Лекции по История

Пьотър Бицили

Настоящата книга има за цел да запознае започващия да работи научно върху историята на новото и най-новото време с кръга от исторически проблеми, както и от развоя на историческата наука и от хода на историческия живот. В тази книга най- важните проблеми в науката за новата история са подчинени на една основа – периодизацията.
Сега ще направим една кратка характеристика на изворите. Факт от първостепенно значение е появата на публицистиката като орган на общественото мнение. Публицистика е имало и в Средновековието, но тя много рядко се е обръщала към широките народни маси, по простата причина , че е била неразбираема за обикновения човек. По- популярен характер по това време има апокрифната литература. Когато искаме да използваме някой вестник като исторически извор, необходимо е да имаме предвид, че вестникът е изразител на обществено мнение, или по¬точно, той е изразител на мнението на политически и иконо¬мически активните, съсредоточени в големите градове, въвлечени тъй или иначе в политическата борба обществени елементи, и че болшинството от съвременните вестници е тясно свързано с ръководните слоеве и групи на едни или други политически, търговско-индустриални, вероизпо¬ведни сдружения, а често даже и с отделни личности. Ето защо вестникът всъщност не толкова „изразява" мне¬нието на някоя социална група, класа, партия и т. н. ,може да се каже, че той го формулира и направлява. Индивидуализма води до появата на мемоарите, които също могат да се ползват като извори, при тях авторът е историк на своето време. Мемоарите са различни по своята същност, имаме мемоари на политически дейци и такива в които авторът иска да представи своята гледна точка, чувства и емоции.Не трябва да забравяме и автобиографията както и художествената литература. С възникването на дипломацията се създава един нов и изключително важен исторически извор – дипломатическите донесения. Архивните материали съдържащи информация за административните органи са най-важния извор за историята на европейските държави през 18 век. Във всички европейски държави и в техните колонии периодично се провеждат общи преброявания, печатат се статистически сведения, благодарение на тях историята на новото време в известни отношения става точна наука. Работата със статистически данни обаче трябва да бъде изключително внимателна и да се вземат под предвид всички страни и отделни детайли. Периодизацията, направена въз основа на харак¬тера на изворите, има разбира се, само методично, т. е. тех¬ническо, а не научно значение. Да направим увод в изучаването на новата история значи: 1) да дадем представа за този период с оглед на съдържанието му, като го отделим от предишния период ;2) да подредим, пак с оглед на съдържанието, периодите вътре в самата „нова история". Историческият раз¬вой върви непрекъснато, но това не значи, че ние в него¬вото движение не можем да съзрем никакви отклонения, завои, извивки, изчезване на известни отношения и нареждане и вкореняване на нови. Постоянното и непрекъснато развитие не е едно и също с това, което наричаме праволинейно и равномерно развитие. Само като се доловят тези черти, човек може да си представи общия характер на еволюционния процес, а пък той именно е съдържание на историята на народите, свързани пространствено и временно помежду им, и, в такъв смисъл, живеещи непрекъснат исторически живот; такива са народите от нашия „европейски" културен кръг. През епохата на романтизма имаме една пълна преоценка на създадения от Хуманизма и Просве¬щението възглед върху общия ход в развитието на евро¬пейския свят. Впрочем, подготовката на посъдържателното схващане за Средните векове се почва още в самия, може да се каже, разгар на „Просвещението". Абат Д ю Б о се е старал да докаже, че в развоя на правните институти всъщност не е имало никакво прекъсване между римската епоха и времето, в което се е затвърдило „варвар¬ското" господство. Първият синтетичен очерк на средновековието, е изтъквал положителната страна на средновековното просвещение: схоластиката, по негово мне¬ние, е подготвила умовете за научна дейност. Разбира се, в културния развой е имало, в разните области и в разни моменти, прекъсвания, понякога твърде значителни; обаче не бива да се преувеличава разстоянието, което отделя в културно отношение някоя бивша римска провинция през VII—IX в. от същата провинция през по-ранно време. Тук грешката на старите историци произхожда от това, че те са сръвнявали цивилизацията на Рим,при това през епохата на разцвета, с цивилизацията на бившите му про¬винции в епохата на Средните векове. Наличността на една оживена и твърде висока културна дейност през среднит векове не се оспорва, от времето на романтизма, от никого. Но романтиците са я оценя¬вали едностранчиво. Тях ги е привличало само „народ¬ното" творчество, а са пренебрегвали другата страна: постепенното заглъхване на старата, римска култура. ”Възраж¬дането", в съгласие с завещаната от хуманистите традиция, именно като „възраждане на класическата древност", т. е.