Лекции по История

4. Княжество България 1879-1881 г.

В края на 19 век България изживява безспорен икономически подем. Той обхваща всички стопански отрасли, но е най-силно изразем в индустрията, където придобива характер на закъсняла (в сравнение сас западноевропейските държави) промишлена революция.
Селското стопанство е основният отрасъл на българската икономика. От него своето препитание изкарва 75% от населението. На селото се осланя и българската индустрия, която започва да набира сили след Освобождението. Основните стоки, които изнася България, са произведения на селското стопанство. Срещу тях се внасят машини и съоръжения, толкова необходими за икономическия напредък на страната.
До Освобойдението турски бейове разполагат с голяма част от най-плодородната земя. Войната внася сериозни корекции в това положение. Десетки хиляди турци бягат пред настъпващите руски войски. Българските селяни завземат повечето от изоставените земи. На места този процес добива формата на стихийно революционно аграрно движение. Стремежът на българските селяни към земята е естествен и оправдан. От нейното притежание зависи тяхната прехрана и благоденствие. Едрите турски замевладелци са главните организатори на погромите срещу българите през Априлското въстание и по време на самата война. Наред със замите на онези, които са участвали в изпълненията, обект на аграрното движение стават и имотите на хиляди бедни турски селяни. Засегнати са и някои гръкомани, известни като съучастници в насилията на турските власти. В повечето случаи българското население си възвръща земи, които са му ограбени през годините на османското владичество.
Определена роля в аграрното движение играят малко по-късно и хилядите бежанци от Одринска Тракия. Те се насочват предимно към земите на изостаналите турски села (особено черкези и татари), докато земите на едрите замевладелци са повече в ръцете на местното българско население.
Част от българските селяни, особено по-имотните, успяват да изкупят земите на богатите търци и да се сдобият с документи за собственост.
Берлинският договор съхранява правата на избягалите турци върху изоставените имоти. След края на войната много от бежанците започват да се завръщат. Възниква опасност от конфликти. ВРУ взима предохранителни мерки. То разпорежда да не се пускат в България онези турци, които са вършили престъпления преди и по време на войната. Засилва се и съпротивата на българското население. Хиляди бедни турски семества се завръщат, но повечето от богатите не смеят да приемат границите на възстановената българска държава.
Превратът в аграрните отношения увеличава броя на дребните собственици в България. Голяма част от селяните взимат заеми за закупуване на земя, инвентар и работен добитък. Високите лихви, които налагат лихвари, кръчмари и други, разоряват част от селяните. През следващите години много от тях губят земята си. Процесът на масово разоряване в основни линии завтршва към началото на 90-те години на 19 век.
Разоряването на бедните и средни селяни е съпроводено от процес на концентрация на поземлената собственост. Това води постепенно, но сигурно до възникване на едри капиталистически стопанства. Все пак до края на разглеждания период България остава страна на преобладаващи дребни и средни селски стопани.
Към края на 90-те години постепенно започва да се повишават цените и обемът на селскостопанската продукция. Увеличава се средният доход от обработваемата земя. Все повече собственици се насочват към капиталистически методи на работа. Българската държава не отделя на селското стопанство толкова внимание, колкото на индустрията. Все пак тя заема известни мерки. От мито е освободен вноса на земеделски машини. Извършва се агротехническа пропаганда. През 1896 г. са назначени и първите участакови ветеринарни фелдшери. Броят на професионалните селскостопански училища и практическите курсове нараства бързо. Всичко това цели да се даде модерна насока на българското селско стопанство.
Строителството на промишлени предприятеия е свързано с големи финанси, а богати хора в България след Освобождението има малко. Извършва се процес на ускорено натрупване на капитал. Разпространява се лихварството. Евтино се купуват земи от изселении турци. Държавната хазна се вкючва в изграждането на индустрията по различни пътища, предимно чрез строежа на железопътни линии, шосета, пристанища и т.н.
След Освобождението хиляди български занаятчии губят своето препитание. От Централна и Западна Европа навлизат евтини, конкурентни стоки. Широките пазари в Турция се губят.
