Лекции по История

21. Превратът на 9 юни и управление на деветоюнците 1923-1926 г.

1. Поврат в политическата обстановка на страната

На 9 юни 1923 з. сутринта с „Манифест" е обявено новото прабителство, дошло на власт в резултат на държавния преврат. В това правителство влизат представители на всички буржоазни партии, както и на БРСДП (ш.с). Водещи позиции в негио има „Народният сговор" и неговите дейци определят ярко изразената дясна насоченост на новия кабинет.

Едно от първите действия на новото правителство е да спре изпълнението на реформите на БЗНС, а някои от тях, като например задължението да се спазва осемчасовият работен ден в промишлените предприятия, са отменени. Засилват се репресиите към дейците на БЗНС и към някои други представители на левите сили.

Кадрите на ВМРО са едно от главните оръдия за репресивна дейност на режима. Управляващите среди със съгласието на царя приемат тихомълком превръщането на Пиринския край в собствена територия на ВМРО, нещо като държава в държавата". Тук е установено своеобразно „двувластие": офиииално съществуват органи на властта, но техните кадри се посочват от ВМРО и се подчиняват на нейните указания. Така се постъпва с всички длъжностни лица и извън сферата на властта: учители, агрономи, аптекари, ветеринарни лекари и др. Организацията събира собствен данък от населението, регламентира цялата стопанска дейност в района, нейните хора дерибействат и тормозят населението. Влиянието на ВМРО се чувства и в съседните на Пиринския край райони: Самоковски, Костенечки, Кюстендилски, Дупнишки, Западните Родопи, а организацията провежда терористична дейност срещу своите противници в цялата страна. Отреди на ВМРО участват активно в репресивните действия на властта по време на Юнското и Септемврийското въстание от 1923 г. и по време на априлските събития през 1925 г.

Веднага след 9 юни правителството на проф. Цанков започва енергична дейност за обединяване на всички буржоазни партии в единно формирование, т.е. за създаване на монополна властваща партия. При възникналата остра, критична обстановка след деветоюнския преврат по-голямата част от лидерите на буржоазните политически партии дават съгласието си за това - в началото на август 1923 г. се създава новата политическа сила, наречена Демократически сговор. Това което желаят деветоюнците обаче, не се осъществява напълно. Първо, в новата партия отказват да влязат социалдемократите и националлибералите. През 1924 г. от Сговора излизат част
от демократите начело с Ал. Малинов и част от радикалите начело със Стоян Костурков. Заедно с това в Сговора започват
да се оформят различни групи и течения, възникват остри разпри
и стълкновения, появяват се значителни центробежни
тенденции. До края на своето съществуване като политическа
сила Сговорът наподобява по-скоро една коалиция, отколкото
партия.

Въпреки всичко това създаването на Демократическия сговор е голям успех на десницата в България. Обликът и характерът на новата партия се определят от представителите на „Народния сговор". През цялото време своето съществуване Демократическият сговор обединява около себе си най-десните сили в политическия спектър на страната, те запазват до голяма степен своята консолидация и след разцеплението на Сговора (1932 г.). През втората половина на 30-те години от средите на бившия Демократически сговор е оформен политическият елит на безпартийния режим (1936-1944 е.)

2. Септемврийското въстание през 1923 г.

Комунистическият интернационал реагира остро срещу неутралитета на БКП на 9 юни. Само след няколко дни - на 14 юни, ръководството му изпраща писмо до ЦК на БКП, в което се осъжда партийната тактика по време на преврата. През месец юли Изпълкомът на Коминтерна взема решение в България да се организира въстание под лозунга за единен антифашистки фронт и установяване на работническо-селска власт. Дошлият в края на юли В. Коларов, който по това време заема важен пост в Коминтерна, успява да наложи на ЦК на БКП курса за въоръжено въстание, въпреки че срещу този курс се обявяват редица видни дейци на партията. В хода на подготовката на въстанието става ясно, че една значителна част от членската маса на БКП не само е против въстанието, но въобще се е отдръпнала от партията.

