Лекции по История

4. Развитие на историописта ХІІ – ХІV в.

Той обхваща времето края на ХІІ до края на ХІV век и протича до условията на зрелия феодализъм. През този период историческите знания и собствено минало се утвърждават като една от основополагащите цели на българската духовна култура.

Фактори, оказващи влияние:
1.Политическите събития от периода:
-Въстанието на Асеневци 1186 – 1188г- с успех и води до възстановяване на българската държава;
-Войната от 1205г. на Калоян с латинската империя;
-Възстановяването на самостоятелната българска църква (унията 1204) признаването през 1235г. на българската патриаршия;
-Периодът на българско-византийски войни ХІІ – ХІІІ – ХІV век;
-Втората половина на ХІІІ век България е под угрозата на татарските нашествия (възкачването на татар Чака 1299г.);
-Като сериозна заплаха се посочват османските нашествия през втората половина на ХІV век. Ликвидиране на българската държавност 1396г.

2.Развитие на историографията през ХІІ – ХІV век
Тя се развива под влиянието на византийската култура. Сега говорим за оформената византийско-славянска културна общност. Всички култури са предимно църковни. Главен поръчител е духовенството, а манастирите и църквите стават основно съсредоточие на тяхната дейност.

3.Значителна роля на Търново като възобновена столица.
Тя е основно културно средище. Възниква идеята за третия Рим. Това е целенасочена политика черз обогатяване на църковния пантеон в Търново. Строителството също е от значение за развитието на Търново като голям културен център. Търново се възхвалява като: царев град Търнов, Великият град, Преславския град (Нашият нов Цариград, все расте, укрепва се, до край така да расне – „Манасиевата хроника”).
Българската историопис унаследява и доразвива основните жанрови групи познати ни от първия основен период: кратки хроники, летописни преписки и надписи, исторически надписи и преводните византийски хроники. Някои от тези жанрови групи дори нарастват по обем.
През периода в съответствие с църквата и държавата се разширява българската историография в тематично отношение:
-Отражение в историописта заема темата за І и ІІ Българско царство – възобновяването на държавността при Асен и Петър, политически възход при Иван Асен, татарските нашествия;
-Идеята за единството на българското царство и българските земи, засилва се с постепенното централизиране на феодалната държава;
-Възвеличаване на царската власт и самият царски владетел, заради голямата му роля за утвърждаване на суверенитета и независимостта на държавата;
-Българската историопис от периода разширява своята познавателна стойност, посредством нейните произведения получава знания за собствения си народ и останалите земни царства.
Отрицателните тенденции за изучаване на историописта са:
Тя не достига до онова равнище, което я поставя на равни начала с историческото летописно творчество ХІІ – ХV век във Византия, западна Европа и Русия. Българската историопис през този период се затваря в собствените си очертания и въпреки разнообразния си състав, заема кратката форма на писание, а не пространните форми, които се пишат в Европа и Византия.
Факт е, че през периода българската държава запазва своя централизиран характер, а това дава силно отражение върху темповете и спецификата на духовната култура и в частност върху развитието на историографията. Тя се твори единствено в Търново. БСИ не успява да изпита благотворното въздействие на местните духовни култури, които се разпространяват в българската държава.
„Несебърската градска хроника” ХV век е единственото, което е провинциално създадено.
Творят се и се преписват произведения с църковно-богослужебен характер, докато историческите съчинения са малко на брой.
В. Гюзелев изследва обогатяването на литературата, тогава върви по линията на съзиждането на църковно-богослужебните книги – Евангелия, Триади, Псалтири и т.н., докато съставянето и преписването на исторически съчинения представлява рядко явление.
