизира държавата.
Сред определени офицерски и обществени кръгове се обособява мнение, че трябва да се приемат руските условия с цел да се спре нейната саботажна политика спрямо България.
От своя страна Русия провежда активна агитация за спечелване на армията за своята кауза. Главна роля играе руското военно аташе в София – полк. Сахаров. В голямата си част българското офицерство е с руско възпитаничесто или е участвал в освободителната война редом с руската армия, което улеснява задачата на полк. Сахаров. Българското офицерство се ползва с нарастнал авторитет в обществото след участието в съединистката акция и сръбско-българската война. Полк. Сахаров привлича началникът на Военното училище – майор П.Груев, кап. Бендерев – помощник на военния министър маьор Д.Никифоров, кап. Димитров и др., както и офицерите от Струмцкия полк, за каузата на руското правителство. Зааговорниците смятат, че детронация на княз Батенберг трябва да се извърши без участието на народа и политическите сили. Това е доказателство за тяхната неопитност както и причина за изолацията им и липсата на вътрешна подкрепа, след извършване на детронацията на княза. С оглед на улесняване на действията се извършват войскови промени. Първи софийски полк е изпратен на учение в Самоков, две дръжини на Първи софийски пехотен полк – край Сливница. Тяхното място заема Струмишкия полк, който заедно с кошерите на военното училище обезоръжава дружините на пехотния полк, остават в София, както и княжеската охрана. Действията се извършват на 8 срещу 9 август 1886 г., с което се прави военен преврат. На 9 август 1886 г. Александър Батенберг е принуден да абдикира. Той е изпратен под охрана до Оряхово, където е качен на руския параход „Голубчик” за град Рени, където отпътува за Германия. Превратът свидетелства за повторното решаване на политически разногласия с антиконституционни мерки. Той въвлича страната във вътрешна и външнополитическа криза, в която крайно се изострят отношенията между фили и фоби, и се създават условия за активизациране на политиката на Великите сили за влияние в България.
Детронаторите налагат в страната военно положение. При тях се очертават при възможности за действие, предвид изолацията, в която се оказват – това са налагане на военна диктатура, сформиране на коалиционно правителство или предаване на властта на русофобите. Те се спират на възможността за коалиция, в която отново проличава тяхната политическа неопитност и обреченост – в състава на правителството те включват личност с противоположни възгледи като П.Каравелов, Ст.Стамболов, К.Стоилов, М.Маджаров, Т.Бурмов и др., без да се допитат до тях. Правителството отказва да поеме задълженията са, което води до формирането на русофилски кабинет начело с митрополит Климент. Но русофилските кръгове се оказват безпомощни – те са лишени както от военна така и от обществена подкрепа. Умерените либерали на Д.Цанков не предприема никакви действия, въпреки, че лидерът им влиза в състава на правителството. Този развой на събитията води да изпъкване на личността на П.Каравелов. той се дистанцира от детрониране, а на 12 август 1886 г. поема поста министър-председател. Това правителство се сформира с цел да се внесе спокойствие в обществото. Единственото условие, което поставят детронаторитее да не се връща Батенберг. Пасивността на русофилите, дава поле за изява на русофобските кръгове, които са насърчавани от английската дипломация. Английският генерален консул в Пловдив – кап. Х.Джо..ли подтиква към действия. В София – А.Конди – Стефан полага усилия за да предотврати съпротивата на заговорниците. Тази политика на англия се обяснява със стремежа й да разклати руските позиции. В тази насока, едновременно с действията на Балканите, тя подготва удър на Русия и в Средна Азия. Виена се отнася предпазливо към въпроса, въпреки натиска на Англия. Тя има предвид немската линия на формална подкрепа на Русия. От друга страна, както Фермания, така и Австро-Унгария се стремят да въвлечат Англия и Русия в конфликт, с което да затвърдят своите позиции на Балканите.