Окончателното решение за провеждане на въстанието с очертаната от Коминтерна политическа линия е утвърдено на заседанията на Висшия партиен съвет от 5 до 7 август 1923 г. на призива за единофронтовско единодействие се отзовава само ръководството на БЗНС. Сред една немалка част от сдружените земеделци има горещо желание за водоне на активна борба срещу режима, затова на редица места (особено в Старозагорски окръг) те се включват във въстанието. Някъде дейците на БЗНС предават на възстаническите отреди скрито оръжие, останало от бившата „Оранжева гвардия".

Подготовката за въстанието твърде прибързана, импулсивна, на места стихийна и общо взето - крайно недостатъчна. 3атова говори и фактът, че Главният революционен комитет е учреден едва на 20 септември, когато вече се водят военни действия. Центърът на въстанието, поради големите провали в София се установява в Северозападна България, където влиянието на БКП е най-голямо и подготовката най-добра. Не е изградена цялостна и конкретна военнотактическа програма за въстанието. Тактиката е очертана в най-общи линии: в отделните окръзи да се завземе областта и при необходимост да се помага на съседите. След победата в Северозападна България въстаническите отреди да се насочат към София в помощ на местните въстанически сили.

Управляващите узнават за решението на БКП твърде рано, но проявяват необичайна мудност и пасивност в организиране на противодействието. Учудващ е и фактът, че дошлият в България по нелегален път да организира въстанието В. Коларов е заловен, но скоро е пуснат, като му е предоставена свобода на придвижване из страната. По всичко личи, че това въстание е много необходимо на управляващите във външнополитически план. Режимът се намира по това време в голяма международна изолация. Едно комунистическо въстание би дало възможност на властниците да се представят като „спасители на Балканите от болшевишката агресия" и това трябва да окаже своето въздействие на западните велики сили. От друга страна, въстанието може да въздейства и за възстановяването на редовната наборна армия. Ето защо тактиката на правителството е не толкова да предотврати избухването на подготвяната акция, колкото да я ограничи и локализира. За това говори и фактът, че властта извършва превантивния си удар - арестуването на активистите на БКП, едва на 12 септември. Ако нещата се погледнат в историческа перспектива, явно е, че тактиката на правителството му донася известен успех.

Ударът срещу комунистическата партия от 12 септември е твърде силен. Арестувани са над 2500 активисти, на много места в страната партийните са обезглавени. В София е задържан дори един от секретарите на ЦК – Христо Кабакчиев. Всичко това показва, че значителна част от партийните кадри са напълно пасивни, че те са далеч от реалната подготовка на възстанието.

Началото на въстанието е свързано с оказаната съпротива на 13 и 14 септември срещу опита да бъдат арестувани местните ръководители на БКП в селата Мъглеж и Енина, Казанлъшко и Лисичево, Пазарджишко. Опитът за превземането на окръжния център Стара Загора и околийските - Чирпан и Казанлък, не успяват. Най-ожесточени сражения се водят около и вътре в Стара Загора. Единствено въстаническата власт е установена за кратко време в град Нова Загора.

В останалите райони на страната въстанието избухва в определения ден - 23 септември. Най-масово е то в Северозападна България. Установена е въстаническа власт в околийските центрове Берковица, Бяла Слатина, Оряхово и Лом, като в Лом се водят ожесточени четиридневни боеве за превземането на казармите. Практически център на въстанието става град Фердинанд. Той е превзет от местните въстанници, след това те са прогонени от дошла военна част, но властта отново е възстановена от атаката срещу града на Лопушанския въстаннически отряд. Тук на 24 септември пристига и формирания Главен революционен комитет начело с В. Коларови и Г.Димитров.

