Лекции по История

7. Съединението и неговата защита

В периода 1880-1881 г. започва формирането на двете основни партии – Народната партия (консерваторите) и Либералната партия (ЛП). Според привържениците на по-заможните среди като братя Гешови, влиятелни общественици и културни дейци като Иван Вазов, Константин Величков, Михаил Маджаров, д-р Хаканов. За разлика от консерваторите в Княжеството, Народната партия няма толкова ясна концепция за политическото устройство, към което се стреми. Основната й теза е, че е необходимо актът на съединението с Княжество България да се извърши при първа възможност. Оттук излиза и популярното й название „Съединистка партия”. Тя е крайно русофилски настроена и представителите й смятат, че за постигането на българските интереси е необходимо неотклонно следване на руската политика. Печатният орган на партията – вестник „Марица” е добре опирван и допринася много за нейното влияние. Това, че в редовете й се включват и бивши участници от Националното-освободителното движение, придава патриотична светлина на Народната партия.
Либералната партия има по-ясна политическа програма. Първоначално тя има толкова голямо влияние, защотосред лидерите й не присъстват по-известни личности, а съществуват и обвинения, че тя е сформирана от средите на най-убедените бувши туркофоли. Водещите фигури в ЛП са Стоян Чомаков, д-р Георги Странски, Тодор Кесяков, Иван Салабашев. Либералите също поддържат идеята за съединение, но според тях то трябва да се отложи до създаването на подходяща международна обстановка и да бъде изцяло българско дело, постигнато без помощта на Русия. За либералите главната задача е да се утвърждава независимостта на Източна Румелия. За разлика от НП, либералите поддържат добри отношения с Алеко Богориди и той привлича в управлението предимно представители от техните среди. Заради това политическите им опоненти от техните среди. Заради това политическите им опоненти започват да ги наричат „Казионна партия”. Вестникът на либералите е „Южна България”. В Източна Румелия се създава по-устойчив баланс в управлението в сравнение с Княжеството.
През 1881 г. са проведени избори за Областно събрание. На тях лек превес получава Народната партия. Въпреки това Богориди включва само либералите в управлението. Тук не се стига до сериозен обществен конфликт, защото генерал-губернаторската власт е много силна. В периода 1881-1883 г. влиянието на либералите в управлението. Тук не се стига до сериозен обществен конфликт, защото генерал-губернаторската власт е много силна. В периода 1881-1883 г. влиянието на либералите в областта се засилва, още повече, че по това време в Източна Румелия пристигат и дейци на либералното движение от Княжеството. През 1883 г. изборите са спечелени от ЛП.
През 1884 г. политическите борби в областта се изострят във връзка с изтичането на мандата на Богориди. Либералите го подкрепят за втори мандат, но НП е против тази кандидатура и отправя остри критики срещу него. Както във всичките си политически инициативи, така и тук, тя активно използва лозунга на Съединението. Под натиска и на руската дипломация през 1884 г. Високата порта не подновява мандата на Алеко Богориди и за генерал-губернатор е назначен Гаврил Кръстевич. Заради русофилските му идеи неговото назначаване на този пост е благоприятно за Петербург.
На изборите през 1884 г. НП печели категорично мнозинство в Областното събрание. Либералите са отстранени от управлението, но по руско внушение НП също заявява, че моментът още не е подходящ за съединение на Източна Румелия с Княжество България. Така консерваторите получават прозвището „лъжесъединисти”, а политически перспективната идея за Съединение става част от програмана на ЛП.
Първите опити за съпротива на населението от Източна Румелия срещу разделянето на България датират още от 1880 г. във връзка с промяната на политическата обстановка в Англия. Консервативното правителство на Дизраели е заменено с това на Уилям Гладстон, който проявява съпричастност с проблемите на българите още по време на Априлското въстание. Наред с това през 1880 г. започва влошаване на отношенията между Османската империя от една страна и Черна гора и Гърция от друга. В стремежа си да се възползва от благоприятната международна обскановка, Областното събрание изпращат Константин Величков и Димитър Наумов, като свои представители в София. Те се срещат с княз Батенберг, с министър-председателя Драган Цанков и други видни политици от Княжеството и получават пълна подкрепа за по-нататъшни действия по пътя към Съединението. Решено е да развива активна дейност от комитетите „Единство”.
Паралелно с тези събития Стефан Панаретов и английското външно министерство обаче дават ясно да се разбере, че политическата промяна в страната не означава промяна на позициите към статуквото на Източна Румелия. Междувременно затихва и конфликтът между Османската империя и Черна гора и Гърция. Международната обстановка започва отново да не благоприятства Съединението.
