Лекции по История

1. Възникване на Рим. Царски период

РИМСКИ ЦАРЕ:
Ромул
Нума Помпилий
Тул Хостиний
Анк Марций
Тарквиний Древни
Сервий Тулий
Тарквиний Горди

Апенинският полуостров заема централно място в северозападната част на Средиземно море. Италия пълвоначално гърците наричат само южните му райони, които са богати на пасища. Естествено и постепенно това наименование разширява обхвата си и през ІІІ в. пр. Хр., като вече се разпростира върху целият ареал.

Животът на това място е познат от най- древни времена, а за най- старото местно население- лигури- се предполага, че саздава културата на неолитната ( новокаменна ) епоха, чиито период съвпада с ІV хилядолетие пр. Хр. Археологическите разкопки свидетелстват, че през ІІІ хил. пр. Хр. наред с камъка става извество и използването на медта. През каменномедната епоха се оживяват връзките със средищата на Егейска Гърция и с центровете на Иберия ( дн. Испания ).
През ІІ хил. пр. Хр. в Италия започва разпространението на бронзовата сплав.През тази епоха са засвидетелствани и първи останки от укрепени селища. Жителите им са обитавали колиби, издигнати върху коловете в заливите на езера и реки. Едновременно с това се развива т. нар. апенинска култура. Тя показва тесни връзки с Егеида.
Към края на ІІ и нач. на І хил. пр. Хр. на Апенините настъпва времето на желязната епоха. Най- ранни археологически материали, които свидетелстват за това, са намерени в местността Виланова с Северна Италия.
Установено е още, че към Х-VІІІ в. пр. Хр. на различни места има укрепени селища, защитени със стени- опиди. Това свидетелства и за усложняването на обществения живот. Сред обитателите на тези селища има имуществена разделение, както и разделяне на социални групи.
През І хил.пр. Хр. населението на Италия е съставено от много и различни племена. Те са от индоевропейски произход, но в етническо отношение са различни, както и са в различна степен на социално- икономическо, държавно- политическо и културно- идеологическо развитие.
Към средата на І хил пр. Хр. на територията на Апенинският полуостров се разселват келтите и галите, които идват откъм Алпите.
За единна италийска народност може да се говори от І в. пр. Хр. след покоряването на цяла Италия от Рим, когато латинският измества всички останали езици и се разпространява повсеместно.
Голямо влияние върху древната история и култура на Италия имат етруските- най- силният и напреднал народ през първата половина на І хил. пр. Хр. Според старогръцките автори те се наричат тирени или тирсени. Латинските писатели ги наричат етруски или туски, а самите те се назовават расени. Най- ранни следи от този народ са намерени в СЗ част на Средна Италия по долината на р. Арно и на десния бряг на р. Тибър. Областта получава името Етрурия.
Археологическите разкопки свидетелстват за извънредно богатство от покъщнина за всекидневието, от произведения на архитектурата и изкуствата на етруските. Въпрос пред науката е техният произход и писменост.
Въпреки оскъдните писмени извори чрез археологически находки може да се изгради относително точна картина за социалното и държавното устройство на етруските, за техният бит, религия и изкуства.
Дори във времето на своя най- голям разцвет Етрурия не е била единно държава с централизирана структура. Политическото и засилване започва през втората половина на VІІ и началото на VІв. пр. Хр., когато възниква федерация на 12 етруски градове- държави.
Градовете са защитени с мощни каменни стени, имат отчетлива павирани улици, които се пресичат под прав ъгъл и са ориентирани по посоките на света. Федеративните връзки са нетрайни и се разкъсват при всеки удобен случай. Въпреки това като цяло единството на етруските винаги е било налице за сметка на множащите се противници.
Най- вероятно първоначално етруските градове са били управлявани от царе- жреци. Вследствие на развитието на аристокрацията постепенйно монархическото господство отслабва и се заменя от управление на изборни колегии и длъжностни лица- магистрати. Фактически властта се намира в ръцете на представителите на знатните родове и на техните старейшини, на които се подчинява цялото останало население.