Едно от най-големите сражения в хода на въстанието се води при превземането на възловата жп гара Бойчиновци. Опитът за насочването на силите към София е провален с разбиването на въстаническия отряд на гара Криводол. Около 28-29 септември въстанието в цяла Северозападна България е потушено.

В останалите райони на страната се оформят няколко локални огнища на въстание: Пазарджишко, Ихтиманско, Разложко и Средецко - в Южна България, и Търновско, Шуменск и Варненско - в Северна. Най-сериозни сражения се водят за превземането на гарите Саранбей (Септември) и Костенец, както и при атаката на град Ихтиман. Една част от разбитите въстаници емигрират извън, страната (предимно в Югославия), друга част се разпръсват и изпокриват в нелегални квартири, но най-голяма част остават като въоръжени отреди из горите. След издадената амнистия повечето от тях слизат от Балкана и се предават. Малка част от въстаниците остават в нелегалност и формират партизански чети, които действат до лятото на 1925 г.

Възстанието се оказва твърде ограничено по размери и въпреки показания на много места героизъм и висок боен дух от въстаналите, е потушено сравнително бързо. Властта се постарава да не се ангажира в преки репресивни действия. Заедно с това обаче правителството позволява негласно из страната да се развихрят въоръжени доброволчески групи (главно от средите на Съюзите на запасните офицери и запасните подофицери), както и отряди на ВМРО, които проявяват особена жестокост: побоища, палежи, изтезания както на заловени въстаници, така и на техни роднини и на симпатизанти на БКП. На отделни места, като например в село Горна Гнойница, Фердинандско, те извършват и масови екзекуции. Провеждат се репресивни действия и в райони, в които не е избухнало въстание. На места армейски командири предотвратяват изстъпленията на македонстващите. Така например, благодарение на енергичната намеса на командира на Сливенския гарнизон майор Вл. Заимов, отрядът на ВМРО не е допуснат в град Сливен.

Какви са последиците от въстанието? То довежда до остра конфронтация в българското общество, която продължава да се засилва и в следващите една- две години. Всичко това оказва своето въздействие за забавянето на нормализацията в България и за преодоляването на икономическата депресия.

Въстанието ускорява процеса на разложение на БКП. В периода 1923-1925 г. партията загубва значителна част от своя предишен електорат, оформя се като политическа сила на най-бедните слоеве на българското общество. Това обяснява и причините за лесното възприемане и твърдото поддържане от значителни среди в БКП на крайно леви и сектантски виждания. По-висок от средния за цялото общество е относителния дял на привържениците и съмишлениците на БКП сред учащите се: средношколци и студенти и това също има своето отражение върху развитието на българската интелигенция.

3. Укрепване на режима

На 18 ноември 1923 г. се провеждат парламентарни избори. Сговорът (в коалиция с БРСДП) печели убедителна победа. За него гласуват 640 хиляди избиратели, БЗНС получава 132 хиляди гласа, националлибералите - 121 хиляди, левият блок на БКП и левицата на БЗНС - 90 хиляди.

Резултатите от изборите са повлияни от конкретната обстановка след потушаването на Септемврийското въстание. Те отразяват реалното положение в страната. Една значителна част от хората гласуват за Сговора, тъй като у тях се създава представа, че сигурността и стабилността на България са под заплаха, а в Сговора те виждат гарант за тази сигурност и стабилност.

Парламентарните избори укрепват позициите на правителството, вдъхват увереност за по-енергично провеждане на политическата му линия. Така още в началото на 1924 г. новият парламент гласува Законът за защита на държавата, с който е забранена дейността на БКП и на всички организации, намиращи се под нейно ръководство. Характерно е обаче в случая, че по силата на този закон е забранена и създадената в началото на годината „Партия на труда", която не се идентифицира открито с Комунистическата партия. Това показва, че правителството на Ал. Цанков няма желание да прави каквито и да било компромиси.

