Лекции по История

5. Развитие на българската историопис през късното средновековие ХV – ХVІІ в.

С хода на османското завоевание и падането под османска власт, условията, при които се създава българската историопис се променят. Османските завоеватели прекъсват естественото политическо развитие на българската държава. Ликвидирането на българската царска династия основното представители на държавността е ликвидирането на едни и изселването на други е с най-голямо негативно развитие. Промените в българската икономика са също в негативна насока. В резултат на османското завоевание настъпват промени и изменения в социалната структура на българското общество. То е почти приравнено по имуществен и социален статус. Ликвидирано е болярството, интелигенцията. Демографските промени и промените в насоката на културното развитие са тежки. Подобно на икономиката, социалните и демографските промени, политическите са също насилствено наложени. Лишено от аристоркрацията българското общество е лишено от представители, интелигенцията е ликвидирана, а творчеството унищожено. Прекъснати са духовните връзки между България и Визания и България и славянкия свят и България и средновековна Европа.
През ХV – ХVІІ век се наблюдават три основни тенденции:
1.Главно през ХV век, когато се появява най-сериозния образец на българското летописание за целия ХV век. Това е т.нар.”Безименна българска хроника” – това е най-добрата изява на българската историопис. Втората половина на ХV век първия образец на първото летописание – „Несебърската градска хроника 1366 – 1448г.”. Творят автори от Търновската книжовна школа от ХІV век – Григорий Цамблак, К. Костенечки, Владислав Граматик.
2.Секва писането на хроники, исторически разкази и започва масовото разпространение на т.нар. припискарство. Авторите са монаси и енорийски свещеници, а съдържанието им представлява какво е история и как трябва да се пише.
3.Свързана е с появата на българската католическа историография. Това е явление, което е пряко свързано с разпространението на католическата религия у нас през Средновековието. Появата на католицизма у нас се отнася за ХІІІ – ХІV век и се свързва с присъствието на дубровнишките търговци и саксонските колонисти рудари, но едва ХVІІ век е истинския разцвет на българския католицизъм и неговата заслуга е опитът на българския народ да бъде изведен от политическата изолация в следствие на османските завоевания. ХVІ –ХVІІ век българските католици получават подкрепа от Ватикана.
От 1543 – 1563г. е свикан Триденски събор, на който е създадена т.нар конгрегация за пропаганда на вярата. Това е структура към Ватикана, която има за цел да разпространи католицизма след балканските народи в това число и българите. В западната територия на България се приема католицизма, които са под върховенството на Бесненската католическа църква. След разпространението на католицизма се създава българската католическа църква, която включва три епархии: Софийска, Марцианополска и Никополска.
(Никола Милев – „Католишката пропаганда в България през ХVІІ век” – 1914г.)
Книжовни политически дейци са Петър Парчевич, П. Богдан Бакшев, Ф. Станиславов, Кръстю Пейкич, Франц-Ксавер Пеячевич и други. Една част са духовници, друга се занимават с политическа дейност. Те са много добре подготвени, пишели на три езика: латински, италиански, славянски или т.нар. илирийски (сърбо-хърватска основа с много българизми в морфологията и в лексиката).
Иван Дучев, П. Динеков, Б. Димитров са изследователи на българския католицизъм.
По-важни исторически произведения от периода:
„Безименна българска хроника” написана 1413 – 1421г. автор е монах от Света гора, от управлението на Мехмед І. Като форма е отнесена към групата на кратките византийски хроники, но без да се придържа към класическата си структура. При нея изложението на започва от сътворението на света. Хронологията обхваща периода от 1296 до 1413г., основната цел е да разкрие условията на османската експанзия в балканските земи, довела до унищожението на политическата независимост на българи, сърби и власи. Концепцията на автора се разкрива чрез подбора на исторически разкази и техните обяснения:
-Известното безразличие към съдбата на християнските народи;
-Опитът да се намери обяснение на турските успехи.
„Безименната българска хорника” е открита 1890г. от румънски славист Йон Богдан, който я публикува в следната година. Интерес проявяват Константин Иречек, Иван Дуйчев, Василка Тъпкова – Заимова, Иван Тютюнджиев.
„Рилската повест на Владислав Граматик” – „Възобновяване на рилските манастири и пренасяне на мощите на Иван Рилски в Рила”. Най-известна е Рилската редакция, която е дело на Владислав Граматик. Тя се намира в т.нар. Рилски панегирик (сборник с възхвални слова) съставен 1479г. Днес той се съхранява в библиотеката на рилския манастир. Владислав Граматик е старобългарски книжовник, който работи в традициите на Евтимиевата школа. Роден в началото на ХV век, а е починал след 1479г. Той работи в Ново Бърдо. След това е работил в жекликовския манастир в Скопска Черна гора. Автор е на четири сборника с богословско съдържание.
В Рилската повест се описват събития от началото на сериозната набежка на османските турци в Азия и Европа ХІІІ –ХІV век и се стига до ХV век като 1469г. с голяма процесия са пренесени мощите на Свети Иван Рилски от Търново в Рилския манастир.
Отделено е внимание на бита на българите през ХV век - „Кратка хроника от ХVІ век” открита от Иван Божилов, който е съставен от седем самостоятелни преписки, които са обединени около темата за османското нашествие в Средиземноморието и източна Европа (ХV – ХVІвек). Това са битията при Косово поле 17 – 18 октомври 1448г., когато турците побеждават Януш Хуниади; превземането на свещения град 1457г. от турците; покоряването на Египет от султан Селим І след битката при Кайро януари 1517г;завладяването на о.Родос 1526г; последното събитие, което е отразено влизането на Сюлейман І в Буда септември 1526г., което е станало след битката при Мохач 1526г.
„Летописен разказ на поп Методий Драгинов за помюсюлманчването на Чепино”. Той е написан от местен свещеник в края на ХVІІ век и в него разказва за насилственото помюсюлманчване на българите, които живеят в Чепинското корито. Тя е публикувана за първи път 1870г. от Ст. Захариев във Виена.
„Летописен разказ на поп Петър от с.Мирково” – това е преписка, която засяга българските земи в края на ХVІІ век, настъплението на австрийската армия 1683г. и със събитията от Чипровското въстание от 1688г.
„История на София и България от Петър Б. Бакшев”. Това е първата цялостна българска история създадена в периода на османското владичество; запазен е частичен препис на латински език. Творбата представя българската история от античността до средата на ХVІІ век. Съставена на базата на богата информация благодарение на интелекта и подготовката на автора. Той е роден 1601г. и умира 1674г. Заема важно място в историята на ХVІІ век като католически деец. Роден в Чипровци, приема католицизма и завършва колеж в Рим. Посветил живота си на католическата пропаганда в българските земи и за освобождението от османска власт. Той достига до висш сан в църкованата йерархия, католически епископ на България.