Въпреки, че по обективни причини този подходящ момент не е използван, срещите в София дават резултат. През май 1880 г. в Сливен се събират представители на политиеските среди от областта и от Княжеството, които организират Централен комитет за Съединение. Негови членове са Стефан Стамболов и Георги Живков от свободните заеми и Константин Величков, д-р Георги Странски и д-р Хаканов от Източна Румелия. Решено е да се възстановят „Гимнастическите дружества” в областта и да се започне военната и политическа подготовка за Съединението. С пропагандни цели от 1881 г. в Пловдив започва издаването на вестник „Съединение”, субсидиран от княз Батенберг.
Проблемите за Съединението се обсъждат и на международно ниво. През 1881 г. на среща на „Съюза на тримата императори”, монарсите на Русия, Австро-Унгария и Германия, те се съгласяват да не се противопоставят на този акт. Това решение е важно и поради факта, че със сближаването между Австро-Унгария и Сърбия от 1881 г. австро-унгарските позиции на Балканите сериозно се засилват.
Революционният сремеж към съединение се подновява с особена сила през 1884 г. по това време в Княжеството възникват т.нар. „Македонски комитети” по идея на Коста Паница, Димитър Петков и Димитър Ризов. Те си поставят за задача присъединяването на българските земи извън границите на Княжество България. С активното участие на Захари Стоянов на 10 февруари 1885 г. такъв комитет е учреден и в Пловдив. Бивш участник в Национално-освободителното движение, Захари Стоянов е личност с голямо обществено влияние, особено след като през 1884 г. издава пътвия том на „Записки по българските въстания”. Неговото участиев делото придава допълнителна тежест на учредения комитет в Пловдив, който скоро приема името Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). При оформянето на програмните документи буквално се вземат някои текстове от програмата и устава на БРЦК.
Като средство за борна са възприети както пропагандата, така и въоръжените действия. Формирани са комитети из цяла Източна Румелия, започва подготовката на чети и набавянето на въоръжение. Идеята е да се организират общи действия за Съединението на областта с Княжеството и освобождението на Македония. Това силно затруднява подготвяните планове, защото турската власт има много по-силни позиции в Македония. Важно значение за работата на БТЦРК има и издавания от Захари Стоянов вестник „Борба”, който става основна трибуна на съединисткото движение. През 1885 г. в Източна Румелия три големи чествания, служат като демонстрация за българския характер на областта. През месец април с грандиозни народни тържества е отбелязана 1000-годишнината от смъртта на Св. Методий. На 19 май е почетена гибелта на Христо Ботев, а на 22 юли на врух Бузлуджа е изразена народната почит към четата на Хаджи Димитър. Тези прояви имат за цел да покажат , че населението на Източна Румелия е с българки етнически маркер и разделянето му от свободните зами е неоправдано и несправедливо решение. На 25 юли 1885 г. в с. Дермен дере се събират дейците на съединението и е избран нов Централен комитет. Представителите на Княжеството в него са Коста Паница и Димитър Ризов, а от областта Захари Стоянов, Иван Андонов и Иван Стоянович. Решено е временно да се изостави идеята за действия в Македония и всички сили да се концентрират около акта на съединението. Той трябва да бъде обявен на 15 септември 1885 г. в Пловдив. Предвижда се въоръжени чети да превземат властта и веднага да обявят присъединението на Източна Румелия към Княжедство България. Решено е също към акцията да се привлекат и офицерите от Източна Румелия, т.нар „милиция”, както и да се установят предрително контакти с българския княз и по влиятелните политици.
В изпълнение на последното решение в края на август в София пристигат Сава Муткуров и Димитър Ризов. Те съобщават на Батенберг за хода на подготовката. За бъдещия акт не се търси подкрепа от никоя Велика сила.
Още на 2 септемви 1885 г. преди заплануваната дата в Източна Румелия започват вълнения. Група ученици от Пловдивската гимназия започват да скандират лозунги за Съединението в Панагюрище. Те са арестувани и веднага избухват спонтанни масови вълнения. Около 2000 души излизат на площада и учениците са освободени. На 3 септември подобни събития се разиграват в Пазарджик и Чирпан, което е чсен знак, че трябва да се ускори обявяването на Съединението.