След войната възникват новите индустриални предприятия обаче трудно се борят с чуждата конкуренция. Западните търговци се възползват от ниските вносни мита. Според Берлинския договор се запазва ниското мито от 8%, наследено от Османската империя по „режима накапитулациите”. Според подписания по-късно договор с Турция България има право на свободно договаряне в митническите отношения едва през 1889-1890 г.
В търговията по българските земи до 1878 г. голяма роля играят панаирите и кираджийството. Те започват да намаляват значението си за сметка на уседналата магазинна търговия. Важна роля в това играе постепенното създаване на по-модерен транспорт и съобщения. Към началото на 90-те години повечето от многобройните местни панаири се превръщат в периодични средища за търговия предимно с добитък.
За развитието на вътрешната търговия важно значение имат напредъкът на селското стопанство и промишлеността. Тя се подпомага и от новата държава поседством законодателството.
След Освобождението България се налага като традиционен износител на зърнени храни. Постепенно и тряйно на второ място се налага търговията с животни и животинска продукция. В големите европейски центрове българските стоки, и особено зърнените срещат силна конкуренция на евтини американски жита. Износът на животинска продукция е ориентитан предимно към по-близките пазари на Източното Средиземноморие.
Първата стъпка в областта на банковото дело е основана през 1879 г. Българска Народна Банка (БНБ). Тя започва с малък капитал, който нараства за сметка на сключените от нея външни земи. БНБ емитира банкноти и изпълнява ролята на касиер за държавното съкровище. В същото време тя отпуска дългосрочни заеми на общините, дава акредитиви и заеми по текущи сметки и др.
Наред с Държавната банка в България започва да се създават и частни банки. Първата по-значителна от тях е „Гирдар”, основната в Русе през 1881 г. този дунавски град се оформя като важен банков център. Тук през 1895 г. възниква „Българската търговска банка”, която бързо се развива като един от първостепенните банкови институти в страната.
Разбира се, особено голямо значение върху социално-икономическото развитие в страната оказва и нейният политически живот. Политическите групировки в България се очертават в борбата около изработването на Търновската конституция (10 февруари 1879 – 16 април 1879 г.). От тях през следващите месеци се оформят първите две политически партии – Либералната и Консервативната. Такива са основните политически партии и в Европа, и на Балканите. Двете български партийни структури изработват постепенно свои идейни програми и устави. Постепенно се изграждат и централни ръководства и местни организации с членска маса. Печатни органи (вестници и по-късно списания) започват да пропагандират партийните идеи и принципи. Център на политически живот става предложената от проф. Марин Дринов столица София (обявена на 3 април 1879 г.), която заема средищно място в географския обхват на българската нация.
Относни същността на Либералнат аи Консервативната партия различни автори (историци) заемат различни становища. Според историците-макрсисти между тези две български политически течения има класови различия. Консерваторите са представени на едрата буржоазия от Възрожденската епоха, които са били политици в Добродетелната дружина в Румъния, политиците в Цариград, „Одеското българско настоятелство”.
Либералите са представители на сдерната и дребна бържоазия, представена през Възраждането от ТБЦК, БРЦК, БЦБО, Гюргевския комитет.
Според други историци /Андрей Пантев, Радослав Попов/- класови различия няма. Действително, консерваторите са богати българи, но сред либералите има представители на всички социални съсловия – бедни, средни, богати. Според тях разликата е в образователното нивото и в политическите различия. Консерваторите са възпитаници на елитни османски и европейски училища, докато повечето либеракли са с класно и взаимно образование. Консерваторите са участници предимно в църковното движение, докато либералите – в революционното. Според тези историци няма абсолютно разделение в идеологиите. Има две малки активни групи либерали и консерватори, докато другите гласуват различно според конкретния член, параграф на конституцията или даден закон. При част от политиците водещ е личният или емоционалният мотив като често в парламента се прехвърлят лични вражди от времето на Възраждането. Така например, когато в УС се гласуваза Държавен съвет либералите го отхвърлят с 99 на 22 гласа. Причината е, че за Държавния съвет се изказва известният изследовател туркофил хаджи Иван Хаджипенчович., който е ненавиждан от повечето депутати поради удастието си в Османския Държавен съвет и съдебния съвет, произнесъл присъдата на Васил Левски /1837-1873 г./. До голяма степен формирането на партиите и по-късно тяхното разцепление зависи от ролята на лидерите /отделните личности/ около които се групират и отделните „крила” в партиите.
