Лекции по История

4. Германия 1918–1933 г. – Ноемврийска революция, Ваймарска република, икономическа криза и крах на демокрацията в Германия.

1. Характеристика на периода - "Ваймарска република" е утвърденото название на германската държава от периода 1918/1919-1933 г. Произхожда от името на града Ваймар (област Тюрингия), където през 1919 г. заседава Националното събрание, създало нова, републиканска конституция на Германския райх след краха в Първата световна война и падането на монархията в хода на Ноемврийската революция.

2. Версайски договор и Германия - Германия е големият губещ в Първата световна война. С подписването на Версайския мирен договор върху нея е стоварена не само цялата вина за войната, но и едно направо непоносимо репарационно бреме. Първоначално германците категорично отказват да приемат квалификациите на чл. 231 от договора, според които носят отговорността за всички загуби и щети, причинени на страните-победителки от войната, наложена им от "агресията на Германия и нейните съюзници". Аргументите им са, че не може върху току-що учредената Ваймарска република да се стоварват отговорностите на отпратената в историята империя. Под яростния натиск от френска страна обаче съюзниците поставят ултиматум: мирен договор или окупация на цяла Германия.
След правителствена криза новият кабинет на социалдемократа Бауер приема, а през юни 1919 г. и парламентът потвърждава единствено възможното решение - да се подчини на клаузите на договора.
А те наистина са тежки. Елзас и Лотарингия са върнати на Франция. Град Мемел и прилежащата му област "минават" под контрола на Обществото на народите (ОН), преди през 1923 г. да бъдат присъединени към Литва. Източна Прусия е откъсната от останалата територия на Германия чрез т. нар. "гдански коридор", чрез който Полша получава и излаз на Балтийско море. След плебисцит северната част от провинцията Шлезвиг отива към Дания. Управлението на Саар също е поверено на ОН за срок от 15 години. За същия срок се предвижда левият бряг на Рейн да бъде окупиран от войски на Антантата, а по десния "завинаги" се създава демилитаризирана зона с дълбочина 60 километра.Германия губи и всичките си колонии (Източна Африка, Того, Камерун, Югозападна Африка, островите в Тихи океан). Те са обявени за "подмандатни територии" на Великобритания, Франция, Белгия и Япония.
През 1920 г. е уточнена и общата сума репарации, която Германия трябва да плати на победителите-132 млрд. златни марки. Над половината от тях са за Франция, следвана от Великобритания, Италия, Белгия и т.н. При това част от победителите държат да получат репарациите на принципа "сега и веднага", което води до още по-сериозно влошаване на и без това трагичното икономическо състояние на страната.
На страната са наложени и жестоки военни ограничения. Тя не може да разполага с повече от 100-хилядна армия, формирана при това не чрез военна повинност, а на принципа на доброволния рекрут. Забранено й е да притежава танкове, тежка артилерия и подводници, а надводният й флот е сведен до символична бройка (общо 36 единици).
Дори и нарочният сценарий по подписването на договора от 28 юни 1919 г. цели максимално да унижи Германия. Мястото - Огледалната зала на двореца във Версай е същото, където 47 години по-рано, през януари 1871, Вилхелм I е провъзгласен за кайзер (император) на Втория германски райх.