Кабинетът на проф. Цанков поставя начало на авторитарните тенденции в политическата система на страната. Те се изразяват най-общо в засилване ролята на държавата за регулиране на икономическия и социалния живот на обществото, в ограничаване на естествените механизми на демокрацията като плурализма, изборността, свободното политическо състезание между различните партии - това проличава например в усилията да се създаде монополна управляваща партия.

Този процес не е чисто българско явление. Той обхваща по-голямата част от европейските страни след края на Първата световна война и е последица от новите реалности, които настъпват в Европа в хода на войната и непосредствено след нейния край: изключителното активизиране на широки народни маси вследствие рязкото влошаване на тяхното жизнено равнище, силните политически трусове в обществото, настъпилият икономически хаос, необикновения динамизъм на обществените промени и др. Оказва се, че старите държавни структури не могат да реагират своевременно и адекватно на предизвикателствата на времето. Те са в много отношения безсилни да спомогнат за запазването на обществения ред. Заедно с това в редица страни традиционните политически сили, управлявали дотогава, желаят да запазят своето господство, въпреки значителното спадане на тяхното влияние сред мислите – за тази цел те прилагат авторитаризма.

Развитието на авторитарните тенденции в политическата система може да доведе до прерастването им в качествено нов етап – в създаване на тоталитарни (т.е. цялостно обхванати от властта) общества. Разбира се, за тяхното възникване са нужни други механизми и най-вече наличието на масови политически движения и партии. Такива бяха трите класически типа тоталитарни общества: Сталиновото в Съветска Русия (1929-1953 г.), хитлеристката система в Германия (1933-1945 г.) и системата на Мусолини в Италия (1934-1943). Италианският пример е образец на класическо, постепенно прерастване на авторитарния режим в тоталитарен в периода от 1922 (тогава фашистката партия на Мусолини идва на власт) до 1934 г., когато окончателно е утвърдена тоталитарната система в Италия.

Началото на авторитаризма в България, както вече посочихме, започва с идването на кабинета на проф. Цанков. Кои са основните авторитарни тенденции в режима на проф. Цанков?

На първо място, споменатите вече усилия за създаването на монополна управляваща партия. На второ място, приемането на извънредния (т.е. извън нормите на Търновската конституция) Закон за защита на държавата. На трето място, важната роля, която играят в обществото неотговорните (т.е. действащите извън официалната власт) фактори: Военният съюз, ВМРО и пр. На четвърто място, режимът се старае да ограничава колкото се може повече ролята на парламента и да засилва в практически план функциите и прерогативите на изпълнителната власт. За това можем да съдим по факта, че въпреки убедителната победа в изборите, властниците не реорганизират след тях правителството, не създават „парламентарен кабинет", съобразен с новата ситуация в Народното събрание. Те оставят непокътнат стария превратаджийски кабинет. Това също оказва своето въздействие за излизането от Сговора на част от Демократическата и Радикалдемократическата партия. Ръководителите на тези две политически сили разбират,че управляващите нямат желание да възстановят напълно и последователно парламентарната демокрация в страната. На пето място, трябва да се посочат усилията на кабинета да ръководи икономиката, да се намесва активно в стопанския живот с определени регулативни функции. На шесто място, прави впечатление силно репресивната политика на правителството, провеждана главно чрез неотговорните фактори - след атентата в църквата „Св. Неделя" на 16 април 1925 г. правителството използва терористичния акт, за да нанесе силен удар на демократичните сили, като позволява на неотговорните фактори да изтребят стотици и хиляди хора, много от които нямат нищо общо нито с подготовката на атентата, нито вълбще с дейността на БКП и на нейната Военна организация.

Заедно с това, кабинетът на проф. Ал. Цанков се постарава да укрепи добре държавния апарат, да стабилизира положението на държавния служител. Така например, броят на чиновниците нараства от 45 хиляди, колкото са те по време на Земеделския режим, на 91 хиляди, заплатите им са увеличени средно с 80%. Особено силно са увеличени заплатите на служителите в армията и полицията - над два и половина пъти.