В социално и политическо отношение Либералната партия не е еднородна. В нея от самото начало се очертават три течения. По основните въпроси те защитават своите позиции върху една обща за всички тях либерална политическа платворма. Умереното крило се оглавява от Драган Цанков и др. Неговите дейци са склонни към компромиси с консерваторите. Тяхната платформа много се доближава до умерените идеи и програма на Цариградската българска бържоазия от времето преди Освобождението.
Второто течение в Либералната партия се оглавява от Петко Каравелов и Петко Рачов Славейков. Тази група пренася от Възрожденската епоха патриотизма на българската либерална буржоазия и умереното русофилство. Те разбират либерализма като защита на демократичните свободи и предлагат либерална програма за социално развитие на възстановената българска държава. Неин ръководен външно-политически принцип става въпросът за националното единство на всички български земи в рамките на Сан-стефанска България.
Третото, ляво крило на Либералнат апартия през първите следосвобожденски години се предтавя от такива дейци като Стефан Стамболов, Захари Стоянов, а от най-младите политици и Васил Радославов и др. Това течение не е еднородно. В него все пак преобладават бивши революционери, носители на радикални и демократични идеи. При новите условия те отстояват позициите и критериите на революционните движения преди Освобождението. Представителите на лявото течение пренасят в Либералната партия програмата за социално преобразование на обществото. Те критикуват бържоазията в лицето на „чорбаджиите” за разорението на дребните производители.
Единството на различните течения в Либералната партия поне през първите години се гради върху критиката срещу консерваторите и върху борбата за утвърждаване на депократичните всободи. В името на тази своя цел либералните успяват да си създадат широка социална основа и да обединят около себе си дребните собственици от града и селяните.
Консервативната партия се оформя като защитник на интересните на средната и едрата буржоазия и на консервативните политически идеи. До възстановяването на българската държава едрата буржоазия е настроена антиреволюционно, а според някои историци и предимно туркофилски. През Възраждането те издигат идеята за автономия на българите. Консерваторите гледат на монархизма като на ръководен принцип, имайки пезервирано отношение към либералните свободи. Начело на консервативната партия застават хора с европейско образование и култура като Константин Стоилов, Димитър Греков, Григор Начович, Георги Вълкович, а на „умерените” Тодор Бурмов, Марко Балабанов, митрополит Климент, Тодор Икономов.
След 1878 г. Либералната и Консервативната партия се оформят в съвършено променена обстановка. Изчезва националното подтисничество. Разрушени са старите стопански и социални структури и отношения. Възникналите политически партии онаследяват определени традиции, но преди всичко са свързани с новите условия.
На 24 юни 1879 г. след като прави посещение на руския император и се представя на своя „сюзерен” – султана, Александър Батенберг пристига в България. Той полага клетва за вярност на Търновската конституция и заминава за София. Тук съставя правителството от представители на Консервативната партия, начело с Тодор Бурмов. На 5 юли 1879 г. консерваторът Тодор Бърмов е определен с княжески указ за министър-председател на първото блъгарско правителство.
Тодор Соянов Бурмов (1834-1906г.) е роден в с. Нова махала (дн. квартал на Габрово). Завършва Духовната академия в Киев. През 1860 г. се установява в Цариград, където редактира български вестници и списания. Неговите дописки в руския печат спомагат за правилното осведомяване на руското общество по български въпрос. Взима активно участие в църковно-националните борби. По време на Освободителната воийна служи в главната квартира при княз Владимир Черказки. Последователно е вицегубернатор на Пловдив и първият български губернатор на София.