Контрапревратът в България започва на 11 август, когато Атефан Стамболов издава декларация, я която се иска оттеглянето на правителството на митрополит Климент. В кратки срокове контрапревратът е осъществен в редица градове – Търново, Пловдив, Ловеч и други. Той има подкрепата на южнобългарските войски, както и на редица политически дейци – З.Стоянов, П.Р.Славейков, В.Радославов, Гр.Начович и др. Тази широка подкрепа ускорява темповете му. На 16 август 1886 г. при подкрепата на военни части, които са верна на княза или подчинени на председателя на НС – Ст.Стамболов, с нарочна прокламация се обявяват княжески наместници, съобразно гл.19 от Конституцията, които поемат задълженията на монарха, когато той отстъпва. За наместници са обявени Ст. Стамболов, д-р Георги Странски и П.Р.Славейков. Назначава се нов кабинет начело с В. Радославов, който заема и длъжността министър на вътрешните работи. Гр.Начович е назначен за министър на външните работи, К.Стоилов – на правосъдието, Ив.Ев. Гешов – на финансите, Т.Иванчев – на народното просвещение и полк. Данаил Николаев на войната. За главнокомандващ въоръжените сили е назначен С.Муткуров. С това се бележи краха на заговора срещу княз Батенберг. П.Груев и А.Бендерев са арестувани, а Р.Димитров и други офицери емигрират в Турция. Същевременно Ст.Стамболов праща телеграма до княза, с която го кани да се завърне в България. На 17 август 1886 г. князът пристига в Русе. На път за България, той изпраща телеграма до Петербург, в която се допитва до мнението на императора. Предвид подкрепата на Германия, Петербург категорично отказва. Лишен от подкрепата на Русия и Германия, при завръщането си в България, князът подписва официална абдикация на 26 август 1886 г., а на 25 август назначава регентски съвет с председател Стефан Стамболов и членове П.Каравелов и С.Муткуров. Въпреки официалната абдикация, княз Батенберг не губи надежда и при евентуални промени в дипломатическите кръгове на Европа, би могъл да се завърне на престола. Това, обаче не се случва.
Причината за настъпилата криза произтича от особения статут, който се дава на България от Берлинския конгрес- 1878 г. и топханенския акт – 1886 г. настъпилата криза е израз на опита на Великите сили да разрешават изкуствено създадениете български проблеми, съобразни интересите си. Успехът на Петербургпри детронацията на княз Батенберг, създава впечатление, че чрез натиск и груба намеса, Русия би могла да реши българските въпроси в съответствие със своите интереси. В действителност тази безкомпромисна политика се превръща в най-големия провал за руската дипломация през 19 век.
На 1 септември 1886 г. по решение на регентския съвет е свикано НС, което гласува държавния бюджет и назначава дата за избори за ВНС във връзка с избирането на нов монарх. По настояване на Стефан Стамболов НС изпраща телеграма до Русия с искане за подобряване на българо-руските отношения. В отговор Петербург изпраща в България ген. Каулбарс, бивш военен министър на страната, който е натоварен да проучи обстановката и настроенията, и да съдейства за преодоляване на кризата. Междувременно остро се засилват противоречията между русофили и русофоби. Ген.Каулбарс грубо се намесва във вътрешната политика на България, като асе опитва да налага исканията си на регенстския съвет и правителството. Това негово поведение предизвиква остри коментари в Европа. Той насочва действията си към забавяне на изборите за ВНС, и освобождаване на П.Груев и А.Бурмов. Русофилските среди също не жалят изборите, порадистрах от насилие от страна на управляващите русофоби. В тази насока те решават да не участват в изборите. Политическата обстановка се изостря още повече от предприетата обиколка на руския генерал из България, както и акустирането на два руски военни кораба в пристанище Варна. Каулбарс отправя редица ултиматуми към правителството и регентския съвет, с което изразява мнението, че те са незаконни. Тъй като Русия не посочва кандидат за български княз, агитацията водена от Англия и Австро-Унгария се улеснява. Българското правителство приема подкрепата им като противовес на руската намеса.
В навечерието на изборите, Калбарс отправя нов ултиматум, че ако ВНС избере княз, Русия ще прекрати дипломатическите си връзки със страната. На проведените избори русофобите печелят мнозинство, а Каулбарс ги обявява за незаконни.