На 6 септември Захари Стоянов пише своето възвание до българите в областта. На 6 септември частите на милицията начело с Данаил Николаев завземат директората в Пловдив и свалят от власт Гаврил Кръстевич. В града пристига и четата на Продан Тишков, прочетено е възванието на Захари Стоянов и е обявено Съединението. Никой от представителите на властта не се противопоставя на този акт. Обявена е всеобща мобилизация и е съставено временно правителство на ЛП с министър-председател д-р Георги Странски.
Съединението минава напълно безкръвно, като е дадена само една жертва в Пловдив – кап. Райчо Николов. От средите на военните акта подкрепят военни специалисти като Сава Муткуров и майор Димитър Филов, което много подпомага предприетите действия.
Веднага след обявяването на Съединението е известен българският монарх, който по това време се намира в Търново. Той приема извършения акт и на 8 септември издава манифест, в който приветства успешния край на делото. На следващия ден, придружен от Петко Каравелов и Стефан Стамболов, монархът пристига в Пловдив. От този момент започва усилена дипломатическа работа, целяща получаването на подкрепа от страна на Великите сили. При Руския император, които се намира на посещение в Копенхаген, е изпратена делегация, начело с митрополит Климент. За Австро-Унгария заминава Гаврил Кръстевич, а за Франция и Англия – Иван Гешов. От всички сили Русия приема най-негативно Съединението. Съмненията на руския император са, че българите са получили тайно подкрепа от Великогритания. Освен това в този акт позициите на Батенберг се засилват, а между руския и българския владетел вече съществува явно напрежение. Русия основателно вижда в акта на Съединението промяната на проруската политика на Гаврил Кръстевич и НП в Източна Румелия и сериозно разклащане на позициите си в българското общество.
След като става ясна руската позиция, Великобритания веднага използва възможността да се противопостави на Русия и признава Съединението. Германия и Австро-Унгария подкрепят Русия заради съюзните си отношения с нея. Франция се обявява за мирен изход от кризата, без да се ангажира с конкретна позиция. Същото прави и Италия. Разбира се, изключително остро реагира Османската империя, чиито интереси на нарушени в най-голяма степен. Тя започва да събира войски по северните си граници, но руският посланник в Цариград заявява, че до военни действия не бива да се стига. По негово настояване на 24 октомври 1885 г. в Цариград започва работна посланическа конфернеция. Нейните решения са в известен смисъл предопределени, защото е ясно, че българското общество по никакъв начин няма да приеме старото статукво.
От Балканските държави срещу Съединението реагират остро и Гърция и Сърбия. Те настояват за териториялни компенсации, защото смятат, че е нарушен балансът на силите в региона. Единствено Румъния приема акта на Съединението спокойно. Опасенията на българското общество са свързани предимно с Османската империя и с възможността тя да предпиеме контрадействия срещу отнемането на провинцията й. Затова, коато на 2 ноември сръбския крал Милан обявява война на България, тази новина е крайно изненадваща. Сърбия предявява претенции границата с България да се премести на изток на линията Видин-Кюстендил, което българите с основание смятат за неоправдана от нищо претенция. В този критичен момент България получава и втори удър от страна на Русия. Всички руски офицери, съставляващи командния състав на българскат арамия, изоставят своята работа и напускат страната. Император Александър III обявява неутралитет и ненамеса в българския конфликт. Това поставя българите в изключително тежко положение, тъй като българските военни специалисти не притежават необходимия опит за воденето на подобна нерешителна и нелека война. Изгледите за успех са изцяло на страната на Сърбия – командният състав на нейната армия е опитен и военната инициатива в неочакваното нападение е на нейна страна, а българската столица София е близо до границата и може да бъде превзета лесно от противниковите войски. Това дава основание и на европейските наблюдатели да считат, че България скоро ще капитулира. Единственото превъзходство българско превъзходство в този момент е численото, но силите не са съсредоточени по сръбската граница.
Сръбската войска е разделена на две армии с обща численост 60 000 души. Нишавската армия (разположена по долината на р. Нишава) наброява 40 000 души и нейната задача е да мине през Цариброд, Драгоман, Сливница и оттук да влезе в София. Тимошката армия от 20 000 души е спомагателна – тя трябва да настъпи в Северозападна България и да окупира целия район, който в последствие да бъде анексиран към Сърбия.