Първият следосвобожденски кабинет е в състав: Тодор Бурмов – министър-председател и министър на вътрешните работи, Димитър Греков – министър на правосъдието, Марко Балабанов – министър на външните работи и изповеданията, Григор Начович – министър на финансите, генерал Пьотр Паренсов – министър на войната и д-р Георги Атанасович – министър на правосъдието.
Изборът на министър-председател не е случаен. Той отстоява идеите на умерените консерватори. Именно те вземат връх в парламента и се налагат в правителството след политическото поражение на крайните консерватори (К. Стоилов, Гр. Начович и Д. Греков) в УС. Министерския съвет полага успешни усилия за модерно организиране на стопанския живот и администрацията. Новоизградените митници по южната българска граница бранят вътрешния пазар с високи мита на чуждестранни стоки. Безмитен режим обаче настъпва търговията с българите от Източна Румелия и Маледония. По такъв начин с национална далновидност се запазва икономическото единство на българските земи. Консервативното правителство правилно разбира, че развитието на пътната мрежа е един от основните предпоставки динамично капиталистическо производство и широк национален пазар. Започва бързо пътно строителство. Подобряването на администрацията, грижите за развитието на просветата и войската, подпомагането на пощенското и телефонното дело бележат държавно строителна дейност на първото българско правителство.
Външната политика на първия български кабинет е умерена и предпазлива. Той разумно преценява слабите дипломатически и военни възможности на княжеството. Затова неговото международно поведение се основава върху разбирателството с Великите сили и преди всичко с Русия. Изчаква се с решаването на националните въпроси. Княз Александър I и външния министър Марко Балабанов. Се грижи за нормализирането на отношенията с другите държави. Откриват се дипломатически агентства в Цариград, Белград, Букурещ. Назначаването на консервативното правителство засяга силно интересите на Либералната партия. Либералите имат мнозинство в УС и се надяват, че управлението на Княжеството ще бъде поверено в техни ръце. Между либералната партия и правителството започва ожесточена борба. В скоро време цялата страна е обхваната от митинги и демонстрации. Агитаторите от Либералната партия обяснява, че „консерваторите са чорбаджии”, „шпиони” и др. От тях не може да се очаква нищо друго освен пренебрегване на народните права и свободи.
Либералите се обявяват и срещу това, че консерваторите (правителството) се обръщат към Батенберг с „височество” под предлог, че той я има по рождение. Според тях това е нарушение на Конституцията, по силата на която князът е само „светлост”.
В края на септември и началото на октомври 1879 г. е Княжеството се провеждат избори за Първо Обикновено Народно събрание. Те са спечелени от Либералната партия. Съгласно установената практика на парламентарна демокрация и по внушение на Петербург, кназът трябва да възложи на нейния лидер П. Каравелов да състави коалиционно правителство. Батенберг протака и накрая предлага в състава на новия кабинет непременно да влязат крайните консерватори Д. Греков и Гр. Начович. Преговорите завършват без резултат. Князът разпуска Народното събрание и насрочва нови избори.
Един ден след разтурването на първото ОНС (24.11.1879 г.)Александър Батенберг издава указ за съставяне на ново правителство, начело с митрополит Климент (Васил Друмев). Отново ръководна роля имат консерваторите.
Васил Друмев (1838-1901 г.)е роден в град Шумен. Завършва Духовната семинария в Одеса и Духовната академия в Киев. От 1878 г. е Търновски митрополит. Изявява се и като обществен деец и писател („Нещастна фамилия” 1860 г. и „Иванко” 1872 г.)
След разтурването на Народното събрание либералите атакуват вече не само консерваторите, а и князът. Той е обвинен, че назначава в армията чужди офицери. Появяват се намеци за ориемтация на българската политика към Австро-Унгария.
Увлечено в политически борби, правителството на митрополит Климент не успява да се справи с тежките проблеми, които има България. Поради сушата през 1879 г. реколтата е слаба. В някои райони на страната настава глад. Към това бедствие се добавят и престъпленията на мюсюлмански банди, които вземат застрашителни размери и Източна България – Лудогорието и Добруджа.
През януари 1880 г. се провеждат избори за ново Народно събрание. Либералите и този път печелят, при това с още по-голямо мнозинство. Правителството се оглавява от Драган Цанков.
