Лекции по История

6. Великобритания 1918–1939 г. – ирландски въпрос, промени в двупартийната система - консерватори и лейбъристи, икономически проблеми, водеща роля в международните отношения.

1. По време на и след ПСВ - Великобритания губи в Първата световна война около 1 млн. убити и 2 млн. осакатени. Военното усилие струва на страната над 8 млрд. лири, а вътрешните и външните й задължения нарастват десетократно в сравнение с тези преди 1914 година. Сериозни проблеми възникват и във взаимоотношенията й с доминионите, несъгласни с автоматичното им въвличане в "европейския" конфликт.
По време на войната в икономиката е наложен принципът на държавно планиране и контрол, определяни като своеобразен "военен социализъм". Два са непосредствените резултата. От една страна, профсъюзите се включват активно в действията по изпълнението на държавните планове, а оттам - и в стопанския и политическия живот на Великобритания. От друга страна, англичаните постепенно свикват с нарастващата намеса на държавата в икономиката - тенденция, която се запазва и след края на военните действия.
В годините на Първата световна война политическата власт във Великобритания е в ръцете на коалиционен кабинет, в който, наред с традиционните Консервативна (на "торите") и Либерална (на "вигите") партии за първи път участвува и Лейбъристката (на английските социалдемократи). Още през пролетта на 1918 г. е приет нов избирателен закон, който разширява значително обхвата на гласоподавателите-21 млн. срещу дотогавашните 8 млн. За първи път право на глас получават жените над 30 г. и младежите над 21 г., а цензът за постоянно местожителство е свален до 6 месеца.

2. Първи парламентарни избори след ПСВ - На 14 декември 1918 г., месец след подписването на примирието, което маркира края на Първата световна война, се провеждат първите парламентарни избори според новия избирателен закон. В условията на очертаващата се следвоенна "криза на конверсията" консерваторите и част от либералите отново влизат в коалиция, която печели 478 места в Камарата на общините.
След доста ожесточени дебати Лейбъристката партия отхвърля предложението да продължи участието си в коалицията и решава да се Представи в изборите самостоятелно. Това решението бележи важен момент в историята на партията. Лейбъристите се легитимират като трета политическа сила, макар и под крилото на либералите. А в условията на общото олевяване на политическите настроения след войната, възползвайки се и от снижаването на възрастовия ценз, през 1918 г. Лейбъристката партия разширява почти двойно избирателното си влияние, получавайки 2, 4 млн. гласа и 63 мандата. Още по-важното обаче е, че в очите на общественото мнение либералите престават да бъдат "лявата" алтернатива на консерваторите, преотстъпвайки това право на лейбъристите. Така в последна сметка рискът със самостоятелното им участие в изборите от 1918 г. се оказва не само оправдан, но и печеливш.

3. Кабинет на Лойд Джордж 1919-1922 г. - На 10 януари 1919 г. победителите съставят коалиционен кабинет начело с либерала Дейвид Лойд Джордж. Неговата основна задача е да доведе до успешен край преговорите по мирния договор със загубилите във войната държави и максимално да защити английските интереси. Лойд Джордж се справя общо взето успешно със задачата и Великобритания излиза не само като един от основните победители, но и като един от тримата големи печеливши от Първата световна война. Това на свой ред също допринася за сравнително по-лекото преодоляване на трусовете, предизвикани от "кризата на конверсията", т.е. от прехода и на стопанството, и на обществото от военни към мирновременни релси. И след като положението се стабилизира в достатъчна степен, в средата на 1922 г. консервативно-либералната коалиция логично тръгва към своя разпад.

4. Край на консервативно-либералното правителство - Формалния повод за края й дава позицията на кабинета от септември 1922 г. във връзка с турско-гръцкия конфликт в Мала Азия. След поражението на гръцките войски Лойд Джордж изготвя ултиматум до Турция, който изправя Лондон на ръба на войната с кемалистите. Инцидентът завършва с подписване на англо-турско примирие, но на 19 октомври консерваторите излизат от коалицията. Лойд Джордж подава оставка, а новият министър-председател, консерваторът Бонар Лоу насрочва за 15 ноември с.г. поредните парламентарни избори.

