Лекции по История

2. Ранна република. Патриции и плебеи

ХРОНОЛОГИЯ:
ср. ІV в. пр. Хр.- реформи на Сервий Тулий
494- първа плебейска сецесия
450-449- закони на 12- те таблици
449- втора плебейска сецесия
449- закони на Валерий и Хораций
326- премахване на дълговото робство
367- закони на Лициний и Сескстий
287- закон на Хортензий

Разпадането на родовия строй и развитието на обществените отношения на държавните учреждения в Рим се проследяват отчетливо след премахването на царската власт. Според преданието през 510-509 г. пр. Хр. управлението на общината се превръща в Народно дело- рес публикус, откъдето идва и наименованието на римската държава- Република.

Древните автори представят свалянето на Тарквиний Горди като кулминация на мощно народно движение, но едва ли резказите им могат да се приемат за напълно достоверни.
Първоначално Римската република има ярко изразен аристократичен характер. Основните социални групи в държавата са патрициите, плебеите и робите поради дългове. Същевременно те са и съсловия, които се отличават помежду си не само по наличието, но и по отсъстовието на собственост върху средствата за производство, но и по различните си юридически и политически права.
Патрицианският елит, който все повече и повече се затваря в себе си, е враг на потискания от него плебс. Противоречията се разполагат в границите на крайните полюсни стремежи на патрициите да укрепят древните родови обичаи и учреждения и желанието на плебеите да постигнат равнопоставеност с тях.
Борбата на плебеите няма задачата да демократизира държавното устройство. Тя не може да съзаде условия, при които биха могли да се разширят правомощията на народното събрание за сметка на привилегиите на сената и магистратите. Плебеите преследват идеята да постигнат икономическо, социално и политическо равноправие с патрициите.
Борбата им се свежда до удовлетворяването на няколко искания. На първо място те искат да се ограничи размера на земята, която патрициите владеят, както и да могат да вземат участие в разпределянето на т. нар. обществена нива, която се увеличава с всяко следващо завоевание.До тои момент замо патрициите имат право на окупация на парцели от този фонд, което е причина за едрото земевладелие. Лишени от това право, плебеите имат ограничена собственост. Този въпрос може да бъде разрешен само чрез включването на плебеите в патрицианската община, което на практика би ги изравнило с патрициите. Борбата между тези две групировки започва към края на ІV в. пр. Хр. и завършва към началото на ІІІ в. пр. Хр.
Към края на VІ в. пр. Хр. с разширяването на военната активност на Рим довежда до необходимостта плебеите да бъдат включени в гражданското опълчение, което се осигурява чрез реформата на Сервий Тулий.
Първоначално борбата между патрициите и плебеите преминава под формата на сецесии, т.е., излизания, оттегляния, отдалечавания, които се провеждат в трудни за Рим положения. При тези своеобразни военно- политически стачки предявяват исканията си пред патрициите и в случай, че не получат удовлетворение на тях, отказват да изпълняват задълженията си при отбраната на държавата, заплашват, че ще се отделят от състава на общината, събират се на т. нар. Свещена планина и изправят Рим пред катастрофа.
Ако се следва Тит Ливий, първата плебейска сецесия е от 494 г. пр. Хр. Тогава плебеите не приемат да участват във войната срещу еквите. Стълкновението се води за ограничаване на патрициите при изпозване на правото, по силата на което несъстоятелните длъжници стават роби на своите кредитори. Сецесията има успех, като дори се узаконява правото на плебеите да избират свои длъжности лица- народни трибуни ( плебейски трибуни ), които да им оказват помощ и закрила срещу произволията и беззаконията на патрициите. Народните трибуни имат правото да спират всички решения на досегашните управници ( вето ). Избират се само от средата на плебеите за срок от една година. Първоначално народните трибуни са двама, а властта им е в сила единствено в границите на града. Жилищата им са отворени целогодишно и са обежище за всеки онеправдан, личността им се счита за свещена и неприкосновена, а за оскърбление или обида законът предвижда смъртно наказание. През същата 494 г. пр. Хр. патриците признават правото на плебеите да имат постоянни организации, като решенията, които те гласуват, се наричат плебисцит.
През 451-450 г. пр. Хр. плебеите се рашават на нова стъпка. Те настояват за записването на действащото право. Впоследствие този втора сецесия патрициите отстъпват на натиска и се стига до съставянето на десетчленна комисия, която да запише действащите закони. Те са записани върху 12 мечди плочи и са поставени на форума в Рим.
Законите на 12- те таблици фиксират юридическото различие между патриции и плебеи, между патрони и клиенти, между свободни и роби. въпреки това дълговото робство е запазено. През 449 г. пр. Хр. Валерий и Хораций успяват да издействат и привилегията решенията на плебейските събрания да имат силата на постановления,които да бъдат задължителни и за патрициите.
През 445 г. пр. Хр. по предложение на народния трибун Канулей браковете между патриции и плебеи се признават за законни. Този акт е от голямо значение, защото чрез него може да се постави началото на ново съсловие в римската държава. Втори законопроект на Канулей предвижда избирането на консулите от средите на плебеите е отхвърлен. С това завършва първият етап от борбата между плебеите и патрициите.

През 367 г. пр. Хр. народните трибуни Лициний и Секстий успяват да постигнат приемането на нови закони. Най- важният от тях установява максимума за владеене на земя, според който никой гражданин няма право да заема повече от 500 югера (125 хектара) от обществената земя, както и че единият от консулите задължително трябва да се избира от плебеите. Частично е решен и проблемът за дълговете, които вече могат да се изплащат на части в продължение на три години.
През 326 г. пр. Хр. в сила влиза закон на народният трибун Петелий. Според него длъжникът вече отговаря пред своя кредитор с имуществото си, а не с личността си. На практика по този начин дълговото робство се премахва и с това приключва вторият етап от борбата между плебеите и патрициите.
Към края на ІV в. пр. Хр. плебеите извоюват и правото да заемат висши държавни длъжности, като на практика се изравняват по политически права с патриците. Краят на борбата е през 287 г. пр. Хл., когато избраният за диктатор Квинт Хортензий прокарва постановление, според което решенията на плебейските събрания по триби добиват силата на закони, валидни за всички граждани, както и за патрициите и не се нуждаят от одобрение от сената.
Основният резултат от борбата между плебеите и патрициите е рухването на остатъците от родовия строй и установяването на римското робовладелско общество. Изравнените възможности на двете групировки променят съотношенията в социалната структура на Ранната република, като спомагат за консолидацията на гражданският колектив и утвърждават Рим като типичен полис.
Хората започват да се различават не по своя произход, а по имуществото и мястото, което заемат в йерархията. В хода на постепенното сливане на двете съсловия се оформя и единната господстваща класа на свободните римски граждани, в противовес на робите, а робовладелските отношения получават добри условия за своето развитие.