Драган Кириаков Цанков (1828-1911 г.) е роден в гр. Свищов. През Възраждането се числи към т.нар. просветителско крило на национално-освободителното движение, участник е в Църковното движение (униат).
Либералната партия се опитва да се помири с княза. Правителството му признава титлата „височество”. Отпуснати са необходимите суми за поправка и обзавеждане на княжеския дворец. Въпреки това, напрежението в отношенията остава. Поради това водачите на партията П. Каравелов, П.Р.Славейков и Стефан Стамболов решават да създадат въоръжена сила, подчинена на Народното събрание, която да е способна да се противопостави на всеки опит за преврат. През май 1880 г. в отсъствието на княза е гласуван законопроект за формиране на „Народно опълчение”. Батенберг обаче категорично отказва да го утвтрди. Правителството на Драган Цанков се подчинява на наложеното вето.
Тежко изпитание за правителството на Драган Цанков се оказа въпросът за строителството на железопътни линии в страната. Тук се преплитат интересите на Австро-Унгария и Русия. Австро-Унгарското правителство се опитва да застави Гългария да построи линията Белово-София-Пирот. По такъв начин завършен вид би получил пътят Виена-Цариград. Австро-Унгария, която има големи икономически интереси на Балканския полуостров, се опитва да се установи трайно в този район. Тя настоява строителството да се поеме от австрийската търговия към Цариград и Западна Европа, което в икономическо отношение е най-изгодно.
Русия не желае да допусне Австро-Унгария да подкопае нейното влияние в България. С оглед на икономическите и стратегическите си интереси, тя предлага проект за линия София-Търново-Свищов. Руски едри предприемачи искат да поемат строителството на българските железници.
Батенберг подкрепя австрийския проект. Управляващата либерална партия се обявява срещу прибързани действия. Тя смята, че държавата не разполага с необходините средства. Освен това железопътните съобщения улесняват нахлуването на чужди стоки, които ще конкурират и разоряват българските занаяти. По принцип правителството на Драган Цанков е за руския проект.
Съдбата на първото либералноправителство е решена от конфликта, който избухва в Европейската дунавска комисия чрез, която Австро-Унгария се опитва да наложи своя контрол върху корабопланавето на р. Дунав. За постигането на тази цел тя се нуждае от подкрепата на България. В края на 1880 г. Европейската комисия е свикана на заседание. Под натиска на Батенберг Драган Цанков официално инструктира българския делегат да подкрепи Австро-Унгария. Устно обаче той му дава обратни нареждания, които са в полза на Русия. Тази двойна игра на министър-председателя е разкрита бързо. Под натиска на Австро-Унгария и ина княза. Драган Цанков подава оставка. Начело на новото правителство застава Петко Каравелов (от 28.11.1880 до 27.04.1881 г.)
Според Милчо Лалков, Радослав Попов и др. Смяната на Драган Цанков с Петко Каравелов е останала под натиска на австо-унгарския посланник Рудолф Кевенхюлер – Меч?. Според тях това е единствената намеса на Австро-Унгария във вътрешните работи на България.
Либералите се задържат на власт, но противоречията не са преодолени. Консервативната партия активизира своята дейнос. В страната се води умела кампания срещу либералите. В разгара на тази борба от русия пристига новината, че 1 март 1881 г. е убит Александър II от руски либерали-анархисти. Пред консервативните лидери се появява удобен случай да компрометират Либералната партия и да я изместят от властта. Българските либерали са представени пред Русия като сподвижници и съидейници на убийците на императора. Консерваторите вдигат голям шум околоедна дописка във в. „Работник”, в която се изказват симпатии към авторите на атентата срещу Александър II Батенберг е обсипан с молби да спаси България от анархистите и нихилистите.
Батенберг посещава Русия за погребението на убития император. По време на своя дълъг престой в руската столица, той убеждава новия император Александър III (1881-1894 г.) в необходимостта да бъде суспендирана (отменена) Търновската Конституция, защото благодарение на нея управлението на България попада в ръцете на хора, които съчувстват на руските нихилисти.