Създателите на книжовната продукция се излъчват от средата на бялото духовенство. Поръчителите са техните царе и родственици. Българското болярство е поръчител на църковно-богослужебна литература. Те не са нито създател, нито меценат на историческата книжнина. Неговият интерес към собствената история се проявява чрез изсичането на летописните надписи (Себаст Огнян), в които се увековечава болярството във военно-политическите събития. За разлика от Визания и западна Европа в България нито през ХІІІ и ХІV век се стига до създаване на историографски творби, които да отразят действията на светската поземлена аристокрация или градската върхушка.
Нивото на образование и грамотност е причина за това и икономическите възможности, които има българското болярство. ХІІІ – ХІV век българските училища отговарят на равнището на добрите византийски народни училища – енорийски или манастирски. Основната цел на училищата е да подготвя духовници и началното образование. Манастирските училища са по-добри Те застъпват средна степен на обучение, но в това време в България липсват училища, които са характерни за Византия и в които успоредно с църковното обучение учениците се запознават със светски знания, които са изключително необходими за грамотността на населението.
Историческите извори сочат, че само малка част от българското болярство е имало елементарна грамотност. Ето защо светската феодална аристокрация през средните векове на става творец на историческа книжнина. (В. Гюзелев – „Училища, скриптории, библиотеки и знания в България през ХІІ –ХІV век – 1985г.).
Българското болярство не става меценат, защото се оказва липсата на икономика. Светската феодална аристокрация е ползвала услугата на писари и граматици, но това не е достатъчно. Написването на хроники е било сложно. Творецът е трябвало да има достъп до материали и документи. Нямало е и достатъчно средства. Една книга у нас през ХІІІ век е струвала цяло състояние.
„Болонския псалтир” е ръкопис върху пергамент от 250 листа, добре оформен – научаваме, че стойността му е 5 перпера (византийска златна монета). За тази цена е било възможно да се закупи нива от 10 дка, лозе 1 дка или голяма градска къща.
„Манасиева хроника” – преписана на български и преведена по поръка на цар Иван Александър. В една от трите и редакции е допълнена с миниатюри. Българското болярство не е имало икономическа мощ и материални излишества, за да подпомага създаването на историческа и богослужебна книжнина. Българското болярство се ограничава в меценатството на църковно-богослужебна литература през ХІІІ – ХІV век. Тогава е било възможно само за царския двор писането на такава книжнина.
Защо у нас не е била съставена през Средновековието цялостна пространна българска летопис с подробни сведения за българската история през Средновековието?
Блазиус Клайнер счита в своята „История на България от най-ранни времена до 1453г.”, че българския народ е бил склонен по-скоро да върши славни и достойни дела отколкото да ги описва.
Паисий Хилендарски казва, че българите са имали такива ръкописни книги, но не много, а хората не са ги преписвали, но те са погинали в опустошение от османското завоевание.
Писмото на цар Калоян до Инокентий ІІІ (1202 – 1204г.) за унията с Рим. Средно в българския превод на стихотворната хроника на К. Манасий са вмъкнати и добавени 19 добавки със сведения за българската история от първите нападения на прабългарите във византийските територии от VІ век от Анастасий до Василий ІІ – ХІ век. В миналото като немския изследовател Вайнгард и Й. Иванов приеха, че тези добавки са взаимствани от византийската хроника на Йоан Зонара. Но професор Иван Божилов е на мнение, че тези добавки произхождат от българската летописна традиция на книжовното творчество. Средно българския превод на „Манастирски хроники” подкрепя сведенията от писмото на цар Калоян.
Книжовната дейност на партиарх Евтимий и неговата агеографска литература – в 5 от неговите жития се откриват исторически летописни сведения някой, от които са с българско съдържание – „Иларион Мъгленски”, „Света Петка”, „Филотея Темнишка”, „Похвално слово за Михаил Войн от град Потука”, „Похвално слово за Иван Поливотски”.
