Лекции по История

11. Испания 1931–1939 г. – дългата испанска революция, Примо де Ривера, събитията 1934 г., Народен фронт и управлението му, Испанска република и гражданска война, победа на ген. Франко.

1. След ПСВ - Испания запазва неутралитет в Първата световна война. Благодарение на това в годините на конфликта и в десетилетието след него страната отбелязва стабилен ръст на производството и в селското стопанство, и особено в промишлеността. Промени настъпват и в структурата на испанското общество, най-съществените от които са свързани с нарастването на индустриалната работническа класа и с укрепването на позициите на промишлената буржоазия, най-вече в Каталония и Баския.
2.Политически живот до 1930г. - Икономическата модернизация обаче не съвпада по време с политическата. Обратно, през 1923 г. и при активното съдействие на краля Алфонсо XIII е установена диктатурата на генерал Мигел Примо де Ривера. През следващите седем години генералът успява да изостри отношенията на управляващата върхушка с почти всички слоеве и групи на испанското общество. Наемните работници губят повечето от придобивките, извоювани през кризисните 1917-1923 години. Селските маси продължават да са почти изцяло зависими от едрите латифундисти. Със специален декрет за „единството на нацията" се въвеждат строги санкции, включително и смъртна присъда, за „националистическа" и „сепаратична" пропаганда. Задълбочава се и конфликтът между диктатурата и интелигенцията. През 1926 г. кралски декрет възбужда недоволството и на значителна част от армията, най-ярък израз на което ставащ няколкото неуспешни опита за преврат под ръководството или с участието на военните.
Протекционистката политика на Примо де Ривера и високите темпове на промишлено развитие в условията на благоприятната световна икономическа конюнктура, в резултат на което укрепват позициите на буржоазията, води, от друга страна, до постепенното изостряне на отношенията и между монархистите, представляващи предимно интересите на земевладелската аристокрация, и диктатурата. А доколкото пък про-републиканските политически кръгове виждат в нея най-вече опит за съхраняване на монархията, срещу диктатора-генерал се създава наистина широк, макар и разнороден и разнопосочен опозиционен фронт.
3. Избори 1930г. - На 28 януари 1930 г. Примо де Ривера се отказва от поста председател на правителството, оставяйки страната фактически на кръстопът и в политическо, и в икономическо отношение. След краткотрайното управление на други двама военни (генерал Беренгер и адмирал Аснар) кралят решава да предложи провеждането на общински избори (след идването си на власт Примо де Ривера подменя изборните общински администрации с назначаеми).
Датата 12 април 1931 г. остава в съвременната история на Испания не толкова като изборна победа на републиканците - по брой на общинските съветници монархистите не им отстъпват, колкото като морален триумф на антимонархическите сили. Впрочем така я тълкува и самият Алфонсо XIII, който на 14 април напуска страната, за да не й „пречи" чрез избори за Учредително събрание свободно да изрази предпочитанията си към републиканската или монархическата форма на управление.
4. Кабинет на републиканците до края на 1933г. - В изборите от 28 юни 1931 г. републиканските партии печелят абсолютното мнозинство (над 370) от общо 469-те депутатските места. На 14 юли Учредителните кортеси са открити и незабавно пристъпват към изработването на новата конституция. На 9 декември 1931 г. Основният закон на Втората република (Първата - през 1873-1874 г., просъществува само 11 месеца) влиза в сила.Испания е обявена за „демократична република на трудещите се от всички класи, изградена на основите на свободата и справедливостта. В рамките на„неразделната държава" се признава правото на автономия на исторически оформилите се области. Допуска се намеса на държавата в „развитието и координацията" на производството в интерес на „националната икономика", както и възможността за „принудителна апроприация" на собствеността „в името на социалната полза". Църквата се отделя от държавата.
Следващите две години, до парламентарните избори през ноември 1933, са времето на „новия курс" на републиканските правителства, оглавявани последователно от Мануел Асаня, Алехандро Лерус и Диего Шртинес Барио. Приети са закони за разпускане на Ордена на йезуитите и национализация на имуществото му; за развод и граждански брак; за профсъюзите; за аграрна реформа; за автономен статут на Каталония; за религиозните конгрегации и т.н. В резултат Испания се превръща, поне от законодателна гледна точка, в една от най-демократичните парламентарни републики на стария континент.
5. Проблеми, опозиция, разцепление - Реформите предизвикват не само ожесточена съпротива на десницата, но и преки опити за сваляне на реформаторските правителства. Най-сериозният от тях е този за военен преврат през 1932 г., организиран от ген. Санхурхо.
Към есента на 1933 г. съществени пукнатини се появяват и вътре в управляващата коалиция. Републиканците са привърженици на по-плавните промени, докато социалистите настояват "да се върви докрай" с реформите. През септември съюзът между тях се разпада и Испания тръгва към предсрочни парламентарни избори.
6. Избори 1933г. - В деня на провеждането им -19 ноември 1933 г., партиите от управляващата коалиция вече са по-скоро врагове. И обратно - жадуващата за парламентарен реванш десница съумява да обедини силите си и да се подготви сериозно за изборното изпитание.
7. Десницата - Основната й ударна сила е партията Народно действие (АП), създадена през 1931 година. Лозунгите й „Религия, Семейство, Ред, Труд и Собственост" достигат сравнително лесно до сериозно изплашените от Реформисткия размах на новата власт средни слоеве. Към края на 1932 г. АП брои вече около 620 000 членове - цифра, с която не може да се похвали друга партия.