Князът намира подкрепа не само в Русия, но и от страна на Австро-Унгария и Германия. Окуражен, на 27 април 1881 г. той извършва държавен преврат. На военния министър-председател – руския генерал Йохан Казимир Ернрот е възложено да образува ново правителство. То трябва да управлява докато Великото народно събрание не приеме условията на княза. В България е въведено военно положение. На 1 май 1881 г. излиза указ по силата на който страната е разделена на 5 области. Начело на всяка от тях са поставени руски офицери, наречени „черезвичейни” (извънредни) комисари.
Превратът заварва либералите напълно неподготвени. В първите дни след преврата те дори нямат ясна представа за целите на княза. Много скоро либералната партия се окопитва и започва агитация срещу авторите на преврата. Главен обект на нейните атаки става князът.
Изборите за ВНС са проведени на 14 и 21 юни 1881 г. при голям военнополицейски терор. На много места избухват ожесточени сблъсъци между либерали и полиция. В някои села избори не се провеждат.
Като се опира на авторитета на Русия Батенберг успява да постигне своята цел. Почти всички избрани депутати са готови да следват неговата воля. А князът иска да му бъдат предоставени извънредни пълномощия за срок от седем години и да бъде изменена Търновската конституция.
В науката обаче съществува спор относно причините за успеха на консерваторите. Според Горан Тодоров причините са в насилията и манипулациите на ръководените от руските военни „ЧК” – черезвичайни комисари. Според него известни лица като руския посланник Хитрово, бившият екзаерх Антим I, настоящият Йосиф I и княз Александър I подкрепят консерваторите.
Според Илчо Димитров народът бил настоен против княза и консерваторите, но поради своята слабост либералите не успели да убедят избирателите да гласуват за тях.
Според Симеон Радев народът е предан лично на княза като символ на новата държава. А либералите насочват основните си упреци именно към владетеля, поради което не били подкрепени от избирателите.
Великото Народно събрание е открито на 1 юли 1881 г. от самия Бетенберг. Без всякакви разисквания депутатите подписват протокол, че са съгласни с исканите от княза извънредни пълномощия. Генерал ернрот отказва да остане повече в България. Тогава Александър Ι съставя правителство на „безпартийни” политици. Князът не включва консерватори, защото се опасява, че превратът ще бъде изтълкуван като дело на една партия, тоест на консерваторите. Подложени на гонение, част от либералите (П.Р.Славейков и П.Каравелов) напускат Княжеството. Други като Др. Цанков са интернирани в провинцията.
Правителството създава Държавен съвет, какъвто Търновската конституция не предвижда. Князът се опитва да примири партиите, като привлече на своя страна някои видни либерали. С непосилната задача за помирението и представянето на проекта за Държавен съвет е натоварен проф. Марин Дринов. Държавата се ръководи от Държавен съвет, начело с Тодор Икономов, в който влизат Димитръ Греков, Марко Балабанов, Марин Дринов, който по-късно отказва, Евлоги Георгиев и Николай Михайловски.
Либералите остават непримирими. Те отхвърлят идеята за Държавен съвет. Опозиционното движение срещу режима на пълномощията се засилва бързо. Князът и консерваторите чувстват, че положението става трудно. Бързо се влошава и отношенията между Консервативната партия и представителите на Русия и Княжество България.
При тази критична обстановка Александър Батенберг извършва политическа маневра. С помощта на славянофилите в Русия той иска в България да бъдат изпратени генералите Леонид Соболев и александър Каулбарс. На 23 юни 1882 г. излиза указ за образуване на правителство начело с ген. Соболев. В неговия състав са включени и някои от най-видните консерватори. С този ход княз Александър Батенберг се опира на авторитета на Русия сред българския народ и успява да притъпи временно противоречията си с руското правителство.