— възстановяване преди всичко на културното й наследство (ли¬тературните паметници и паметниците на изкуството). Няма съмнение, че „Възраждането" в това отношение е донесло със себе си много ново; обаче, една коренна, принципна раз¬лика между тази епоха и Средните векове още няма. Когато почнали по-интензивно и всестранно да разработват средновековните паметници и като забелязали, че старата схема се нуждае от значителни допълнения и смекчения, тогава поч¬нали да говорят за „възраждане" на класицизма преди същинското „Възраждане", за „каролингско възраждане", за „възраждане през времето на Отоновците" и т. н. Наскоро, обаче, е забелязано, че по такъв начин могат да се получат безбройно много „възраждания", защото през всеки един период от средните векове е имало книжовници, които добре са познавали римската литература и са писали на добър латински език. Средните векове не са безграмотно и безкнижно време, скъсало всички връзки с античната културна тради¬ция. От такова гледище безсмислено е да се задава въпроса за точната дата, с която „свършват" Средните векове. Като такава едни считат 1450-та година, през която се е появила първата печатна книга, или 1453 г. — превземането на Цариград от турците, когато, по старата пред¬става, гърците в голям брой емигрирали на Запад и до¬несли със себе си ръкописи на неизвестни през средните векове гръцки автори. Не е излишно да добавим, че идеята за „внезапното" настъпване на „Новото време", като особен културен период, само в много редки случаи се схваща с такова грубо опростяване, което свежда целият проблем към това, да се намери някоя определена „дата" — все едно дали 1450 година, или 1453, или 1492 (откриването на Америка ). Най-дълбока формулировка на тази идея е дадена от гени¬алния френски историк Мишле. Според него Възражда¬нето е „откриване на света и човека". Всички изследователи на Средновековието са съгласни, че през въпросното време в центъра на всички интереси и под¬буди, които движат хората, е стоял религиозният инте¬рес. Господството на религията е най-характерна черта за Сръдните векове, ето защо тя е сложила своя печатъвърху целия период и му определя характера. Не е достатъчно, обаче, това само да се каже; даже и да изразим формулата още по-точно, като напомним, че христианството е било религия на Средните векове, все пак и с това не ще я направим съвършенна. Всяка велика идея крие в себе си множество други страни, които последователно се разкриват в реалния процес на историческия развой. Процеса на саморазлагане на средновековната система - ето в какво се състои преходът от средните векове към новото време. Този про¬цес може да се проследи:
1) В саморазлагането на схоластиката поради времен¬ното тържество на противното на „реализма" направление, което никога не е заглъхвало и през средните векове — на т. н. номинализъм;
2) В засилването на средновековните мистични течения;
3) В резултата от действието на тези сили — зараж¬дане на съзнателен индивидуализъм , т. е. стремеж да се извоюват права за лична свобода във всички сфери за дейност: религиозна, политическа, икономическа, художествена и т. н.
Периодизацията на историята на политическото и социалното развитие в Новото време, сравнително взето, е по-лека задача, защото тук имаме работа с факти, тъй да се каже, по-осезаеми и по-прегледни в сравнение с проя¬вите на духовния. По-лека е задачата още и затова, че подобно развитие върви сравнително по-закономерно и „по-органично", защото тук ирационалното, творческото лично начало играе по-малка роля. Но за да ни станат ясни основите на една периодизация, която би задоволила съвременното историческо съзнание, нужно ни е тук да се справим с някои общоприети гледища.
Историческите насоки винаги са възниквали й възникват под непосредственото впечатление от действителния живот и то във връзка с насъщните въпроси на съвременността. Те са опит да бъдат осмислени всички тези въ¬проси и да се приближим до разрешението им. Мисълта на един историк, който излага историята, движейки се от миналото към настоящето, първоначално върви в обратна посока — от сегашното към миналото. Общата концепция за социално-политическия развой на народите от европейския културен кръг се е оформила около средата на XIX век, като резултат от работата над разрешаването на текущите задачи, които се изпречили тогава пред народите и държавите. Още отъ края на XVIII вък глав¬ното внимание е било насочено към въпросите за консти¬туцията и за националността. Народите се бориха за народностно самоопределение и за политическа свобода против сили, които са били, или е изглеждало, че са били противни и на едното и на другото - против монархическо - реакционните тенденции, осланящи се на Църквата, против „феодално-католическата" идеология на реставраторите, про¬тив преживелиците на „Стария Ред", против „системата на Метерниха" и против европейската политика на императора Николай I. Конституционен режим, свобода на печата и на събранията, всеобщо гласуване — това са били целите на по-видните политически дейци. Ето защо и историческата на¬ука от онова време разглежда миналото от гледището на съвременните събития, които главно са занимавали и въл¬нували тогава умовете. Под влияние на произведенията на класиците в нем¬ската, френската и английската историография е съставена и историческата „вулгата”; тя тясно свързва определен кръг фактически данни със същото така определено тяхно обяснение.