Тук трябва да се има предвид обстоятелството, че при управлението на БЗНС броят на държавните служители е намален неимоверно много, рязко са снижени техните възнаграждения и това създава сериозни пречки за нормалното функциониране на държавата.

Правителството на проф. Цанков извършва прочистване на държавния апарат от леви елементи. Особено много са засегнати от чистката училищата - уволнени са 4 хиляди учители. От друга страна, нарастването на разходите за поддържане на държавата налага значителното увеличаване на данъците особено на селското население. Така с въведения поземлен данък данъчното облагане на земеделските стопани се увеличава средно с 25 %.

Следвайки политическата линия за издигане ролята на държавата като „регулатор, контрольор и ръководител" на стопанския живот, кабинетът полага усилия да създаде ограничения върху едрия и особено върху спекулативния капитал. Той продължава линията на правителството на Ал. Стамболийски за увеличено облагане на едрите собственици и притежатели на капитали, като вдига горната граница на данъка върху общия доход на 45 % от годишната печалба. Друг е въпросът, доколко държавният апарат е в състояние да установи истинските диходи на крупните магнати. Повечето от усилията на властта да ограничи спекулата са неуспешни. Така например през 1924 г. министърът на индустрията не успява да наложи на захарния картел да намали цената на дребно на захарта. С провал завършват и рвдица други опити в това отношение.

Със специален закон е усъвършенствана системата за социални осигуровки, като те обхващат и работниците. Подобрени са условията за пенсионирането на работниците и служителите, въведени са помощи за безработните (макар че те имат символични размери). Създадена е държавна борса на труда, регистрираща безработните и спомагаща за тяхното настаняване на работа.

Със своите действия, въпреки тяхната палиативност и непоследователност, правителството на Ал. Цанков спомага за стабилизиране икономиката на страната.

4. Стабилизация в икономиката

От началото на 1924 г. в капиталистическия свят започва преодоляването на следвоенната икономическа депресия и той навлиза във фазата на стабилизация и стопански подем. Симптоми на този процес се проявяват и в България и те се изразяват във все по-нарастващото увеличение на износа на селскостопанска продукция, което пък от своя страна увеличава валутните постъпления в страната. Общо взето оживлението в българската икономика започва да се чувства осезателно от втората половина на 1924 и първата половина на 1925 г.

В селското стопанство стабилизацията се изразява в достигане равнището на довоенното производство. Като се има предвид, че страната е загубила най-плодородната част от сбоята територия - Добруджа, е очевидно значителното подобрение на селското стопанство. Това се постига чрез увеличаване площите за земеделска обработка, като се разорават мери и пасища и се пресушават блата, въвеждат се нови, по-продуктивни сортове селскостопански растения и нови породи животни. Увеличава се значително площта на техническите култури: тютюн, памук, захарно цвекло, слънчоглед. Тютюнът става най-важния артикул в износа на България.

Тези промени укрепват позициите на заможните и средните селяни, а тези две групи произвеждат основната част от стоковата селскостопанска продукция на страната.Нарасналата стопанска активност на споменатите групи довежда до значително увеличаване на стокооборота и раздвижване в кредитната система, тъй като тези селяни са заинтересувани да обновят материалната база на своите стопанства.

Въпреки всичко това ниската производителност на селскостопанското производство у нас, липсата на е кредит и крайно недостатъчните инвестиции, ограничената фуражна база и нуждата от самозадоволяване със зърнени храни задържат утвърждаването на тези групи от българските ceляни в едно икономически силно фермерско съсловие. Както ще видим по-долу, тези групи понасят най-тежките удари от икономическата криза през 1929-1934 г.