Много скоро между генералите и консерваторите започва борба. В нейната основа лежи австро-руското съперничество за влияние в България. Отново на повърхността излизат противоречията по железопътния въпрос. Това е първата причина за изострянето на техните взаимоотношения. Консерваторите са за свързване със Западна Европа. А по Дунавския проблем подкрепят Австро-Унгария. Руските генерали са за ж.п. линия в посока Свищов или Русе към Русия. Апоре Димитър Косев причината е в русофобската ориентация на консерваторите към Австро-Унгария и Германия, тъй като интересите а едната буржоазия изисквали връзки с икономически по-напреднали държави. Според повечето историци в случая не става дума за никакво русофобство на консерваторите. Още от Възраждането част от тях са русофилски настроени. След режима на пълномощията обаче, те се настройват срещу руските генерали, поради тяхната пряка намеса във вътрешните и външни работи в България.
През декември 1882 г. се състоят изборите за Трето ОНС. Както и в изборите на ВНС консерваторите печелят убедително. От 56 депутати, 49 са консерватори (от които 13 турци) и 7 либерали. В своята дейност това ОНС създава първите трайни закони, гарантиращи стабилното икономическо и политическо развитие на България. Основни автори на тези закони са Константин Стоилов и Григор Начович.
Опитът на Бетенберг да комрометира генералите пред Александър III не успява. Противоречията между княза и Русия се изострят. И двете страни започват да търсят подкрепата на Либералната партия.
Александър Батенберг и консерваторите повеждат преговори с нейното умерено крило начело с Драган Цанков. В началото на август 1883 г. двете страни подписват споразумение. Консервативната партия се съгласява да бъде възстановена Търновската конституция. Драган Цанков поема ангажимента за нейното будещо изменение в консервативен дух.
Руските генерали, които отстояват интересите на Русия се ориентират за съюз с крайните либерали. Последните водят ожесточена срещу Александър Батенберг. Те не приемат съглашението на Драган Цанков и категорично се обявяват срещу промени в Конституцията. Крайните либерали искат нейното възстановяване без каквито и да било изменения.
С цел да се освободи от руските генерали, Батенберг възлага на Драган Цанков да образува правителство. Съставеният кабинет е коалиционен – от умерени либерали и консерватори. Той възприема проекта на Австро-Унгария за строителство на ж.п. линии и изработва закон за изменение на Търновската конституция, приет на 5 декември 1883 г. управлението на Драган Цанков е от 7 септември 1883 г. до 30 юни 1884 г.
Направените от Драган Цанков отстъпки водят до разцепление на Либералната партия. Нейното крайно крило води безкомпромисна борба. За да го неутрализират консерваторите се съгласяват да излязат от правителството. Драган Цанков съставя кабинет само от умерени либерали. По негова инициатива на 27 май 1884 г. са проведени парламентарни избори, спечелени категорично от либерали. На 29 юли 1884 г. Петко Каравелов съставя ново правителство. Търновската конституция е напълно възстановена.
Около причините за нейното възстановяване в науката са изказани различни мнения. Според Павел Милюков с възстановяването на Конституцията и прогонването на руските генерали александър Батенберг искал да не допусне по-нататъшни намеси на руските политици и император Александър III в България. В замяна той бил съгласен да допусне либералите на власт отново.
Според други историци причините се крият в постепенното разпадане на Либералната Консервативната партия. Поради това сред българските политици нямало две категорични мнения „за” и „против” Русия и „за” и „против” Батенберг. При либералите се оформят три течения, които след няколко години прерастват в три отделни партии. Васил Радославов и Стефан Станболов били склонни да се сближат с руските генерали срещу консерваторите. Крайните либерали на П.Р.Славейков и П.Каравелов били абсолютно против и руските генерали, и княза, и консерваторите. Най-умерено е течението на Драган Цанков и Михаил Сарафов, които смятали, че само с компромис с консерваторите и монарха може да се възстанови Конституцията и да се избегне намесата на Русия във вътрешните работи на България.
Разцепление се получава и сред консерваторите. Георги Начович, Тодор Икономов и др. са против всякакви компромиси с русия и либералите, смятайки, че от консерваторите обаче, като Марко Балабанов, Константин Стоилов и др. смятат, че кризата може да се разреши само чрез компромис с умерените либерали на Драган Цанков.