Вулгатата изобщо ограничава полето на историческото съзерцание в границите само на Зап. Европа, като оставя извън тях целия останал свят. Събитията в историята на европейските държави и народи се подбират и преценяват дотолкова, доколкото са влияли за подготов¬ката на конституционно-демократичния строй. В центъра е поместена Великата Френска Революция, изобразявана като начало на нова ера в историята на човечеството, ера на де¬мокрация, на свобода и на всесветска цивилизация, гигантски скок по пътя кьм общочовешкия прогрес. Европа от XVI до XIX в. включително, с безкрайно сложната и богата, необикновено съдържа¬телна и разнообразна история, е представена в схематично-упростено отражение, което се получава в либералната вул¬гата, като арена на монотонна борба на все едни и същи сили и тенденции: „прогрес” и „реакция”, или, което е все едно и също, „народът” от една страна, кралете, родовата аристокрация и католическата църква - от друга. Тежките икономически кризи, резултат от индустриалния преврат в края на XVIII и нач. на XIX в., пауперизмът на работническитe маси, социал-революционнитe движения и дълбоките промени в стопанските форми на Зап. Европа - всичко това дава тласък за възникване на един съвсем нов вид историческа литература: история на социално-икономическия раз¬вой. Нещо повече: огромното, може да се каже, преобладаващо значение, което от втората половина на XIX в. получават в Европа явленията от съответния ред, поражда и едно ново тълкуване на историческия процес изобщо: на икономическите отношения (преди всичко на формите и начините на производството). Почва да се гледа като на такива, които сами опредeлят всички останали. „Инономическият (или „историческият") матери¬ализъм става една от най-влиятелните насоки в исто¬риографията . От гледището на „икономическото" или марксисткото разбиране на историята на Новото време, капиталистическият развой на Европа в края на XIX век се счита като негова кулминационна точка. Концентрацията на капиталите и зависещото от нея фактическо съсредоточаване на политичес¬ката власт в европейските демокрации в ръцете на няколко частни лица избистрят до крайност вътрешните проти¬воречия на съвременната демокрация. Европа вече е узряла за социална революция; и Маркс предсказва, че тя ще настъпи към края на века. Измежду европейските държави първа Англия почва да води една последователна „империалистична" политика. Ето защо най-напред именно там историческата рефлексия почва да се занимава с въпросите за империализма, за световна политика, световно стопанство. Трябва да се отречем вече от традиционното изло¬жение и обяснение на новата история в учебниците и ръководствата, защото то поставя на първо място само фактите от конституционно-политическото развитие на Европа, а игнорира историята на държавите в Новия свят и най-новата история на Япония. Историята на Европа в ново и по-ново време е история на държави и народи, при¬надлежащи към европейската култура, където и да са те, на държави и народи, намиращи се с тях в непрекъсната връзка. Главната разлика на „новата история", на европейското човечество от истори¬ята на древността и на средните векове се състои в това, че тази история е станала вече „всемирна история”. През це¬лия XIX век преобладава една тясна, формално-либерална историческа концепция, възникнала и оправдавана от интереса, поддържан от идеите на Демокрацията и Свободата, но Демокрацията и Свободата като идеални цели, а не като постигнати вече. Сега, когато конституционно-демократичният развой е вече завършен, сега, когато бор¬бата за осъществяване на социалистичния идеал е отложена от самите социалисти за неопределено време, въпреки противоположността на първата концепция и в противоположност на социалистичната концепция, трябва вече да се изработи и нова концепция. Тясно либералната концепция отдавна е подкопана и то пак от социалистите, които обясниха, че политическият строй най-добре се определя от съотноше¬нието на обществените сили. Голямата заслуга на социа¬листичната и въобще на „икономично-материалистичната" исто¬риография е в това; че тя именно издигна на първо място въпроса за икономическата сила. Но социалистичната историография схваща и излага тези въпроси в много упростен вид, а затова и превратно. Това е една преживелица от ста¬рия „прагматичен" възглед на историята, от гледището на който истински двигател на историята са общочовешките „страсти": алчност, честолюбие, борба за власт и т. н.