Лекции по История

6. Предпоставки и фактори за възникването на българската възрожденска историопис

Тя е продукт на формирането на българската нация и българската възрожденска култура. Тя участва в изграждането на политико-идеологическите възгледи през Възраждането.
Основни предпоставки за възникването и:
1.ХVІІ – ХІХ век българската историческа книжнина се свързва тематично с широко разпространени прояви на фолклора. С историзъм са пропити историческите народни песни за цар Иван Шишман, за тежките години на османското завоевание, исторически приказки и предания, за падането на Търново, юнашките и хайдушки песни, балади и прояви на народния театър и драма. Влиянието на историческите образи от фолклора е второстепенен от първоизточниците, т.е. на писмена книжовна продукция.
2.Българска средновековна книжнина и историография през епохата на Възраждането – българските книжовници се запознават с произведенията на средновековните автори по оцелели в нашите земи манастири, църкви, по преписи, както и от направени публикации от чужди и български учени.
„Именик на българските ханове”, „За буквите”, „Историкий”, „Преводи на хрониките на патриарх Никифор, Йоан Малала” са познати на българите през Възраждането, както и много други.
През късното Средновековие книжовната дейност намалява и това се отразява върху историческата група сюжети. Това се отразява в житията на автори от Софийската книжовна школа - „Житие на Свети Георги Софийски” – написано от поп Пейо, „Свети Никола Нови Софийски 1555г.” – написано от Матей Граматик, „Житие на Свети Пимен Зографски” – написано от Памфилий.
Тези жития и автори са от София, която е водеща книжовна школа. „Житието на Свети Никола Нови Софийски” е най-голямото за периода, което съдържа множество исторически факти.
3.Трудовете на българските католици и техните исторически съчинения. Сред тях с най-голямо влияние е изданието през 1797г. „История на Сърбия” на Франц – Ксавер Пеячевич – той е роден 1707 – 1781г. книжнината му представлява 13 беседи във формата на диалог между българин и сърбин, като в този диалог се разказва за България. Към книгата е включен хронологичен списък на българските царе до падането на България под османска власт. Друга негова книжнина е „История на българите” – в ръкопис от 500 страници, която не е издадена, а днес се намира в Загерб. Историята и достига до 1605г.
Блазиус Клайнер е францискански монах. През 1761г., той завършва своето съчинение в ръкопис „Архив в три части на преславната провинция България”. То обхваща най-ранната българска история до първите векове на османаското владичество. Запазени са само двете части на творбата. Този труд е с голям пробългарски заряд, но остава неиздаден.
Павел Ритер „Витезович” 1701г. издадена, т.нар. „Стематография”.
Андрея Качич – Миошич 1756 – 1759г. той издава съчинението си „Приятен разговор за южния славянски народ”.
Иван Томка Саски, Кръстю Пейкич.
Трудовете на българските католици остават настрана от българското общество поради езическата бариера и католицизма, който войнствено се противопоставя на православието.
Широката изворова база на историческите трудове на българските католици придобита чрез издирване на документи за българската история в оригинал или чрез ползване на западни публикации им осигурява високо равнище, недостигащо от други исторически трудове през ХVІІІ век дори и началото на ХІХ век.
4.Летописи и преписки – през периода се увеличава препискарството, поради увеличаване на грамотното население, разоряване на книгопечатането и дарителството. Най-много преписки има от времето на Възраждането: Поп Йовчо от Трявна е автор на „Летопис от 1680г. и го води до 1855 до смъртта си”.
Летописът е продължен от сина му поп Никола, а след това и от неговия син поп Йоанихки 1869г. Друг е поп Койчо Икономов от Трявна, брат на поп Йовчо. Друг е Жендо Вичов, който е известен прискар – „Хроника на Христофор Новакович”.

Предпоставки от външен характер:
БИ през Възраждането е едно повторение. Историзмът е в основата на целия този преход. Европейското влияние е много силно.
1.Ренесанс – ХV –ХVІ век – той се характеризира с налагане принципа на хуманизма. Хуманистичната история въвежда светски подход към историческите събития и обръща внимание на доказуемостта на историческите факти и явления. Нараства критиката на историческите източници. Появяват се спомагателни исторически дисциплини. Тогава се заражда интерес от Европа към българската история, свързан с контекста на интереса за историята на Византия. Интересът е продиктуван от църковни исторически проучвания.
