Лекции по История

3. Зараждане на историколетописната историопис през ранното средновековие VІІ – ХІІ в.

Агатий Миринейски, Прокопий Кесарийски ни дават сведения за първите народни предания от фолклора. „Именник на българските ханове” е историографска творба, която също дава сведения за историческите представи на прабългарите. В края на VІ век те поставяли тотеми, които почитат като божества. Постепенно обаче се пресъздава героизмът на владетелите. При славяните картината е аналогична. Менандър, Теофилакт, Симоката в съчиненията си разказват за славяните. До VІ век те обожествяват митически същества като змейове, нимфи и т.н., в последствие и при тях този управленски елит търси начин да докаже божествения си характер.
„Повест за отминалите години” е летопис от руския героичен епос, който е сходен с този на славяните.
От ХІ век е „Български апоркифен летопис”, която е от народното творчество. В нея се споменава за цар Слав, който управлявал 119 години. Това не е исторически персонаж, а е епоним.
В началото и при славяни и при прабългарите са митични същества.
С тези исторически представи се стига до 681г. Нататък представите ще бъдат надграждани.

І. Основен период в БСИ е края на VІІ – края на ХІІ век:
1.Края на VІ до средата на ІХ век – времето, в което се разгръща процеса на териториална обособеност на България, начален етап на изграждането и като ранно феодална държава. Процесите са съпоставими с процесите, които протичат в западните варварски държави, които са изградени върху западната Римска империя, която вече е ликвидирана. Поради което тези държави започват да възприемат гръцко-римската антична традиция. Такъв представител е Франкската империя. България също е построена върху вече несъществуваща държава. Българите не само, че не възприемат гръцко-римската култура, а точно обратно, те и се противопоставят. Ако на запад новите държави имат стимул да се обявят за наследник на Рим, то България отхвърля тази култура, а дори чрез историята се опитва да докаже по-старинен характер и традиции.
Българската историопис включва „Именника на българските ханове” и около 15 броя надписи на старогръцкия език, които имат летописно съдържание, и именника и надписите се явяват исторически наследник на традициите на историческия епос на българите.
В края на VІІ век, когато възниква българската държава гръцкия език вече се е утвърдил като официален. Прабългарският останал неразбираем за мнозинството от населението в държавата, а за да добие популярност българската държава е бил необходим именно гръцкия език. През VІІ – VІІІ – ІХ век гръцкия език се използва като международен. Гръцкият език е книжовен, докато прабългарския и славянския не са.
Българите създават т.нар. каменна историопис като използват гръцкия народен език на византийците. Поръчители на тази каменна историопис са хората от властта, а тези които ги изпълняват са хора от местното население.
По-важни представители на ранната българска историопис „Именник на българските ханове” най-значителния историографски труд, който с голяма доза точност може да бъде отнесен към числото на хрониките. Този труд е достигнал до нас в късни преписи от ХV – ХVІ век. За науката го открива 1866г. руския славист Алексий Попов. Именникът е първата българска историческа творба с характерната за този паметник и философска основа, идейна насоченост и съдържание, не бил могъл да бъде създаден при управлението на Симеон Велики, както са склонни да приемат някои учени. Не би могъл да бъде изместен от мястото си като първа творба. Именникът е основен източник от български произход за събитията от VІ – VІІІ век. Той е основен извор, от който черпим сведения за прабългарската култура, а именно летоброенето. Основно залегнали в него са: идеята за непрекъснатия исторически процес, за приемствеността между Стара България, Стара Велика България и Дунавска България, за държавността на държавните традиции на прабългарите. Аспарухова България е наследник на хунския племенен съюз на Атила и сина му Ернах.
Византия е сключила договор с не току що появило се варварско племе, а държава, която многократно е поставяла Византийската империя на колене.