в). Над личностите и над класите стои Държавата. Идваме до заключението, че икономическияпроблем е само една част от друг — проблема за държавната сила. Държавата е една форма на организация, която осигурява националната мощ и националната власт, необходими за живота на нацията, а животът на нацията се състои в сплотяване (консолидация) и в разширение, в растеж. В историята на европейските държави имаме моменти, когато те — една след друга — почват да проявяват стремеж да излязат вън от традиционните си предели. И тази тенденция ги е отправила оттатък Океана.Така погледната „Новата история" -почва от времето, когато е бил открит п ътя за Америка. И все пак факт е, че трите държави, които откриват новата ера в зап.-европейския империализъм: Португалия, Испания и Англия до XV в. с нищо не са се проявили в тази област. Но дейността им на новото по¬прище не е случайна. Пак към това време се отнася и национално-държавната консолидация на московската държава. И тук главен фактор в този процес е борбата за еман¬ципация от Изтока и за Православието, като национална вяра. И тук, както и в Испания и в Англия, защитата на национално-държавната самостойност и самобитност довежда до абсолютна монархическа власт. И тук консоли¬дацията на национално-държавното тяло преминава в експанзия (разширение), при това — поради географски условия — настъплението е по същите пътища, по които по-рано се е водила отбраната: към Балтика и към Азия. След унищожението на Казанското и Астраханското царства и след колонизацията на областите по течението на Волга, следва проникването в Сибир от Ермак Тимотеевич и неговите казаци. Това е първата крачка към създаване на „евразийската” Руска Империя. В тази епоха — в началото на европейската експанзия — грамадна роля играят търгов-ските компании. Дейността на тези компании е под защитата на Държавата. Един от елементите на общодър¬жавна икономическа политика през това време е подръжката им от страна на Държавата. Ръководна тенденция на тази политика е: посредством осигуряване на активен тър¬говски баланс Държавата да съсредоточи в ръцете си по възможност по-голяма сума богатства, а за да достигне това, тя с най-различни мерки се старае да покровителствува националната търговия и индустрия. В Англия това довежда до едно съдбоносно по последиците си вътрешно противоречие. Правителството в протекционно-меркантилистичната си политика почва да гледа на колониите, като на чужди страни и за да запази интересите на индустрията в метрополията, парализира развоя на ин¬дустрията в колониите. Това е една от главните при¬чини, заради които колониите са охладели към метрополията, докато най-сетне се и отделят от нея през 1776 г. От изложеното до тук виждаме, какво във всяка от великите европейски държави разните явления от вътрешната и външна политика органично са свързани по¬между си и какво тук може да се говори за известна закономерност:
1. В резултат на борби с традиционен враг се развива общонационално съзнание и закрепва общонацио¬налната власт — отначало във форма на монархичен абсолютизъм.
2. Прокарването на една общонационална политика изи¬сква и налага организация на национална въоръжена сила — постоянна войска и флота. Във връзка с това е по-кровителството на индустрията и търговията и организацията на националното стопанство, за да се натрупа по-голям национален капитал.
3. Експанзията от своя страна също служи на същите цели. Колонии се завладяват главно за да се извлекат от тях предмети за търговия и злато, а не за колониза¬ция (изключение прави Русия).
Националната Държава през XVI —XVII векове се формира от силите, които Европа унаследи от средно¬вековния период. Общонационална власт е имало и тогава; но тогава тя имаше една силна конкурентка — Църквата, с нейния стремеж да обхване всички политически образования в Европа в името на висшето единство и да ги вкара в своята сиегема. Вътре тази власт е разполагала с твърде ограничени собствени средства: като не били напълно раз¬граничени сферите на частните и държавни отношения, фактически националният Държавен Глава е бил пълновластен господар само „в къщата си”, в своите наследст¬вени владения. Общо правило е било той да си живее „на своя сметка", от приходите на своите владения. Наистина, той може да получава и „субсидии", но е трябвало да моли поданиците си за такива. Държавата е разделена на мно¬жество малки светове, които си живеят почти самостойно под властта на свои собствени владетели. Разпръсване на суверенитета — ето главната, родовата отличителна черта на средновековния феодализъм — поне на евро¬пейския континент.