Цезар Бароний – църковна история от 1588 – 1607г. „Деяния църковная и гражданская”.
Йохан Льовенклавиус – немски византист 1588 – 1595г..
Шарл Дюканж – 1657 – 1680г. „История на Византия”.
Мавро Урбини – представител на късния Дубровнишки Ренесанс написал „История на славяните” 1601г. – книга историография в нея се лансира идеята за общославянско единство пред османските турци.
2.Просвещение – ХVІІІ век - век на буржоазните отношения. Тогава тържествува рационализма. Преодолява се средновековния начин на мислене и се полагат основите на съвременната наука. Появяват се нови трудове по византология, славистика и църковна история като се третират важни моменти от българската история.
Шарл Льобо – френски енциклопедист 1757 – 1786г.
Шарл Ролен
Шльоцер – немски изследовател 1671г. – „Енциклопедия”
Йован Раич – „История на света” - сръбски автор.
3.Романтизъм – края на ХVІІІ – началото на ХІХ век – обхваща всички сфери на обществознанието – право, философия, политфилологията, изкуството и историографията.
Първите прояви са в областта на литературата – Шлегел и Шатобриан, свързани с изяви на свобода, равенство, братство (Великата френска революция). Романтизмът е романтика от отминалото Средновековие.
В историческата група Романтизъм означава:
-Развитието на обществото е органично и независимо от волята на отделни хора.
-Прокарването на историзъм с елементи на диалектика.
-На всеки народ е присъщо неговото собствено своеобразно развитие.
-Интерес към националната история към историята на средните векове.
Развива се редом и т.нар. национален романтизъм, който е свързан с национално-освободителните движения на намиращите се под чужда власт народи, с изтъкване примесено от средновековна Европа. Националният Романтизъм обуславя правото на тези народи да имат свои държави.
Източният въпрос е още една предпоставка за възникване на Романтизма. Много пътешественици и други чужденци натоварени със специални мисии от западна Европа кръстосват българските земи, за да трупат сведения за този непознат район. Те отпечатват своите бележки и в Европа се появава богата книжнина с историята на българите. („Чужди пътеписи за Балканите”, руснака Тепляков, Фонтан, Ердман, французина Сиприен Робер, Бланки, д-р Ами Бойе са пътешественици, които обикалят нашите земи, както и Фелике Каниц, който обикаля северна България и издава книга 1876г.).
Балкански автори – Мавро Урбини, Йован Раич, Вук Караджич, Йериней Копитар.
Йован Раич – „История все славянках народо най- пачох българи, сорвати и сорби” 1794-5г. Той спечелва титлата историк на южните славяни. Целият том 2 е посветен на българската история. Влиянието и се разглежда в две насоки:
1)подтик за създаване на печатна българска книга, която да е на високо равнище и дело на българин;
2)пробуждане на българското национално самосъзнание под въздействието на исторически примери.
Върху тази основа историята на Раич придобива своето истинско измерение и тя оказва своето силно влияние върху българите. Като безспорно достойнство трябва да се посочи ясната концепция, че славяните са имали силни държави и по настоящем трябва да е така.
Той се опира на концепцията на Мавро Урбини.
1801г. в Будапеща е отпечатано съкратено изложение на българската част на Райчевата история, автор е Атанасий Нескович, която е озаглавена „История на славянобългарския народ”. Атанасий Нескович е от Видин, живее и работи в Унгария. Преработката му получава добър прием за българската общественост. Тя е чети пъти издавана и преработвана. 1811г. се появява третото издание, а четвъртото е от 1844г.
Книгата е написана на език, който е силно повлиян от сръбския диалект. Влияние върху стила има руско-славянския език. През 40-те години на ХІХ век се осъвременява на български книжовен език в изданието от 1844г. на Петър Сапунов – той е търговец и книжовник роден в Трявна, но работи в Букурещ като чиновник в руското консолство в Букурещ, където се среща с руския славист Юрий Венелин 1830г.