3. Създаването на Ваймарската република и новата конституция - Версайският договор води до радикални промени и в политическата съдба на Германия. След военното поражение кайзерът Вилхелм II е принуден да абдикира и на 9 ноември 1918 г. страната е обявена за република. През януари 1919 г. се провеждат избори за Учредително събрание, от които се ражда т. нар. Ваймарска република. Според ваймарската конституция Германия е република с федерално държавно устройство, съставена от 17 области (лендери) със свои законодателни събрания и правителства. Но спрямо тях федералната власт разполага с достатъчно големи правомощия, вкл. и с т. нар. право на "ямперска екзекуция", съгласно което президентът може с военна сила „ ги застави да спазват разпоредбите на федералната конституция.Парламентът е двукамарен. Долната камара - Раихстагът, осъществява законодателната власт и се избира на основата на общо избирателно право за срок от 4 години. Горната камара - Райхсратът гарантира представителството в законодателната власт на всички провинции и има право на отлагателно вето.
Ваймарската конституция прави опит да съчетае радикалните възгледи на социалдемократите с идеите на умерените за парламентарна система и с традицията от времето на Бисмарк за силна изпълнителна власт. В резултат новата политическа система е вариант на „континенталния" модел на демокрация, но от типа на „полупрезидентски режим". Президентът се избира пряко от населението за срок от 7 години без ограничение на мандатите и има широки правомощия - да разпуска парламента и да насрочва нови избори, да назначава министър-председателя и членовете на правителството, да управлява с декрети; да подлага на референдум вече приети закони. Той е и върховен главнокомандващ. Достатъчно широки са и пълномощията на канцлера (министър-председателя), който формулира основните принципи на вътрешната и външната политика.
В конституцията са прокламирани освен това и широки демократични права и свободи за гражданите - на словото, на печата, на събранията и т.н. Официално е въведен 8-часов работен ден и социални помощи при безработица.

4. Проблеми на новата политика - Въпреки противоречивите оценки за създадения с новата конституция политически режим, които варират от "напреднала демокрация" до "републиканска монархия", в него са заложени модерни за времето си демократични принципи и норми. Но разгорещените политическите страсти и острото противопоставяне между леви и десни не позволяват те да се развият и стабилизират. С други думи, в първите следвоенни години Германия става един от типичните примери за "студена гражданска война", в условията на която демократичната система просто не може да сработи", а обратно, е изложена на постоянна опасност. Чистата пропорционална система, по която се провеждат изборите не позволява на нито една партия (или група от партии) да получи стабилно парламентарно мнозинство. От една страна, резултатът е законодателство, плод на компромиси между временни, а понякога и случайни коалиции. От друга страна, партиите от центъра са подложени на системен и яростен натиск от двете крайности - лявата и дясната.

5. Политическа и икономическа криза до 1923г. - Първоначално надмощието, е на страната на левите партии. Учредителното събрание избира за президент на Ваймарската република лидерът на социалдемократическата партия Фридрих Еберт, до 1920 г. тя контролира и изпълнителната власт. Малка, но изключително агресивна е Комунистическата партия която на два пъти - през януари 1919 г. в Берлин и през април с. г. в Мюнхен - прави опити за въоръжено въстание и установяване на "съветска власт".
Своя реванш не спира да търси и десницата. През март 1920 г. десните, начело с генералите Лудендорф и Лютвиц, също организират опит за преврат и дори обявяват съставянето на ново дясно правителство начело с Волфганг Кап. Но президентът Еберт заплашва с обща стачка и метежът, разчитащ предимно на бившите военни, организирани в т.нар. "свободни корпуси" (ултрадесни паравоенни структури), се проваля.
Политическата нестабилност се подхранва и от икономическата криза, в която е изпаднала страната. Непосилното репарационно бреме, наложено от съюзниците, буквално взривява инфлацията. Ако в началото на 1922 г. предвоенната златна марка струва 11 000, през декември с.г. тя достига астрономическата сума от 100 милиарда "нови" марки.
В резултат на 9 януари 1923 г. правителството на Германия обявява състояние на фалит. Съгласно Версайския договор това дава право на държавите-победителки да окупират Рейнската зона. На 11 януари 1923 г. френски и белгийски войски навлизат в Рур. Ефектът обаче е обратен на очакваното. Правителството нарежда на работниците от Рур да организират пасивна съпротива, като същевременно продължава да изплаща възнагражденията им, пускайки в обръщение огромно количество книжни пари. Това окончателно взривява хиперинфлацията - през ноември 1923 г. златната марка вече струва 1 трилион "книжни марки", а хартията, върху която се печатат, е по-скъпа от самите пари.
В тези условия все повече германци обръщат погледите си към двете крайности - лявата и дясната, свързвайки с тях надеждите си за изход от кризата. Първи решават да се възползват от ситуацията комунистите, които през октомври 1923 г. подготвят въстания в Саксония и Тюрингия. Те също са потушени още в зародиш (с изключение на Хамбург,където се стига до барикадни боеве), а през ноември 1923 г. комунистическата партия временно е поставена извън закона. В отговор на поредния опит за "разширяване" на "пролетарската революция" обаче на националната политическа сцена шумно се появява и Национал-социалистическата германска работническа партия (НСГРП) начело с Адолф Хитлер. Известният като "бирен бунт" на Хитлер от 8 ноември 1923 г. не успява. НСГРП е забранена, а фюрерът й отива в затвора с 5-годишна присъда.