Растежът на националната власт върви в две по¬соки. Първо: в стремежа към еманципация от Църквата, като универсална теократическа сила. Второ: в стремежа да се съсредоточи суверенитета. Обаче освобождението от зависимостта на Църквата, ограничението на нейните пре¬тенции да се бърка в вътрешното независимо съществуване на държавата, преобръщането на нейните слуги в по¬даници на Държавния глава й т. н. всичко това няма нищо общо със секуларизацията на Държавата, която подчинява всички жизнени функции на своя ясно осъзнат „интерес" или „съображения", т. е. съобра¬жения, имащи пред вид външната сила, — продукт на XVIII-ия вък. В XVI век отчасти още и в XVII век прео¬бладава друга тенденция и друга концепция. Държавата е учредена от Бога, Държавният глава е Божи помазаник, глава на светското и духовното общество. Областите — светска и религиозна — още не са разграничени. Държавата се стреми не толкова да се отдели от Църквата, или да я подчини на себе си, колкото тя сама да стане Църква. Склонността към национално единство намира най-силен израз в стремежа към национално-религиозно единство: да се установи във всяка страна един¬ство на Бог, първо, и да се установи национална власт в Църквата, второ. "Тези две тенденции намират реален израз навсякъде в различни и многообразни про¬яви: в Германия — в провъзгласяването на принципа cuius regie eius religio; в Англия -— в Акта за супрематията и в Акта. за еднообразието, във въвеждането на „общия молитвеник". Идеята за съвместно мирно съжителство на разни Църкви и изповедания под покрива на една и съща власт има твърде малко искрени и убедени привърженици. В такава атмосфера крепне и получава ясни очертания идеята за суверенитет, за „държавност", за бе¬зусловно върховенство и самозаконност)на мо-нархичната власт и то в едно и също време с фактичес¬кото й засилване в процеса на борбата с разните враж¬дебни ней сили. Монархията в Европа отначало се засилва не толкова за сметка на „феодалните" обществени сили, колкото с това, че тя ги използува за общодържавни цели. Същността на процеса се състои в това, че отдел¬ните твърде пъстри по състав и многообразни социални групи се преобръщат в „държавни чинове", „съсло¬вия”; взети изцяло те образуват нацио¬налното тяло, но се различават по права, привилегии и „чест", а всички еднакво биват привлечени към общо¬държавна работа. И навсякъде — от Англия до Москва — къде по-рано, къде по-късно, в съзнанието се оформява идеята за „целокупна земя", т. е. за общо участие в държавното строителство. Така началото на европейското разшире¬ние съвпада с диференциацията на Европа на дробящ се център и на постепенно консолидиращи се страни по периферията. В това отношение особно важен момент е последното десетилетие на XVII век:
1648 г. - годината на Вестфалския мир и на кулминационната точка на Фрондата — последната схватка на абсолютизма с враждебните му сили в Франция; следната година —
1649 — е годината на смъртното наказание на Карл I в името на спасението на религиозно-националната независимост на Англия. Щом се уреди Протекторатът в Англия и „личното управление" (Gouvernement personnel; във Франция, започва се периода на последователните усилия на тези две държави да създадат колониални империи. Ме¬ждународната политика все повече и повече придобива световен характер, и то в такъв смисъл, че международните отношения в Европа се поставят в зависимост в голяма степен от колониалните интереси на европейските държави, и че, във всеки случай, промяната в съотношението на силите в Европа се определя от успехите и неуспехите оттатьк Морето. Разбира се, „световната политика" през този период (XVI—XVIII в.) е била не само, тъй да се каже, допълнение и продължение на „европейската", но е и играла, безспорно, роля, подчинена на последната. Колониите са се считали и са били „прибавки" към намиращите се в Европа политически тела и нито една от тях не е била жизнен център за метрополията си. Загубата на цяла колониална империя (Канада, Нова Англия) се е понасяла от съответната държава сравнително лесно, обаче загубата на Индия в наши дни би означавала не само разпадане на Британската империя, но и гибел за самата Англия. Съвременна Англия органично е свързана към «Бри¬танската Империя", както Русия със Сибир и Средна Азия,— но до XIX век това не е било така. В континенталните европейски държави „европейската" политика винаги е била пред „световната”. При това трябва да се има пред вид и фактът, какво „Европа", взета като нещо цяло, в XVI— XVII в. е играла активна роля по отношение на извъневропейския свят само по океанските пътища, а по старите, близкоазитските пътища, ролята й от активна, каквато е била до XIV в., от тогава чак до XVIII в. е станала чисто пасивна. През XVI век,поради разногласия вътре в Европа, на Средиземно море израства една културно-чужда на Европа сила - Отоманската Империя, която вече през XVI в. успява да проникне в Средна Европа и да я принуди да се защитава. Много естествено е, че „австрийската династия"- владетелка на териториите по великата средно¬европейска артерия Дунав, и на Испания, — е взела върху себе си мисията да се бори срещу турския напор в Европа.