Каменна историопис
Надписите около релефа на Мадарския конник. Те са от управлението на хан Тервел. Това е време, когато политическата обстановка в България е била сравнително спокойна.
Друг надпис от там свидетелства за хан Кормисош 753 – 756г. най-малка част от него е запазена.
Третият надпис е от управлението на хан Омуртаг.
Тези надписи отразяват събитията за ранна българска държава, които събития допринасят за развитието на България като суверенна държава: военната помощ на хан Тервел, която я оказва на Юстиниян; участието на българите при отблъскването на арабската обсада; договора от 716г.; участието на хан Омуртаг за потушаването на въстанието на Тома Славянина.
Тези надписи имат напълно оригинален характер. Те съдържат оценки, които по-пълно разкриват ролята и мястото на България във военно-политическия живот. Тези надписи се явяват важни за събитията допълнения към византийските източници.
Хамбарлийският надпис от времето на хан Крум 814 – 902. Той съдържа сведения за похода на Кардам и превземането на Константинопол. Открит ХІХ век от братята Шкордел.
Надпис от градището при село Кадъньой (Малък Преславец). Той разказва за сблъсъка между България и Византия 809-813г. по времето на Омуртаг. Бил е поставен в двореца на Омуртаг в Дръстър (днешна Силистра).
Сюлейманкьойски надпис – съдържа текста на 30г. мирен договор 813 – 814г. между България и Византия.
Маламиров надпис – похода на Маламир срещу Византия (831 – 836).
Надписът от Филипи – отразена е помощта на Преспа (836 -852), която оказва помощ на славянското племе смоляни в западните Родопи.
Надписът от Балши – отразява покръстването на българите от княз Борис І Михаил (831-899).

ІІ.Средата на ІХ до началото на ХІ век:
Протича при различна обстановка, която се определя от засилване на процеса на феодализация на българското общество. По време на етапа действат нови сили и фактори.
1.Промени в държавната политика след приемането на християнството. Официалното покръстване на българите води до приобщаване на България към семейството на християнските държави и я обвързва в църковните канонични отношения с Цариградската патриаршия, а в политически с Византия. Това води до нови тенденции и насоки в развитието на историколетописното творчество. По своите цели и задачи българската историопис се свързва с българската политика, пречупени през призмата на християнския мироглед. Християнския мироглед включва два основни принципа:
1.1.Християнски провиденциализъм – всички събития и целият видим свят е творение на бога.
1.2.Християнски универсализъм- човешката история има едно общо начало, такова каквото е обяснено в Библията.
У нас през този етап започват да навлизат знания наложени в християнския свят (стария и новия завет) и те стават основно знание за света.
2.Създаване на старобългарската литература и осъществяване на византийското културно влияние в България. Стига се до разгръщането на книжовната тенденция у нас.
Брейе в книгата „Византийска цивилизация” пише: „Историческата продукция е най-забележителния жанр на византийската проза”.
Българската историопис претърпя еволюция в развитието си, като достига до вътрешно жанрово разнообразие. В края на ІХ век и началото на Х век со оформят основни групи оригинални исторически съчинения: кратки хроники, исторически разкази и публицистика, летописните преписки и летописните надписи.
3.Образованието и грамотността
За разлика от предходния етап, летописните надписи се творят от елитен кръг от книжовни дейци начело с цар Симеон, Климент Охридски, Наум, Григорий, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Тудор Допс и други.
Усвоената от тях византийска образователна и културна традиция създава благоприятни условия за книжовната историопис. Друго голямо завоевание на периода се състои в навлизането у нас на първите произведения на византийската хронография. Хрониките на Йоан Малала, Георги Монах – Амартол и Г. Синкел.
Още в края на ІХ век и началото на Х те се превеждат на български език. Появяват се компилативни съчинения:
„Историкий” и „Кратък летописец” съставени въз основа на византийски прототипи. Хрониките са произведения, които отразяват най-добрите особености на християнската историография. Според Менго хрониките са най-популярния тип исторически съчинения разпространени във Византия чак до 1453г., а и след това те са останали предпочитано четиво за гърците до гръцката завера 1821г. Според него причината се състои в това, че в хрониките има:
1.Преплитане на историята на църквата с историята на държавата, т.е. вливането на Библията в светската история.
2.Изграждането на един универсализъм, който е продукт на византийската историческа идеология.
3.Пълно господство на провиденциализма като философска основа.
Българската историопис е пряко свързана с нивото на българското образование през ІХ – Х век. Образованието се осъществява в прицърковни и манастирски училища, при което те почти са съответстващи на византийските училища. Основната им цел е даването на начално образование и подготовката на духовници, но на този етап българското образование не достига до висшата форма на обучение, което е била нужна за разгръщането на историографията.
У нас само се превеждат византийски хроники или се пишат компилативни съчинения, без да се стига до създаване на оригинални хроники за световната история. Обликът на историколетописното творчество се определя от историческите разкази, от преписките, от каменните надписи, от фолклора.
„Историкий” – това е първото историческо съчинение на християнска България. Съставено е 864г. в Преславската книжовна школа. При написването на произведението Константин Преславски е използвал византийски съчинения на патриарх Никифор – Пасхална хроника и кратка хронография. Творбата на Константин Преславски е първа стъпка към приобщаването на българина към християнската хронографска традиция, взаимствана от византийска хронография. Той е посветен на извънбългарска за онова време проблематика.
„Кратък летописец” – първата българска историческа творба известна в най-ранен ръкопис от ХІ век, намира се в прочутия Симеонов сборник от 1073г. Тя е съставена от неизвестен български автор, но е между 914 – 919г. „Кратък летописец” е кратка компилация на кратката хронография. В летописеца хронологията е от по-кратко време.
„За буквите” – Черноризец Храбър. Това е творба, която представлява защита на славянската писменост. В нея авторът излага множество исторически факти, които изграждат идеята за правото на самостоятелно съществуване на славянската писменост наравно с гръцката, латинската и еврейската. Творбата съдържа маса исторически доводи в подкрепа на тезата на автора. Иван Гошев, В. Киселков, Иван Снегаров смятат, че Черноризец Храбър е собствено име на човек, работил в края на ІХ – Х век. други автори са на мнение, че това е псевдоним.
Академик Е. Георгиев допуска, че под името Храбър е работел брата на княз Борис – Черноризец Докс. Според други под това име е работил Йоан Екзарх, но най-много са тези, които мислят, че Симеон е бил Черноризец Храбър. Първи тезата си изказва В. Златарски.
„Чудото на Свети Георги с българина” – разказ, в който чрез агеографски мотиви, чрез чудотворната сила на Свети Георги се разказват основни събития за историята на българската държава по време на княз Борис І Михаил и цар Симеон.