5. Нови избори 1922 г. - Те маркират началото на качествено нова ситуация в английската партийна система. Консерваторите печелят с 345 депутати, но Лейбъристката партия изпреварва Либералната и със 142 депутатски места за първи път я измества като втория „основен играч" в двупартийната система. За това допринася и разразилата се сред либералите остра вътрешнопартийна борба между привържениците на самостоятелните действия начело с Асквит и радетелите за запазване на коалицията с консерваторите(Лойд Джордж). В резултат Либералната партия се оказва вече трайно разцепена на две непримирими крила.

6. Кабинет на консерваторите - Със съставянето на еднопартиен кабинет на консерваторите, оглавен първо от Бонар Лоу, а след това от Болдуин, Великобритания фактически се връща към "класическия вариант" на Уестминстърския "модел" на демокрация. Разликата обаче е, че правото да се наричат "официалната опозиция на негово величество" вече принадлежи на лейбъристите.

7. Нови избори 1923 г. и кабинет на лейбъристите 1924 г. - Само след една година, в края на 1923, Болдуин решава да проведе нови предсрочни избори, за да получи подкрепа за намерението си да възстанови консервативната политика на протекционизъм от края на XIX век. Но англичаните предпочитат да дадат гласовете си за привържениците на принципа на свободната размяна и партията му е наказана-258 места в парламента срещу 191 за лейбъристите и 158 за либералите. Отказът на либералите на Асквит да участвуват в коалиционен кабинет с консерваторите води до провал на поискания от Болдуин вот на доверие в новия парламент и през януари 1924 г. за първи път в английската история Лейбъристката партия получава правото да състави свое правителство начело с лидера й Ремзи Макдоналд.
Успехът на лейбъристите се дължи най-вече на предизборната им програма, в която те обещават установяването на "нов социален ред". Но фактът, че Макдоналд може да разчита на стабилно мнозинство само при подкрепата на либералите, го кара да се откаже от идеята за национализации, приета от партията още през 1918 г. И поради това, противно на очакванията (или по-скоро на страховете), "левият" кабинет се ограничава само с несъществени социални реформи, без да променя радикално следвания дотогава политически курс.

8. Предсрочни избори 1924 г. и кабинет на консерваторите 1924-1929 г. - В резултат и след сериозните размествания в политическата структура в началото на 20-те години английската партийна система запазва своята едноизмерност. А единственият по-значим опит за завой във външната политика - установяването на дипломатически отношения (2 февруари 1924 г.) и сключването на политически и търговски договор (8 август с.г.) със СССР, става една от причините либералите да преосмислят позициите си и да оттеглят подкрепата си за лейбъристкия кабинет и водят до поредните предсрочни избори от 29 октомври 1924 г.
В навечерието на изборите консервативната преса публикува текста на писмо на Зиновиев до английските комунисти, в което ги призовава да разгърнат агитационна дейност сред армията и флота с цел спечелването им за "каузата на пролетарската революция". Автентично или не, писмото изиграва своята роля. Консерваторите печелят с внушителното мнозинство от 419 места и се връщат на власт за доста дълъг период -до юни 1929 година.
Въпреки изборната загуба обаче със своите 152 места лейбъристите запазват второто място, доколкото се съхранява тенденцията към спадане на влиянието на либералите (42 места). Фактически те преживяват и частично разцепление - някои от по-видните им членове, между които и Уинстън Чърчил, поемат към консервативната партия, а други се кандидатират от името на лейбъристката.