Като хвърлим поглед към целия период на Новото време – 16-20 век, ще можем да забележим известна аналогия между еволюцията в тази сфера на историческия живот и онази във вътрешните – междучовешки отношения. По аналогия на индивидуалните конкретни личностти и народносттите са били разглеждани като автономни единици. И те са се стремяли да се самоупределят и да си осигурят собствени права, да бъдат суверенни, както в политическо така и в икономическо отношение. И към тях са били приложени принципите на либерализма. Той искаше принципът на свободата да бъде приложен с максимална последователност към отделните хора, като искаше да се ограничи до крайна степен компетенцията на Държавата, като уж някоя външна, странична по отношение към Обществото сила и като едно, макар и неизбежно зло, като се надяваше, че от неограничената свобода в отношенията между хората ще се роди някаква хармония – искаше и международните отношения да почиват върху тази основа. Другата насока – империализмът – всъщност е била също така във връзка с този общ дух на абстрактен индивидуализъм – в този смисъл всяка държава иска да осъществи идеята за това да може да живее напълно независимо от външната сфера. Против тези насоки се противопоставя интернационализма, като доктрина според която националната Държава е една измислица на класата на експлоататорите, и която иска да противопостави на Нацията Обществената Класа. И тук положителната страна на тази концепция е в нейната критика на съвременния режим. Последица от либерализма в сферата на междучовешките отношения е било това, че по-слабите обществени елементи паднаха в икономическа и политическа зависимост от по-силните , така и в международните отношения по-слабите държави станаха васали на по-силните. Свободата на неотдавна освободените малки народностти стана привидна. Но това не значи, че за разрешение на вътрешните противоречия на националния принцип няма друг изход освен интернационализма. И тук пътя към едно истинско решение се намира само с диалектическия метод на съвременната философия. „Нацията” респективно „Националтана Държава в себе си” и „Човечеството в себе си” са само абстрактни понятия. Това са реалности само като „моментите” в сферата на всяко индивидуално съзнание, т.е. като идеи. Абсолютната политика респективно стопанска автономия на една държава е също така един абсурд, както и абсолютната автономия на една индивидуална личност взета изолирано. Постоянните приятелски или неприятелски отношения мевду народностите, това именно е условието да се появи национално съзнание, без което един народ е само куп от хора, а не нация. Икономически и културно човечеството е едно цяло, обаче не хомогенно, но в смисъл на една синтеза от безброй расови, национални и политически индивидуалностти. Световното не само не изключва индивидуалното , но го иска като условие за реализацията си. Истинският интернационализъм както и социализъм, не може да иска унищожение на националните култури, а следователно и на националните държави, понеже националната култура не съществува без националтана държава. Затова истинския интернационализъм иска да разреши проблемите на международната политика не със засилването на междунационалните връзки, политически, стопански и духовни. От горе изложеното гледище, историята, различните сфери на които ние разгледахме по отделно, ще ни се представи като един процес, къкъвто тя е и реално. Всички сфери на човешката дейност и всякакви връзки между хората, които възникват на тази почва, са реални, доколкото те влизат в сферата на човешкото съзнание, което толкова повече се усложнява и се обогатява, колкото повече се умножават и се усложняват тези сфери и съответните връзки. В това се състои прогреса в Историята – във възможността да се обогатява и усложнява духовния живот на индивидуума – нещо което върви заедно с усложняването на структурата на човешкото общество, усложняване, което на свой ред е обусловено от числения растеж на човечеството – така че плътта му и духът му се развиват заедно и в органична връзка.

І УВОД

1. Исторически извори.
За съжаление от четиридесетте години до 1985г. У нас не е издадено нито едно негово съчинение, нито едно не е цитирано, а почтените публикации за него се изчерпват с некролога му, написан от неговия ученик проф. Хр. Гандев – сп. Исторически преглед, кн. 5, 1953г.; възпоменателната статия на същия по повод 100 години от родението му в сп. Векове, кн.2, 1980г. и статията на Здравко Недков – “Бахтин и неговата българска история” във в-к “Литературен фронт” от 7 юни 1979г.
Повечето му книги са пряко свързани с неговото преподаване. Написва два университетски учебника, “Увод в изучаването на Новата и Най-нова история” (София, 1927г.) и “Основни насоки в историческото развитие на Европа от началото на християнската ера до наше време” (София, 1940г.). Освен тях написва “История на Русия от началото на 19в. До втората революция 1917година” (София, 1947г.), “Кратка история на руската литература. Част ІІ: от Пушкин до наше време” (София, 1934г.), съставя двутомна “Христоматия по история на руската литература” (София, 1931г., Париж, 1932г.), написва няколко монографии и студии и множество статии по история на културата, по литературознание и езикознание.
Остават непубликувани: “Начала на руската обществена мисъл” (1946г. на руски език); “История на развитието на социалистическите идеи в Европа” (1947-8г., на български език); “Етюд за творчеството на Достоевски” (1947-9г., на френски език); “Литературно-критически разбор на преводите на Пушкин на български език” (1950-51г., на български език); Бележки върху лексическите и гематическите съвпадения и заимствания у руските автори – класици (1952-3г., на руски език).
За изгубени могат да се смятат един обемист труд върху театъра на Европейкия Ренесанс (на френски език, изчезнал по време на последната война, където е бил изпратен за публикуване, става въпрос за Втората Световна война); Първите четири от докладите, които Бицилли чете на конгресите на руските учени в емиграция: на ІІІ конгрес (Прага, 28 септември – 2 октомври 1924г.):
Култура и цивилизация. Основи за построяването на синтеза на историците на западноевропейската култура. 2. Проблемът за Възраждането в съвременната историческа наука. 3. Гностицисмът и началото на християнството; на ІV конгрес (Белград, 16-23 септември 1928г.) – Л. Н. Толстой, “Война и мир” и руския народен епос; Понятието за общество и обща воля у Ж. Ж. Русо; на V конгрес (София, 14-21 септември 1930г.) – Език и народност. Към въпроса за образуването на руския литературен език.