През целия този период продължава губителният за българското селско стопанство процес на раздробяване на земеделските притежания, който води до увеличаване относителния дял на дребните стопанства за сметка на по-едрите. Това е пряк резултат от изостаналостта на българската икономика, на нейното екстензивно развитие, от липсата на възможности за реализирането на селското население извън сферата на земеделското производство. За това спомага и настаняването на десетките хиляди бежанци от поробените български земи, които увеличават още повече „глада за земя " в българското село. В резултат на всичко това в края на 30-те години над 30 % от трудоспособното селско население се оказва „ излишно" - т.е. то трябва да напусне селото, но няма къде да отиде. Създава се т.нар. скрита безработица в селското стопанство. Процесът на раздробяването на собствеността е една от главните пречки за модернизацията на земеделското производство в България.

Социално - икономическите промени в българското село в годините на стабилизацията изменят съществено и политическата обстановка в него. Укрепват своите позиции десните и центриските сили в БЗНС - те са заинтересувани от по - нататъшното утвърждаване на политическата стабилност в страната, от тези позиции са съгласни да сътрудничат с останалите буржоазни партии. Така наречените „ градски буржоазни партии " също възстановяват част от изгубените си в предишния период позиции в селото.

Най-забележим в годините на стабилизацията е подемът в българската индустрия. Той идва като резултат на редица фактори: повишеното търсене на индустриални стоки от населението след дългия период на войни и депресия, навлизането на значителен за българските мащаби приток на чужди капитали, увеличението на валутните постъпления в резултат на посочения по-горе повишен износ на селскостопанска продукция. Не на последно място благотворно действат и редицата протекционистични мерки на двата сговористки кабинета, в това число и чрез увеличаването на вносните мита за различни индустриални произведения. С това е укрепена до известна степен конкурентноспособността на местните промишлени стоки на вътрешния пазар.

Ръстът на индустриалното производство през 1929 г. достига 88 % в сравнение с 1923 г., или ежегодният прираст е 11%. Броят на индустриалните предприятия от 1404 през 1921 г. нараства на 2500 в края на 20-те години, а броят на работниците втях – от 90 хиляди на 156 хиляди. Наред с подема в традиционните хранително-вкусова и вълнено-текстилна индycmpuu се появяват и нови като каучуковата, стъкларската, порцелановата. Нараства значително производствената база на памукотекстилната промишленост и на енергодобива. Извършва се подмяна на част от производствените фондове на предприятията, разширява се железопътната мрежа, подобрява се нейният подвижен състав.

Подемът в българската индустрия обаче е ограничен. Разрухата от военния период и от проточилата се твърде дълго следвоенна депресия е голяма. Българската икономика е обременена с изплащането на тежки репарации по силата на Ньойския договор, тежат и редица други външни дългове. България е лишена от плодородните земи на Добруджа, нужни са огромни средства за устройването на стотиците хиляди бежанци. Ниското жизнено равнище на населението ограничава взможностите за разширяване на пазара, а оттам за увеличаване на индустриалното производство. От друга страна, наличието на евтина работна ръка не стимулира индустриалците да внедряват масово нова техника. И през този период е обичайно явление дори и новопостроени фабрики да се оборудват с остаряла техника, произведена още преди войните, която се продава по-евтино.

Освен това трябва да се има предвид, че колкото и големи да са постиженията на промишлеността, те не могат да доведат до цялостен подем в икономиката, тъй като България е слабо развита индустриална страна и относителната тежест на индустриалното производство е ниска. Така например в края на 20-me години съотношението между индустриалната и селскостопанската продукция е 67:33 в полза на селското стопанство.

Друг важен момент е, че стабилизацията не довежда до съществено повишаване на доходите на широките слоеве от българския народ и особено на селячеството. Въпреки общото увеличение на селскостопанската продукция не е достигнато равнището на глава от населението от периода 1908-1912 (с изключение на 1928 г.) тъй като броят на селските труженици е нараснал значително. Подобно е положението и сред редица други групи на обществото.

Подемът в българската икономика продължава до средата на 1929 г., след което страната наблиза в обсега на световната икономическа криза.