ІІІ. Период:
През този период главно място заема наречената културна традиция. Основните политически тенденции се определят с борбата за запазване на българското народно единство.
Според класификацията на този период историческите произведения попадат в групата на летописните апокрифи.
„Българският апокрифен летопис”, „Видение Данаилово”, „Тълкувание Данаилово”, „Сказание Исаево” – те са сравнявани и отнасяни към групата на богомилската книжнина. Но изследванията днес доказват, че те не са от тази група. Те се характеризират със силно изявени патриотични елементи в съдържанието, вписва се в тях идеята за единството на българската и византийската история. Тази история е най-добре изявена в „Българския апокрифен летопис” – българските царе ХІ век са изобразявани като велики строители на манастири.
„Българският апокрифен летопис” – най - значимата творба на българите под византийско владичество, съставена през средата на ХІ век. Негов автор е най-вероятно монах от нисшето духовенство. В текста се открояват две части. Първата е апокалиптическа, т.е. пророческа или апокрифна, а втората част е летописна – тя се отличава с изобилие на легендарни мотиви и с деформации на исторически събития и деконкретизация на историческата география. В летописа се забелязват и богомилски елементи, както и богомилско влияние. Източниците на информация са народните предания, стари български писмени паметници, поради което наред с бедните исторически факти има и много легендарни и мистични положения.
Иван Божилов го определя като летописно съчинение от български тип. Това съчинение е единственото свидетелство за духа, народностното съзнание на българина през периода на византийско владичество.
„Видение Данаилово” и „Тълкувание Данаилово” – те експлоатират мотиви от стария завет и са пропити с провиденциализъм и месиянистически идеи. Предполага се, че те са дело на автори, които принадлежат на литературна школа в ХІ век с център град Средец.
Създадени са през втората половина на ХІ век. Те отразяват събития от историята на западните български земи от първата половина на ХІ век – въстанието на Петър Делян 1040 – 1041г.; голямото печенешко нашествие на юг от река Дунав 1048г. „Тълкувание Данаилово” е по-богато на историческо съдържание и отвежда читателя назад в миналото за цар Симеон и Петър, княз Борис, Петър Делян, за участието на викингите от норвежки произход, начело с принц Харалд Хардрад.
„Сказание на светия пророк Исая”
Иван Божилов го нарича „Второ сказание Исаево” – тук има подобна конструкция, която се води от самия пророк. То също е разделено в две части, които имат историческо съдържание. Разказва се за цар Одолян (Петър Делян). Летописната част завършва със сведения за норманите и техния водач Робер Гюискар 1081-1085г. – това е последното събитие, за което се разказва, т.е. текстът служи за датирането му.