На 19 октомври 1886 г. се открива III ВНС под председателството на Г.Живков, който по-късно е заменен от Д.Ганчев. Още на първото заседание се проявяват антируските настроения. П.Каравелов се оттегля от регентския съвет, а мястото му е заето от Г.Живков. на 29 октомври ВНС избира за български княз принц Валдемар, който е син на Датския крал и има родствени връзки с руския двор. Но по внушение от Петербург, принцът отклонява поканата. Русия предлага грузинския принц Мингрели, но неговата кандидатура е отхвърлена, защото депутатите смятат, че той няма необходимите политически и морални качества. ВНС прекратява дейността си до намиране на нов кандидат. Мисията на ген. Каулбарс окончателно се проваля и той напуска страната. Неговото заминаване е последвано от прекратяване на дипломатическите отношения с Рудия. Това довежда до разклащане на руските позиции в България, но и до лишаването на страната от външно-политическа подкрепа. Скъсването на отношенията с Русия, предоставя на Австро-Унгария възможност за действие, тъй като до сега тя винаги е оставила в сянка на съюза на императорите.
По пътя на утвърждаване на позициите си на Балканите, тя спечелва Сърбия през 1881 г. и румъния – 1883 г. В този момент й се отдава възможност да привлече и България.
Поради наложеното вътрешно двувластие, което се ползва с приблизително еднаква популярност се създава опасност от външна намеса при всякакви вътрешни безредици. Тази нестабилност съчетана с липсата на външно-политическа подкрепа налагат енергични действия за избор на княз. В тази насока в края на 1886 г. в Европа е изпратена българска делегация в състав К.Калчов, К.Стоилов и Д.Греков. Нейната задача е да потърси кандидат за престола, както и външно-политическа подкрепа и регентския съвет. В Рим, Виена и Лондон делегатите са посрещнати добре, докато в Париж и Берлин – много сдържано, а Петербург е отказал да ги приеме.
Във Виена на 1 декември 1886 г. за княз е предложен Фердинанд-Сакс-Кобург-Готски, немски принц, внук на Луи Филип. К.Стоилов изпраща телеграма до София, а агенция „Хавас” разпространява личното желание на принца да се кандидатира за български княз. Австо-Унгария препоръчва преговорите да се запазят в тайна с цел да се прикрие австрйското участие. За посредник между българските пратеници и принц Фердинад, служи маьор Менрад Алааба фон Роденфелд???. По-късно той е назначен за началник на княжеската лична канцелария. Съдействието на Австро-Унгария, поставя България до оизвестна степен в зависимост от нея.
Въпреки тайните преговори с принц Фердинад, мисията завършва с неуспех – официално предложение за княз не е направено, нито е осигурена външно-политическата подкрепа на регентския съвет. Вътрешно-политическата обстановка допълнително се изостря от нарастване на данъците и междупартийните борби, както и от засилването на емигрантските движения, открито подкрепят от Русия. В Букурещ се създава „Революционен комитет”, който има за цел да организира нов военен преврат, е разкрит от правителството. През януари 1887 г. в Силистра и Русе избухват военни бунтов, ръководени от офицери русофили. Те са жестоко потушени – извършени са арести, 9 смъртни присъди. Между разстреляните са такива личности като Ол.Попов и А.Узунов, участници в освободителното движение и сръбско-българската война.
Изострената обстановка налага необходимостта от разрешаване на кризата. България е застрашена от намесата на Турция, която има това юридическо право според Берлинския договор. Германия и Франция все повече подкрепят Русия. Постепенно в международните кръгове се обособяват няколко вариянта за разрешаване на кризата – двудържавно монархическо обединение с Румъния или Турция, завръщане на княз Батенберг, както се появяват и идеи зза републиканско управление. През 1887 г. българските управляващи постигат договореност с Фердинад Сакс-Кобург-Готски и на 25 юни 1887 г. ВНС го избира за княз на България. На 28 юни се назначава нов кабинет начело с К.Стоилов. на 30 юли князът пристига във Видин, а на 2 август полага клетва във Велико Търново.
Избирането на княз на България разрешава кризата само формално, тъй като поради отказа на Русия, княз Фердинанд е признат официално едва 9 г. по-късно. Въпреки това присъствието на княза внася стабилитет в страната. Той спира чуждите домогвания и вътрешната ескалация на междупартийните борби. Новата задача, която застава пред българските държавници е политическото официално признаване на княз Фердинан, което да гарантира независимостта на страната.