Основните части на българската армия са разположени на Изток. Те са под командването на майор Данаил Николаев и задачата им е да охраняват българо-турската граница. Съществуващият западен корпус под командването на майор Данаил Николаев е с численост само от 20 000-25 000 души и неговата функция е чисто превантивна. Макар, че българската армия превишава в числено отношение сръбската (тя е съставена от 108 000 души), тя е по-зле въоръжена. Голямо значение за изхода от войната има патриотичният ентусиазъм на българското население. Масово се записват доброволци, сред които множество ученици и студенти. В отбраната на отечеството се включва и македонско опълчение, командвано от Коста Паница. Доброволчески отряди са сформирани и от дейците на национално-освободителното движение – Панайот Хитов и др. Така още от самото начало българската съпротива се оказва неочаквано мощна за сръбската армия. Противниковото настъпление се забавя и това дава възможност на българските войски за изключително кратко време да се концентрират от източните и южнити предели на страната към границата със Сърбия.
На 4 ноември 1885 г. е свикан Коронен събор при монарха, на който да се избере място на главното сръжение. От предложените два плана е избран вариантът решаващата битка да се проведе на запад от София, укрепен от майор Орлин Пинаков и майор Рачо Петров. Той е по-рискован, но е единственият начин да се защити столицата. Сражението се провежда при Сливница от 5 до 7 ноември 1885 г.
На 5 ноември численото превъзходство е на страната на сърбите, но въпреки това частта на капитан Атанас Бендеров успява да вземе надмощие и да отблъсне противника в месността Мека црев. Този успех, обаче не е достатъчен, за да предотврати опасността за българската армия. На следващия ден княз Батенберг подготвя държавния архив за пренасяне във Велико Търново, което показва опасенията, че столицата ще бъде превзета. Междувременно на 6 ноември кап. Зафиров разбива сръбските части при Комшица. Българските войски от Източния корпус успяват на време да се притекат на помощ и на 7 ноември удържат пълна победа в месността Три уши. Сражението води лично княз Батенберг. Започва дезорганизирано сръбско отстъпление, от което българите незабавно се възползват. На 10 ноември е постигнат нов успех при Драгоман. На 14 ноември българските войски влизат в Пирот и се насочват към Белград.
Междувременно Моравската дивизия на сърбите е разбита при Гургулят от Христо Панов. Тимошката армия също претърпява неуспех и е разгомена от четите на кап. Атанас Узунов при Видин. Сърбия е разбита по всички фронтове и крал Милан е принуден да търси подкрепата на Великите сили. В качеството на защитник на победената страна се явява Австо-Унгария. Тя поставя ултимативно условие на българското командване да спре настъплението на армията. На 7 декември 1885 г. е подписано примирие. Сръбско-българската война от 1885 г. показва явното военно превъзходство на Българската държава над Сърбия.
Мирният договор е подписан на 19 февруари (3 март) 1886 г. в Букурещ и в неговия текст е отбелязано единствено, че мирът е възстановен. Не се предвиждат нито тетиториални, нито материални санкцииспрямо Сърбия. Австро-Унгария прави всичко възможно да защити своя балкански сателит. Въпреки, че не получава реални ползи от тази война, в случая България демонстрира твърдото си решение да отстоява съединението и да не допусне връщане на старото статукво. За установяване на новото положение на Балканите инициативата предприема Англия. Тя настоява за започване на ореговори между България и Турция, като предлага новото положение да се легализира, без да се нарушава формално Берлинския договор. Източна Румелия може да запази своя политически статут, но за генерал-губернатор да бъде определен българския княз Батенберг. В предложението се предвижда мандатът му да бъде подновяват автоматично. Депутатите от Областното събрание трябва да влязат в Народното събрание на Княжеството. Източна Румелия не се освобождава от данъците към Османската империя.
Възраженията срещу този проект идват от руска страна. Русия настоява в документа да не бъде споменавано името на Батенберг, а само монархическата титла „княз на България”. Това искане за пореден път доказва руските стремежи за отстраняване на Батенберг. То е прието и документът е подписан на 24 март 1886 г. под името Топханенски акт. Българската страна връща на Турция няколко села около р. Въча, в Кърджалийско, чиито етнически характер не е преобладаващо български.
Съединението може да се определи като най-успешния вътрешно-политически акт на България след Освобождението. Само седем години след подписването на Берлинския договор е направена първата крачка към осъществяване на националния идеал. Територията на България става 96 000 кв.км. и изпреварва Гърция, Сърбия и Черна гора. Икономическият ефект от този акт е обединяването на селскостопанските характеристики на Северна и Южна България и увеличаването на вътрешния пазар. В психологически план укрепва самочувствието на българската нация и увереността й, че обединението на всички българи скоро ще бъде постигнато. Тази надежда се засилва и от успеха на Сръбско-българската война. Българите в Македония и Тракия очакват своето освобождение, макар че след събитията от 1885 г. османската империя полага многократно по-големи усилия за пълното им подчиняване.