През 1925г. в Прага излиза неговият труд “Очерки теории исторической науки” на руски език.
Издателство наука и изкуство издаде труда на П.М.Бациллли на български език (1994г.), за който ще стане дума след малко.

2. Автори за него.
Авторите, писали за П.М.Бицилли не са много. Както вече споменах, един от тях е неговият ученик проф. Хр. Гандев (сп. “Исторически преглед”, кн.5, 19553г., сп. Векове, кн.2, 1980г.).
Тук трябва да спомена статията на проф. Мария Велева в сп. Минало, бр.1, 1995г.
Предговорът към книгата “Евпорейската култура на Ренесансът”, написан от Димитър Дочев; неговият друг ученик – Иван Дучев. Спомени в сп. Литературна мисъл, 1981г., кн.2.
За жалост “Библиография трудов професора Петра Михайловича Бицилли, с материалами для его биографии” София1 1954г. не е публикувана.
Тъй като повече от четвърт век след смъртта на П.М.Бицилли, никой не прояви интерес към неговия архив, А.П.Месуерский след неколкократни молби го предава на Института за руска литература (Пушкински Дом). Сега той се съхранява там като отделен фонд “П.М.Бицилли” под регистрационен № 804.

ІІ ИЗЛОЖЕНИЕ

1. Биографични данни.
Биографичните сведения за него не са много.
Роден е на 13 септември 1879г. в Одеса. Потомък е на изселници от Албания от италиански произход. Един от тях, като участник във войната от 1812г., получава правото на потомствено дворянство. Баща му е бил секретар на Одеското градско кредитно дружество, майка му, родена в Штайнгард, е от еврейски произход.
Завършва Втора класическа одеска гимназия и през 1905г. – историческото отделение на историко-филологическия факултет на Одеския (Новоросийски) университет. През 1904г. временно е изключен от университета за участие в студентски политически вълнения. След завършването му е оставен като професорски стипендиант за подготовка за професура към катедрата по всеобща история. През 1910г. полага магистърски изпит и е избран за приват доцент към същата катедра.
Специализира няколко години във Франция и Италия. Плод на заниманията му в библиотеките в Париж и Флоренция е магистърската му дисертация “Салимбене. Очерук по италианската култура през ХІІІ век”. Защитава я през 1917г. в Петербургския университет и получава степента магистър по всеобща история. Същата година е избран за редовен доцент, след няколко месеца за извънреден професор в Одеския университет. През 1918г. е поканен за редовен професор от Саратовския университет, но поради гражданската война и прекъснатите съобщения остава в Одеса. Междувременно, от 1911г. чете курсове и води практически занятия по почти всички отдели на всеобщата история в Одеските Висши Шенаси курсове, а от 1918г. и в Одеския Политехнически институт. Същата година в Одеса е публикуван един от курсовете му под заглавие “Падането на Римската империя”. Следващата година излизат неговите “Елементи на средновековната култура”, една новаторска книга, изследваща начина, по който през Средновековието е бил “виждан” и така да се каже, усещан светът. Емигрира през февруари 1920г. и през Солун стига до Югославия. От 1920г. до 1924г. е доцент в Скопския университет, когато по предложение на проф. Златарски е избран за редовен професор в София. В началото на 1924г. той (П.М.Бицалли) става професор по Нова обща история в Софийския университет до пенсионирането си през 1949г. П.М. Бицилли умира на 25.VІІІ.1953г. и е погребан в Централните Софийски горбища.
В България той живее и твори почти 30 пълни години като почитан, уважаван и любим преподавател и учител на младите.

2. Във втората част на моето изложение ще спра вниманието на читателя върху обзор на една от книгите на П.М. Бацилли – вече споменатата по-горе – “Очерки теории исторической науки”, излязла на български език през 1994г.
Петър Михайлович Пицилли издава “Очерки теории исторической науки” през 1925г. в Прага на руски език в руското емигрантско издателство “Плама”. Не е известно какъв тираж е била издадена книгата, но едва ли той е голям. Трудно е да се направи равносметка доколко тя е била разпространена, доколко е била включена в световния научен оборот. В България тази книга може да се намери в някои от централните библиотеки: Университетска, Народна, Академична (на БАН) и няколко частни: със сигурност в библиотеките на неговите ученици професорите Хр. Гандев и Ив. Дукчев. “Очерки теории исторической науки” заема особено място в творчеството на своя автор и е едно от най-интересните явления в развитието на европейската историческа мисъл между двете световни войни.
Когато пише “Очерки теории исторической науки”, П. Бицилли е навършил четвъртото си десетилетие, а зад гърба си има вече няколко солидни монографии, други по-малки по обем научни изследвания, почти десетгодишен преподавателски стаж като доцент, после професор в Одеса, Сокпие и накрая в София.