9. Управление на Консервативната партия - съвпада с периода на следвоенния "бум" в развитието на световното стопанство. През 1925 г. министърът на финансите Уинстън Чърчил, вече преминал към консерваторите, възстановява свободната размяна на британската лира срещу злато (т. нар. "Закон за златния стандарт").
На следващата година кабинетът успешно се справя и с една от най-големите в историята на страната миньорски стачки.Поводът за нея е решението на собствениците на мини да намалят заплащането на работещите в тях. Профсъюзите предупреждават, че ще застанат в защита на миньорите. В първия момент правителството се намесва, като "доплаща" разликата между новите и старите заплати, но с уговорката, че това е временно решение, докато специално създадената от него комисия не излезе с окончателно становище.То е готово през март 1926 г. и препоръчва прекратяване на държавната субсидия. В отговор на 3 май профсъюзите обявяват първата в историята на Великобритания обща стачка, в която се включват близо 3 млн. работници от железниците, транспорта, пристанищата, строителството, желязодобивната и желязопреработващата индустрия.В хода на преговорите за условията за прекратяването й правителството предлага създаване на национален съвет за контрол на заплатите; определяне на минимално възнаграждение за работещите в каменовъглените мини; осигуряване на алтернативна заетост за останалите без работа. Това удовлетворява профсъюзите и на 11 май те обявяват прекратяване на стачката. Против това решение се обявява единствено федерацията на миньорите, които продължават да стачкуват още 7 месеца. За да ги накаже, през юни 1926 г. правителството прокарва законопроект, с който отменя правото им на 7-часов работен ден. Формално размерът на заплащането се запазва, но за сметка на увеличеното работно време. А през 1927 г., когато вече и миньорите са прекратили протестите си, Болдуин внася и законопроект за профсъюзите и трудовите конфликти. С него се обявяват за незаконни всички стачки в знак на солидарност, както и масовите стачни постове (т. нар. пикети) пред предприятията, отнема се правото на служителите от гражданската администрация да членуват в профсъюзите. Това е най-суровото антистачно законодателство в съвременната английска история. То нанася удар и пряко срещу профсъюзите, членството в които намалява почти наполовина.

10. Кабинет на лейбъристите 1929-1931 г - През цялото това време Лейбъристката партия води умела кампания срещу безработицата и антистачното законодателство. В резултат в редовните парламентарни избори от май 1929 г. тя отново е първа по сила с 287 депутатски места срещу 261 за консерваторите и 59 за либералите.
Другата причина за успеха на лейбъристите е поредната промяна в избирателния закон, според която и жените над 21 години получават право на глас, а по-късно възрастовата граница и за двата пола слиза на 18 години. Възрастта за "пасивното" избирателно право, т.е. за правото да бъдат избирани в парламента, става 21 години. Цензът за постоянно местожителство също е заменен с изискването към 10 октомври на годината, в която се актуализират избирателните списъци, съответното лице да е регистрирано като жител на избирателния окръг.
Макдоналд отново сформира миноритарно правителство с подкрепа на либералите. То успява да прокара промени в закона за пенсионното осигуряване и по-солидни обезщетения срещу безработицата, както и повишение на заплатите в минната индустрия. Но в условията на започналата през октомври 1929 г. световна икономическа криза второто лейбъристко правителство се оказва като цяло неспособно да се справи с разрушителните й последици. Разногласията не само сред мнозинството, но и вътре в самата лейбъристка партия водят през август 1931 г. до разцепление в нея и до оставката на Макдоналд.
Поводът е предложеното през юли 1931 г. от финансови експерти прекратяване на помощите за безработица. Мнозинството от министрите-лейбъристи се обявяват против и през август Макдоналд подава оставка. Английската политическа система обаче се оказва достатъчно еластична и в действие влиза "изключението" от Уестминстърския "модел", което от тук насетне фактически ще се превърне в правило: във всеки един критичен за Великобритания период обединяването на усилията за спасяване на държавата доминира над различията между опонентите в двупартийната система.

11. Коалиционно правителство на консерватори и либерали - В очакване на поредните предсрочни избори Макдоналд създава и "национално коалиционно правителство", в което влизат и консерватори и либерали. Лейбъристката партия се обявява за опозиция и изключва "дисидентите", които веднага създават своя група - на т.нар. "национални лейбъристи". А за остротата на противоречията в партията е достатъчно показателен фактът, че една трета група, начело с Осуалд Моели, бивш министър в правителството на Макдоналд и привърженик на тезата за силна държавна намеса в икономиката, полагат основите на "Британския съюз на фашистите".
Основната причина за тази сериозна криза в Лейбъристката партия е свързана с разрушителните ефекти на "голямата депресия". Британската икономика е предимно експортно ориентирана и сривът на световните пазари е съкрушителен за нея. През 1932 г. например производството на въглища спада с 50%, а на морски плавателни съдове - с 88%. Агонизира и селското стопанство. Правителството е принудено да отмени "златния стандарт" на лирата и да я девалвира с около 1/3. Към 1933 г. безработицата надхвърля прага от 4 млн. души.