1844 -5 година Петър Сапунов създава българска печатница в Букурещ, където превежда и издава „Новия завет” и „История на славянобългарския народ”. Тя се издава в 2040 екземпляра благодарение на спомоществувателството – тя се разпространява в Търново, Сливен, Карнобат, Габрово и др.
Редом с тез центрове, където са разпространени 200 екземпляра са предвидени за чужбина.
Основната идея на книгата е:
-Да потвърждава единния исторически корен на славянството;
-Да разкрива славянската картина на българското минало в един национален план.
Трудът на Раич се ползва от много наши възрожденци: Христаки Павлович, Йордан Хаджиконстантинов –Джинот, Анастас Кипиловски.
Руски слависти от ХІХ век.
Славянознанието се формира като научна дисциплина, като този процес се свързва със зараждането и прокламирането на панславянската идея. С тази цел се занимава Академията на науките. В самия края на ХVІІІ век е създадена Руската академия, а в първите години на ХІХ век започват да функционират нови огнища на славянознание.
През 1811г. в Московския университет се създават следните структури: Катедра по славянска словестност, общество по история на руски старини и общество на любителите на руската общественост.
Учените се обединияват в т.нар. Руменцев кръжец, чийто научна дейност започва със събирането и издаване на старинни руски грамоти и договори, но след време излизат извън тези граници и проявяват интерес към други балкански народи. 1835г. в Русия се приема нов университетски устав, с който се създават четири катедри по славянознание в Санкт Петербург, Москва, Харпов и Казан.
Бантиш-Каменски, К. Калайдович (1792-1832г.) – първият руски българист. 1824г. той издава книгата „Йоан Екзарх”, публикува много познати творби от Йоан Екзарх.
Юрий Венелин (1802-1839г), Пьотър Прайс – той углавява катедрата в Санкт Петербург, Оляг Бодянски оглавява катедрата в Московския университет, Измаил Срезневски – катедрата в Харпов, Виктор Григорович (1815-1876г) – в Казан.
Юрий Венелин е автор на труда „За старите и сегашни българи” 1829г., много бързо получава признание сред читателите заради добрата му осведоменост в наличната специална литература и езикова подготовка и неговата трудоспособност, която стига до себеотрицание.
Основната част от трудовете му са свързани с България. По въпроса за произхода на българите той казва: „българите имат славянско потекло, като славяни са и прабългарите от дружината на Аспарух”. Венелин посещава североизточна България: Варна, Силистра, Добруджа, българските поделения на север от Дунав, Врашко и Молдова в Бесарабия, като издирва стари български ръкописи със сведения за българската история. Събраните материали се публикуват във „Влахо-българи” или „Дако-славянски грамоти” след смъртта му, както и втори том на „История на българите” с цел оборването на норманската теория за произхода на руската държава. Българи и руси според него произлизат от един и същи корен.
Други исторически съчинения: 1837г. е издадена статия за културното развитие на българите и тяхната книжнина, в периода на ранната българска история V –VІ век е написал „Критически изследвания за историята на българите”. Тя е била преведена на български език след отпечатването и на руски от Ботьо Петков (баща на Христо Ботев). Тя излиза 1853г. в Земун. Преводи правят още Михаил Кифалов (1783-1868г.).
Чешки и словашки славяноведи и българисти: Йозеф Добровски (1753-1829), Вацлаф Ханка (1791-1861), Павел Йозеф Шафарик (1795-1861) – той разглежда важни въпроси из българската история. Той изследва въпроса за произхода на българския народ в книжнината си ”Славянски древности”. Той прокарва мнението, че прабългарите са неславянски народ, но са претопени от славянския морал. Друг въпрос е съдбата на славянската и българската група, които се заселват в Тесалия, Елада и Пелопонес. Друга тема е за етнографските граници на българския народ. 1845г. в Прага е издадена карта озаглавена „Славянски земевид”, в която проличава концепцията му, че през първата половина на ХІХ век българите са преобладаваща част в Мизия, Тракия, Македония в Родопската област, голяма част на Странджа, в Нишкия вилает, цяла Добруджа и южна Бесарабия. Шаферик е познат на българските възрожденци: Спиридон Палаузов, Васил Априлов.