Нека се върнем за малко към първите емигрантски години на Бицилли, най-тежки за него и битово, и по отношение на условията за научна работа, за да се опитаме да съобразим, поради липса на фактически данни, възможно ли е той да е написал своите “Очерки теории исторической науки” точно в тези години. През 1920г. под напора на събитията Бицилли решава да напусне Русия и с цялото си семейство – съпруга и две дъщери, едната от които бебе – с последния английски параход от Одеса поема към емигрантския си живот, който за него, както и за мнозина други емигранти, трае цял живот.
Предположението, че Бицилли е замислил и работил над своите “Очерки теории исторической науки”, може да намери основание в баналната академична традиция, че след защита на магистърска дисертация е трябвало да защити и докторска дисертация. Бицилли публикува своята магистърска дисертация през 1916г. (защитава я през 1917г.), така че до 1920г. той е разполагал с няколко години, през които, като се има предвид неговия темп на работа, наистина е могъл да приготви голяма част от теста на “Очерки теории исторической науки”. Но така или иначе, Бицилли е работил върху книгата си в Скопие. За това съдим от едно случайно вмъкнало се в текста й обяснение с относително личен характер: “Когато приготвях тази книга за печат, аз правех грешка при изписването на думата “все”, като я заменях със “све” –сръбския вариант на това местоимение. И вам се пита: дали това е било резултат от факта, че тогава е изучавал “усилено сръбски език”? А това е времето на живота му в Скопие (“Очерки теории исторической науки”, 1925г., с.228).
Главните характеристики на книгата се съдържат в самата нея и нейното хронологично и тематично присъствие в творчеството на учения.
Хронолични параметри:
А в творчеството на самия Бицилли “Очерки теории исторической науки” се появяват след редица конкретно исторически изследоватлески и обзорни трудове из областта на античната римска история, Късното средновековие и Ранното европеско възраждане. След като завършва висшето си образование, Бицилли е приет за подготовка за професорско звание към Катедрата по всеобща история към Новоросийския (Одески) университет, което е предполагало специализация, написана в най-широк хронолгичен и пространствен обхват на исорията извън руската история, т.е. антична, средновековна, нова европейска и световна история. За целта Бицилли овладява основните европейски езици – френски, немски, италиански, класически езици, специализира чрез командировки в Италия и Франция. И накрая, за тема на своята дисертация той избира една средновековна хроника – на монаха Салимбене, за да я подложи на специфичен исторически анализ, за да разкрие формите, начините и същността на проявата на новия възрожденски светски мироглед въпреки елементите на преплитания на средновековното и възрожденското в хрониките не на един изтъкнат гениален литератор, писател поет, а на един среден, недостатъчно образован за представите на своето време монах. В нея Бицилли излага своите разсъждения относно какво е истинска история:
“Безразличното регистриране на събитията не е история. Историята не може да съществува без чувствен избор на материала и неговото свързване с помощта на творческата дейност на разума. Но как това би било възможно без “предварителна теория”? Всяка теория е предварителна и нейната цена се рзакпивя само post factum. Критерий за това е възможността или невъзможността да се включат в нейните рамки наблюдаемите факти. От от тази гледна точка може да се говори не за верни и неверни, а за плодотворни безплодни теории”. В този цитат ясно личи отношението на Бицилли към теорията като нещо абсолютно нужно и задължително в работата на историка, без обаче да бъде превръщана в догма със съзнането, че тя предпоставя, води изследването на историка, но тя служи и е валидна само, ако не пречи на наблюденамите факти, които на свой ред могат да коригират или даже да отхвърлят една теория. Бицилли не променя този си възглед за теорията в книгата си “Очерки теории исторической науки”. Тъй разширява и обосновава проблема за съчинението, теория-история, като стига до най-големите тънкости в разкриването на специфичната ситорическа психология. Тази вътрешна необходимост на Бицилли да се занимава с проблемите на теорията на историята непосредствено преди и по време на Първата световна война намира богата почва в интелектуалния и духовития климат в Европа след войната. Самата война не е непосредствена причина за кризата в историческата наука. Проявите на тази криза започват много по-рано, те са усложнени от много условия и фактори, но войната изостря процесите. Особено силно се изразяват съмнения в способността на историята да бъде наука. Тези съмнения в историческата наука, отричането й пораждат много нови или подновени опити за търсене на изход, на нови теории, нови обяснения, нови пътища. Интересът към философско-теоретичните проблеми на историята силно се повишава с такива проблеми сообено активно се заемат историци професионалисти: в Англия – РДж. Колингууд, археолог; във Франция – Л. Фебер, културолог и М. Блок “медиевист, създателите и издателите на сп. “анали”; в Италия – Б.Кроче, медиевист и историк на Италианското възраждане; в Германия – Е.Трелч Прьолч),