12. Избори 1931 г. и кабинет на Макдоналд до 7 юни 1935 г. - В предсрочните избори от октомври 1931 г. консерваторите получават 473 места срещу 35 за "лейбъристите-дисиденти" на Макдоналд, 32 за либералите и 52 за "ортодоксалните лейбъристи". Като цяло обаче коалиционното "национално правителство" начело с Макдоналд разполага с 554 от общо 600 депутати - най-голямото мнозинство, постигано някога по демократичен път в историята на Великобритания.
Коалиционният кабинет налага строги антикризисни мерки: пълно съкращаване на разходите по социалните програми, "затягане" на военния бюджет, укрепване на националната валута. В резултат още към края на 1933 г. Великобритания започва да вижда "светлината в тунела" на голямата криза.
Някои изследователи свързват това и с приемането още през 1931 г. на т. нар. Уестминстърски статут, уреждащ взаимоотношенията между Великобритания и доминионите й. Статутът им предоставя правото сами да решават всички въпроси на вътрешната и външната им политика стига само да признават английската корона за свой номинален държавен глава. В замяна на това Лондон получава от доминионите достатъчно изгодни търговски условия.

13. Консервативно правителство на Болдуин 1935-1937 г. и Чембърлейн до 1940 г. - Допринесла за стабилизирането на демократичната политическа система, "националната коалиция" се разпада и със съставянето на 7 юни 1935 г. на консервативното правителство на Болдуин Великобритания отново се връща в рамките на Уестминстърския модел. На проведените през ноември с.г. парламентарни избори консерваторите печелят мнозинство от 387 места срещу 152 за лейбъристите, докато либералите и "националните лейбъристи" на Макдоналд търпят сериозни загуби.
В края на 1936 г. Великобритания преживява и още една сериозна криза с политически характер.След смъртта на крал Джордж V на трона застава най-големият му син Едуард VIII. Малко по-късно той обявява намерението си да сключи брак с американска гражданка, вече преминавала на два пъти през венчилото. Срещу това му намерение се изправя целият консервативен кабинет "на негово величество" начело с Болдуин, който дори заплашва с оставка на правителството. Позицията на Болдуин е подкрепена и от министър-председателите на доминионите.От друга страна, според традицията като крал Едуард автоматически става и глава на английската Църква, която в това му качество също категорично забранява брак с разведена. Едуард обаче предпочита да се откаже от трона и на 10 декември 1936 г. абдикира доброволно - факт без прецедент в английската история. Така кризата е разрешена и на трона идва брат му крал Джордж VI.
След повече от 15 години по върховете на властта Болдуин преценява, че интронизацията на новия крал е удобен повод и през май 1937 г. подава оставка. Постът министър-председател е поет от Невил Чембърлейн. Макар и без да излиза извън рамките на консервативните му убеждения, неговата вътрешна политика е силно повлияна от "новия курс" на американския президент Рузвелт.
През 1937 г. правителството въвежда строг контрол върху използването на детския и женския труд в производството. На следващата година е приет закон за максималните наеми за жилищата за бедни. Национализирана е и част от минната индустрия, а държавата поема в свои ръце организацията на пътническото въздухоплаване. От 1939 г. над 11 милиона наемни работници получават правото на платен годишен отпуск.

14. Нови кабинети - На 3 септември 1939 г., когато Англия и Франция официално встъпват във война с Германия, Чембърлейн обявява създаването на "военен кабинет". А на 10 май 1940 г., денят, в който германските войски започват активни бойни действия на западния фронт, Уинстън Чърчил отново сформира коалиционно правителство с участието и на лейбъристите и либералите. То държи управлението до средата на 1945 година.

15. Заключение - В "партийната" история на английската политическа система изследователите определят периода 1920-1935 като "междинен", след "консервативно-либералния" (до 1914 г.) и "консервативно-лейбъристкият" след 1935 година. Именно това са годините, когато се извършва преструктурирането и "модернизацията" на британското политическо пространство. Основният резултат от нея е подмяната на "квази лявата" Либерална партия с "автентичната лява" - Лейбъристката, която вече е основният партньор на "автентичната дясна" Консервативната.