Лекции по История

14. Българската екзархия в Македония и Одринско 1876-1915 г.

Руско-турската освободителна война от април 1877 – февруари 1878 г води до възстановяване на Българската държава, но усложнява българският национален въпрос. Съгласно Беринския мирен договор от 1 юли българската етническа територия е разпокъсана на пет части. Румъния се разширява в Северна Добруджа. Освен Нишко, Сърбия получава и Пиротско. Тези райони са официално признати за български със султански ферман за Българската екзархия от декември 1876 г. между Дунав и Стара планина и в Софийско е образувано васално Княжество България като наследствена конституционна монархия с парламент. На юг от Балкана е оформена автономна провинция Източна Румелия. Цяла Македония и Одринска Тракия са върнати на Султана. С член 23 на Берлинския договор той се задължава да проведе реформи и да въведе автономия, подобна на тази на о.Крит. а член 62 гарантира религиозните свободи на християнското население. Още през 1881 г. правителството на Пеко Каравелов в нота до Великите сили и Високата порта оформя основната българска външнополитическа доктрина за неделимост и автономия на Македония с оглед присъединяването й към България. Тя се опира на решенията на Берлинския конгрес. Тъй като българите там са 53% от населението и наближават 1,5 млн души, то според всички бълграски правителства до Балканските войни автономията е гаранция за обединяване с България по примера на Източна Румелия. Основен инструмент в тази еволюционна политика на Българската държава е Българската екзархия, която е българска национална, но и османска държавна институция. По време на Освободителната война Екзархията изпада в тежка криза. Екзарх Антим I е отстранен от длъжността си под натиска на Високата порта като русофил. На негово място Светия синод избира Лазер Йовчев, родом от Калофер, под името Йосиф I. След избора Великият везир не позволява свикването на Синода и насмесения съвет и нарежда на всички владици да се съберат в Цариград, за да не пострадат от военните действия. Така и централните и местните структури на Екзархията са закрити. От това се възползва Вселенската патриаршия. Тя привлича много българи от неосвободените земи, които търсят закрила. Берлинския договор разделя екзархийския диоцез на пет части. Северна Добруджа минава към Румънската православна църква, а Моравската долина – към Сръбската. Останалата част ор диоцеза попада на териториите на три държави: Княжество България, Източна Румелия и Турция в европейските й части, тясно свързани с проблемите за силата на фермана от 1870 г. и за седалището на Екзархията.
Русия, Грузия и Патриаршията настояват екзархът да се установи в София или Пловдив и да ограничи властта си до Княжество България и Източна Румелия. В замяна те обещават да вдигнат схизмата от 1872 г. и да назначават българи за владици в епархиите с българско население в Европейска Турция. Западните велики сили не се интересуват от този въпрос и разчитат само на католическата и протестанската пропаганда. Екзархията може да се надява на помощ само от български правителства в София и Пловдив. След дълги заседания в Пловдив екзархийските дейци определят, че народностната дейност в Македония и Одринско е по-приоритетна от чисто религиозната в Княжеството и Областта. Затова през януари 1880 г. екзархът се връща в Цариград. Той е приет от Портата, въпреки протестите, като духовен глава на Източна Румелия, която е османска провинция.
Първият етап от дейността на Екзархията продължава до края на 80-те години на 19 век. В началото се възстановява основната църковна и училищна мрежа в Македония и Одринско. Открити са повече от 800 църкви и начални училища. Разчита се на финансова и материална подръжка на Източна Румелия и Княжеството. През 1880 г. е открито голямото българско училище „Св. Кирил и Методий” в солун, което полага основите на бъдещата мъжка гимназия от 1890 г. В средата на март 1883 г. поради спор с Портата се появява опасност от закриване на Екзархията. Тогава остро реагират княз Ал.Богориди и правителството на Драган Цанков. Султан Абдул Хамид II отстъпва и официално признава правата на Екзархията. Той позволява през 1884 г. да се изравнят правата на екзархийските учители и тези на Патриаршията, което облекчава дейността им. През същата година е създаден учебен отдел, който синхронизира българското просветно дело в Македония и Одринско с Княжеството.
Кризата около Съединението и около отстраняването на Ал.Батенберг не позволява на българските правителства ефективно да подкрепят Екзархията. След стабилизирането на Стамболовия режим и осодено след като владиците в Княжеството признават Фердинад в края на 1888 г. между църквата и държавата настава единодушие и това дава резултат. След остра нота на Ст.Стамболов, с подкрепа на Великобритания и Австро-Унгария са издадени берати за Велес и Неврокоп. Според православните канони четирима владици могат да състават синод. Тази политика е продължена при управлението на народната партия, начело с Константин Стоилов. Подари българския неутралитет в Гръко-турската война от 1897 г. Портата издава берати за Битоля, Струмица и Дебър. Разрешено е изграждането на българската катедрала „Св.Стефан” в Цариград. В края на 19 век Екзархията има 7 официални и 14 неофициални епархии, управлявани от екзархийски намесници. Особен е случая в Одрин, където е седалището на български епископ без берат, но официално признат от месните власти. Стабилизирането на екзархийските структури води до стабилизиране на българскит еобщинии училища в Европейска Турция. Особено бурно е развитието на просветното дело. До края на 19 век са открити около 1100 начални и класни? училища, а до Балканските войни техният брой надхвърля 1300, създадени са и първите български гимназии. След мъжката гимназия „Св. Кирил и Методий” в Солун през 1892 г. там е открита и българска девическа гимназия „Свето Благовещение” с директор Царевна Миладинова. През 1891 г. в Одрин е открита мъжката гимназия „Д-р Петър Берон”. Развитие на църковното и просветното дело и на българските общини под ръководството на Българската Екзархия води до стабилизиране на българското нацинално съзнание на славянското население в Македония и Одринска Тракия. Оформя се значителен слой българска интелигенция и именно в найните среди се проявява известно недоволство от бавното развитие на екзархийското дело и се прави опит за съчетаването на легално движение и революционни борби.