Историческата информация засяга отделни моменти от царуването на Калоян до Иван Асен. Евтимий е имал на разположение необходимата историческа продукция, която той е познавал, но не са стигнали до нас.
Произведения през ХІІ –ХІV век:
„Синодика на цар Самуил” – сборник със съчинения на църковния събор.
„Синодика на цар Борил” – компилативна творба, която съдържа описания и анатеми на различни антиправоверни движения и е превод от гръцкия труд „Синодик в неделя на православието от ІХ век” (843г), разказ за възстановяването на българската патриаршия в 1235г.
Този разказ е взет от друго съчинение и преписка и добавен към Синодика, както и списък на българските царе, царици и българските властели. Съдържа още и анатеми срещу еретическите движения през ХІV век.
Според руските учени Михаил Попруженко и Константин Радченко тези допълнения са направени през втората половина на ХІV век и се свързват с делото на патриарх Евтимий.
„Търновският надпис на цар Иван Асен ІІ” – в първата част се разказва за изграждането на църквата на Свети 40 мъченици в Търново, а във втората част се разказва за битката при Клокотница 1230г. В надписа са посочени всички детайли по събитието.
„Летописен разказ от времето на цар Иван Асен ІІ” – пос своята стуктура принадлежи към жанра транслацио – пренасяне на мощи. Разказва се за света Петка от Каликратия в Търново и пренасяне на мощите и.
„Латините нападат Зограф” от ХІІІ век - за злощастната съдба на Зографския манастир, който е ограбен на 10 октомври 1275г. 1274г. е сключена уния между Рим и Цариградската патриаршия. Най-яростните противници на този мир са атонските монаси. Кръстоносците, които са все още на Балканския полуостров тогава нападат Зографския манастир на 10.10.1275г.
„Разказ за възобновяването на българската и сръбската патриаршия” – 1233г. е възобновена българската патриаршия.
„Кратка българска хроника” от 1362 -1363г. към „Историческото сказание от Константин Манасий”. Оригиналът е византийска хроника, който е преглед или синопсис на световната история направен в т.нар. политически стихове. Той започва със сътворението на света и завършва с възкачването на престола на Алексий Комнин 1081г. а К. Манасий е духовник. Той умира като митрополит на Навиакт (Лепанто) 1187г. Тази хроника е най-популярната във 1000г. история на Византия. През ХVІ век тя е отпечатана на латински, а ХVІІ век на гръцки. Голямата заслуга, която се осъществява по време на Иван Асен е именно превода и 1344 – 1345г., той се нарича средно български превод на Масиевата хорника. Славянският свят я познава благодарение на този превод. Запазени са пет по-късни редакции:
„Ватиканският препис” – в него имаме 19 оригинални допълнения за българската история и той е илюстриран с 69 миниатюри, които съдържат 109 сцени.
29 миниатюри са свързани с допълнението, а 19 от тях представят моменти от българската история. В добавките са представени първите нашествия от прабългари и славяни на Банканския полуостров до падането на България под византийска власт 1018г. – споменава се за Тервел, Кардам, Крум, Омуртаг, Борис, Симеон, Петър, Самуил, Асен І и възхвала за цар Иван Александър.Тези добавки дадоха основата на академик Йордан Иванов да ги нарече „Българска летопис”, а Е. Каймаканова ги нарича „Кратка българска хроника от 1362 – 1363” вметната в старобългарския превод на Манасиевата хроника.
„Преписката на монах Исай” към славянския български превод на съчиненията на Дионисий Ариопагит. Преписката е кратък текст, който е допълнен към оригиналния текст в началото или края на този текст. Преписката, която е най-ранно известната у нас датира от 907г., чийто автор е Тудор Докс с две ценни сведения, че Борис е починал същата година и сведението за т.нар. Златна черква в Преслав. „Преписката на монах Исай” е текст, който съдържа сведения за разорението на Македония от турците след битката при Черномен 1371г.
„Боженишки надпис” – датира от края на ХІV век и е последния от каменната летописна традиция. Споменава се името на цар Иван Шишман и неговият военоначалник Севаст Огнян.