6. Управление на Щреземан - Освен, че се справя с опитите за левите и десните бунтове, Щреземан отменя пасивната съпротива срещу френско-белгийската окупация в Рур и подготвя парична и данъчна реформи, които поставят край на хиперинфлацията и увеличават приходите на държавата. През ноември 1923 г. вместо инфлационната "книжна марка" е въведена т.нар. Рентенмарка, заменена през 1924 г. с "райхсмарка", с твърд курс 4:1 спрямо долара. Установен е и режим на строги бюджетни икономии, ключително и рязко съкращаване на администрацията.
Вече като външен министър в центристко-десните правителства на Цилхелм Маркс (1923-1925 г. и 1926-1928 г.) и Ханс Лутер (1925-1926 г.), Щреземан продължава да играе съществена роля както за икономическото възстановяване на Германия, така и за постепенното излизане от международната й изолация.
На 16 август 1924 г. страната приема т.нар. "план Дауес” , по името на американския банкер, ръководил комисията по изработването му. Неговата философия е "Бизнес, а не политика", т.е. за да може да продължи да плаща репарации, Германия преди това трябва да възстанови стопанството си.
За целта планът предвижда на страната да бъде отпуснат международен заем от 200 млн. долара. Самите САЩ се ангажират да участвуват в заема със 110 млн. долара, с което не само съдействуват за възраждането на германската икономика, но и завоюват солидни позиции в нея. За петте години, докато е в действие "Планът Дауес" (през 1929 г. той е заменен с т. нар. "План Йънг") Германия редовно изплаща репарациите си към Франция, Белгия и Великобритания. Държавният бюджет на Германия е поставен под международен контрол, както и паричните потоци и приходите от държавни такси и услуги, за да могат да бъдат използвани като средства за изплащане на репарациите. На мястото на френската доктрина за "икономически репресии срещу Германия" идва англосаксонската, за "възстановяване на германската икономика". Планът предвижда отмяна на контрола върху националната икономика, включително и върху военната индустрия, което е в очевидно противоречие с клаузите на Версайския договор. А като се добави и фактът, че според него трябва да започне и изтегляне на окупационните войски (то приключва през август 1925 г.), ползите за Германия от "Плана Дауес" са повече от безспорни.
Тръгнала по пътя на икономическата си стабилизация, през 1925 г. тя прави пробив и в международната си изолация. През февруари 1925 г. Щреземан предлага проект за "Рейнски гаранционен пакт", а през октомври в Локарно, Швейцария, е подписан тристранен договор за взаимни гаранции за ненарушимост на границите между Франция и Германия, от една страна, и Белгия и Германия, от друга, като гаранти стават Великобритания и Италия. През септември 1926 г. Германия е приета за член на ОН, а Щреземан, заедно с английския и френския му колеги, са удостоени с Нобелова награда за мир.