Основата на обществото се гради на родовите общини, чиито предводители попълват съвета на старейшините.
Към средата на І в. пр. Хр. етруските загубват значението си, като скоро след това изчезва и техният език. На тяхно място се появяват латините.
Първите държавни обединения се появяват по хълмовете. Римското историческо предание е запазило спомена, че на Палатин се разполага най- старият латински Рим. Според археологически находки към началото на І хил. пр. Хр. той е обитаван от хора, които имат същият погребален обичай както другото население- чрез трупоизгаряне. Предполага се, че тези обитатели на палатинският хълм са били латини, а останалите се считат сза сабини.
Първоначално селищата в Лаций сародови и довятсамостоятелно сеществуване, а древните автори изброят около 30 селища начело с Алба Лонга. Тя се намира недалеч от Рим, най-вероятно е негова метрополия и обединява около себе си федерация на латинските градове с цел защита от общи външни врагове.
Не се знае кога латините и сабините се сливат в една силна община, от която възниква Рим, макар и да се смята, че това става по мирен път през VІІІ или VІІ в. п р. Хр. Не е изключено в обединението да са взели участие и етруските, които живеят на един от хълмовете. Предполага се, че самото название Рим е от етруски произход.
При образуването на държавата споменът за сливането на трите общини се долавя от обстоятелството, че по- късното население на Рим се състои от три племена- рамини ( латини ), тиции (сабини) и луцери ( етруски ).
Може да се твърди, че градът, който израства на левия бряг на река Тибър, укрепва през VІІІ-VІ в. пр. Хр..
Като се възползва от изгодното си географско положение, Рим бързо разширява своята територия за сметка на непосредствените си съседи. Отделните селища не само се разрастват, но и се сливат помежду си. На хълма Капитолий израства обща за всички крепост, а процесът на обединение се свързва с легендарният цар Ромул.
В античната писмена тридиция не съществува единно мнение за това как е бил основан Рим. Приема се най- често датата, посочена от римският писател Марк Теренций Варон, който отнася събитието към трета година на шестата олимпиада, т.е., около 754-753 г. пр. Хр.. Ареологическите разкопки опроверават Варон и поради тази причина датата за създаването на Рим се приема за условна. За създаването на Рим има и много легенди, някои от които са гръцки.
Следващият владетел на Рим според легендите е Нума Помпилий, който също е от сабински произход. Той води миролюбива политика и традицията му приписва учредяването на различните култове към божествата, създаването на жреческите колегии и занаятчийските сдружения.
Третият цар е войнственият Тул Хостилий, който съсипва Алба Лонга и преселва нейните жители в Рим.
След него управлява Анк Марций, който успешно продължава да воюва срещу латините, прехвърля мост над река Тибър и построява при устието на реката пристанището Остия.
Впоследствие властта преминава в ръцете на царе от етруски произход. Тарквиний Древни дори се преселва от Етрурия в Рим, полага основите на капитолийският храм на бог Юпитер и по негово време в града се издига циркът. Владетелят полага усилия за устройството на централният площад- форум, за създаването на система от отводнителни канали, които действат дори и днес- т. нар. Велика клоака.
Тарквиний Древни е наследен от Сервий Тулий. Той прави социални реформи, построява храм на богинята Диана и издига голяма крепостна стена, чиито останки и днес могат да се видят в Рим. Тя е датирата към ІV в. пр. Хр. Според традицията Сервий Тулий разделя цялото мъжко население на Рим на шест имуществени категории. Те се задължават да дават определен брой войскови единици- центурии ( стотни ) за армията, като по този начин се създава независима от родовото опълчение войска.
Реформата е важна не само за войската. Освен бойна единица всяка центурия има право на глас. По този начин се създава нов вид народно събрание- центуриатни комиции, в които се пренасят за гласуване най- важните държавни дела.
Седми и последен цар на Рим е предполагаемият убиец на Сервий Тулий- Тарквиний Горди. Според преданието той е бил жесток тиран, като народът толкова се възмущава от неговото управление, че въстава и го сваля от власт.

Ликвидирането на монархията в Рим става към края на ІV в. пр. Хр. Трябва да се отбележи, че по времето на Царския период Рим се развива. Това се дължи главно на близостта му до Етрурия и устието на р. Тибър. Устието е мястото, през което минават много гръцки и финикийски кораби, а Рим добива претенцията да бъде ръководна държава в Лаций.

Населението на Рим е разделено на три родоби триби ( племена )- латини, сабини и етруски.
Вторият елемент в римската държавнаструктура са 30 курии- мъжки съюзи, обединени на религиозна и военна основа. Те включват всички жители с изключение на робите.
В основата на социалната структура са родовете, които се обединяват по курии. Отначало те са 100, а впоследствие достигат до 300. Отделните представители на народа използват само част от колективната собственост върху земята, която се разпределя между отделните семейства.
Фактически властта се намира в ръцете на сената- т.е., съвет на старейшините. Той се попълва от по един представител на всичките 300 рода. Традиционно решенията на куриатните комиции ( на народното събрание на мъжете- войни ) минават за одобрение през него. Сенатът е пазител на заветите на дедите и съветник по всички важни въпроси.
Начело на цялата община стои царят, който е главнокомандващ армията, върховен жрец и първи съдия.
С течение на времето имуществената диференциация довежда до неравенство както между отделните родове, така и вътре в тях. Принципът авторитет по старшинство се заменя от този за знамениност и богатство. В обществото започват да се открояват богатите семейства. С течение на времето само техните представители имат привилегията да носят титлата патриции.
Известни са древните патрициански родове на Юлийте, Емилийте, Корнелийте и др. На патрициите е отредена привилегията да са посредници между царете и божествата, а жреческите колегии по късно време остават изключително под тяхно попечителство. Популярни свещенослужители са фламините, т.е. "тези, които изгарят жертвоприношенията", всеки от които се грижи за култа на отделно божество. Авгурите имат славата да предсказват бъдещето по летенето на птиците. Най- висшите жреци се наричат понтифекси и са помощници на владетелите по религиозните въпроси.
В процеса на разрушаването на родовата организация обеднелите родственици са принудени да търсят помощ и закрила от патрициите. Отношенията на зависимост, които се установявят между тях, се разполагат в границите на понятията патрони- клиенти. Патроните приемат клиентите с рода си и им дават савоето име, като се задържават да ги подпомагат, като им отделят земя и като ги защитават пред съда. В отплата клиентите се подчиняват във всичко на патроните си и съставят бойните дружини.
Съсловните различия вътре в римския народ се услажняват и от бързото нарастване на броя на населението в града. От една страна, това става по пътя на завоеванието и покоряването, а от друга- в този процес се включват и многобройните пришълци, които доброволно се заселват на неговата територия. Числото им бързо се увеличава и така се ражда понятието плебеи, за да се обозначи масата или множеството.
Плебеите не се включват в родовата организация на коренните римляни- на трите триби. Те нямат достъп до участие в куриатните комиции и в сената и на практика нямат никакви политически права. Нямат право да ползват общата земя, въпреки че са свободни и поради тази причина се занимават предимно със занаяти и търговия. В икономически отношение съставът на плебеите не е еднороден.
Липсата на каквито и да било граждански права принуждава и бедните, и богатите плебеи да се търсят патрони. В качеството си на клиенти те влизат в състава на отделните родове, носят имената на покровителите си и имат правото да получат земя, която им се заделя от стопанствата на съответните опекуни.
Картината на общественият живот се услажнява и от естественото противопоставяне между патрициите и плебеите и процесът на формирането на класово- съсловните им различия. По такъв начин към края на царският период в римското общество родовите отношения и институции започват да отстъпват мястото си на държавните и класовите, както и се изработват елементите на самата държава.
В тези противоречия патрицианският елит застава начело на антимонархическото движение. Така се полага началото на Римската република.