7. Голямата депресия и пътят на Хитлер към властта - Така след хаотичните 1919-1923 г. и Германия постепенно се ориентира към нормализация и на вътрешнополитическия живот. Ако за периода 1919-1925 г. например се сменят 11 правителства, от 1925 до 1930 г. на власт са само четири кабинета, и то коалиции от представите на по-умерените сили - центристите и социалдемократите. Това е основната причина Хитлер да направи и "втория поврат" в политическата дейност на партията. Той се отказва от идеята за насилствено завоюване а властта и я подменя с тази за взимането й по легален път. Тъкмо благодарение на този "втори поврат" и особено на свързаните с него пропагандни кампании рязко се увеличава и броят на партийните членове-178 000 през 1929 г. и 450 000 през 1932 година.
Успехът на "втория поврат" съвпада с годините на голямата депресия. След "нормализацията" в периода на "просперитета" германското общество отново се поляризира. А националсоциалистическата пропаганда успява да намери най-точните послания към мнозинството от него: ликвидиране на безработицата и повишаване на работните заплати, запазване на земите на селяните, закриване на големите еврейски магазини, възраждане на Германия като велика държава и т.н.
Стига се и до тайни споразумения между комунисти и националсоциалисти за общи гласувания в областните парламенти и в Райхстага на основата на принципа "През трупа на социалната демокрация".
Вторият съществен принос за възхода на НСГРП е свързан с промените в механизма на управлението на Германия. Неспособно да се справи с ударите на кризата, в началото на 1930 г. пада от власт коалиционното правителство на социалдемократа Херман Мюлер. На негово място наследникът на Еберт - Паул фон Хинденбург, първият пряко избран през 1925 г. президент на Германия, назначава Хайнрих Брюнинг от Партията на центъра.
Новият канцлер предлага логични, но крайно непопулярни антикризисни мерки като строга бюджетна дисциплина, ограничаване на публичните разходи и увеличаване на данъците. Райхстагът ги отхвърля, а президентът го разпуска и насрочва нови избори. В тях умерените понасят сериозна загуба за сметка на двете крайности - комунистите и националсоциалистите, за които гласуват вече 6 500 хиляди души. Още по-ясното е, че Брюнинг окончателно губи шанса за парламентарна подкрепа на антикризисната си програма и до май 1932 г. страната се управлява чрез президентски декрети, почти напълно игнориращи волята (и ролята) на Райхстага.
Освен, че Германия е вкарана в странния режим на "авторитарна демокрация", тази ситуация засилва позициите на президента и му позволява да започне сложна операция по "интегриране" на НСГРП в широка дясна коалиция. В името на тази цел властта демонстрира все по-голяма толерантност спрямо нарастващата агресивност на националсоциалистите. А доказателството за провала на замисъла на държавния глава са резултатите от проведените през април 1932 г. президентски избори, в които Хитлер е втори с 13 400 хиляди гласа срещу 19 400 за самия Хинденбург.
Веднага след изборите правителството на Брюнинг предлага, а Райхстагът подкрепя искането за незабавно разпускане на "паравоенните" националсоциалистически отряди СА и СС. Но Хинденбург отказва да се възползва от конституционното си право на "имперска екзекуция", уволнява Брюнинг, назначава за канцлер Франц фон Папен и насрочва предсрочни парламентарни избори. Те се провеждат през юли 1932 г. и в тях НСГРП получава 37,3 на сто - повече от 35,9-те на сто общо на основните й съперници - комунисти и социалдемократи, и доста повече от 26,8-те на сто за партиите от центъра.
Резултатите от изборите за пореден път правят невъзможно съставянето на стабилно правителство. Обратно, на 12 септември кабинетът е бламиран в Райхстага. Вместо обаче да подаде оставка, фон Папеп отново иска разпускане на парламента и насрочване на нови избори за ноември с. г. Въпреки че губи около 2 млн. гласа, НСГРП пак е първа с 33,1 на сто срещу 16,9 на сто за комунистите, 20,4 на сто за социалдемократите и 29,6 на сто за центъра. Фон Папен обаче получава категоричния отказ на Хитлер да заеме поста вицеканцлер и е принуден да подаде оставка.
Мястото му е заето от ген. Шлайхер, който също прави неуспешен опит да привлече в кабинета си представители на НСГРП, този път от лявото й крило. При тази почти патова ситуация и след силен натиск от страна на едрите германски индустриалци и банкери, на 30 януари 1933 г. президентът възлага съставянето на кабинет начело с Адолф Хитлер.