В края на февруари 1933 г. АП и още дванадесет регионални обединения учредяват Испанска конфедерация на автономните десници. В програмата на новото обединение залягат идеите за анулиране на антиклерикалните и антикатолически закони и на декретите за аграрна реформа и областна автономия; за изграждане на „единна и силна държава", функционираща на принципа на „корпоративната организация” и т.н.
8. Десен кабинет - Така в изборите от 19 ноември 1933 г. се състезават вече разпадналите се като коалиция републикански партии и силите на обединената десница, оглавявана от СЕДА, с която в последния момент сключват предизборен съюз Аграрната партия, монархистите и радикалите. При това положение резултатите не представляват изненада - победа на десницата с 351 от общо 474 места срещу 123 за партиите от „Републиката на реформите" от предходните две години.
9. „Републиката на контрареформите” 1933-1936г. - В резултат Испания навлиза в периода на „Републиката на контрареформите" (1933-1936 г.) Оглавяваните от радикали правителства започват системен демонтаж на всичко, осъществено през 1931-1933 г. -отмяна на отделянето на Църквата от държавата, отлагане на затварянето на религиозните училища, забавяне на аграрната реформа, амнистия за авторите на опита за военен преврат от 1932 г. През септември 1934г. в управлението пряко се включва и СЕДА, дотогава осигуряваща само парламентарната подкрепа на "контрареформите". Тя вече е еволюирала доста надясно, възприемайки и елементи от фашистката практика като тази за корпоративната държава, за вождисткия принцип и т.н.
10. Бунтове на левицата и край на дясното правителство - Влизането на СЕДА в правителството се възприема като открито предизвикателство от страна на левицата и през октомври тя обявява обща стачка, която прераства във въоръжени сблъсъци в Мадрид, Барселона и други градове. Кулминацията е въстанието в Астурия, потушено от армейски части под командването на ген. Франсиско Франко.
Астурийските събития поставят началото на разделение между "екстремисти" и "умерени" в управляващата коалиция и в края на следващата 1935 г. на свой ред и тя се разпада. За трети път в разстояние на по-малко от 5 години Испания тръгва към предсрочни избори. Почти повтаряйки действията на десницата от 1933 г., в навечерието им 22 леви и републикански партии и организации създават испанския Народен фронт.
11. Избори 1936г. и правителство на републиканците - В деня на изборите - 16 февруари 1936 г. - Испания се оказва разделена на две - левицата и десницата получават по 42% от гласовете. Само благодарение на избирателния закон Народният фронт печели с 268 места срещу 205 за десните. Съставено е еднопартийно правителство на републиканците начело с Мануел Асаня, който обаче разполага едва с 87 "свои" депутати и е принуден непрестанно да търси подкрепата на социалисти и комунисти.В резултат първоначалната му програма за "умерено възраждане на "републиката на реформите" все повече се радикализира. Амнистията за участниците в октомврийските събития от 1934 г., провъзгласяването на правото на автономия за всички народности в Испания, спирането на компенсациите за конфискувани земи и т.н. все по-често се четават с търпимост към нарушенията на обществения ред, когато са на левите сили. Ежедневна практика стават палежите на църкви и манастири, изгаряне на съдебна документация, разграбване на латифундиите, убийства на активисти на десницата.
12. Проблеми и последствия - Две са основните последици. Консервативно настроеното офицерство започва да готви поредния преврат. А, разочаровани от неспособността на "парламентарната десница" да противостои на радикализацията на управляващите, част от привържениците й обръщат надеждите си към Испанската фаланга на хунтите за национал-синдикалистко настъпление (ФЕ-ХОНС), оглавявана от Хосе Антонио Примо де Ривера, син на генерала-диктатор Мигел Примо де Ривера.
Тя се създава в началото на 1934 г. след сливането на двете основни групи, симпатизиращи на италианския фашизъм и германския националсоциализъм - Хунтите за националсиндикалнстко настъпление (ХОНС) и "Испанската фаланга" (ФЕ). През октомври с.г. Хосе Антонио е провъзгласен за „национален шеф" на новото обединение. В програмата си то записва, че се бори за „нов ред" и за тоталитарна корпоративна държава, основана на „естествените" организми на обществото: семейството, общината и синдикатът; целите на движението ще бъдат постигнати чрез „национална революция" и т.н.В изборите от февруари 1936 г. ФЕ-ХОНС получава около едва 40 000 гласа, но доста бързо редиците й набъбват до 70 000 души. Правителството на Асаня обявява през март партията за незаконна организация. Арестувано е и почти цялото й ръководство начело с Хосе Антонио Примо де Ривера. От затвора той обявява пълната солидарност с организаторите на готвения от военните заговор. Амбициите му са военните да осъществят „типично испански" преврат като едностранен акт, след което ФЕ-ХОНС да получи пълната „гражданска" власт в държавата.
13. Гражданска война - Но 18 юли, когато в Испанско Мароко започва метежът, се оказва само началото на гражданска война, която продължава близо три години.На 19 юли метежът се пренася и на континента. Очакванията за бързо завземане на властта обаче пропадат, а заедно с тях - и надеждите на ФЕ-ХОНС за създаване на „гражданско управление", в което тя да играе първостепенна роля. Обратно - цялото ръководство на бунта се поема от военните начело с ген. Франко.Освен, че става най-младнят генерал на испанската армия, Франко е не по-малко популярен и като „африканист", т.е. като командир на Чуждестранния легион в Испанско Мароко. След завръщането си „на континента" (1926 г.) той последователно заема висши командни длъжности, достигайки през 1935-1936 г. до началник на Генералния щаб. А с дейното си участие в безкомпромисното потушаване на въстанието в Астурия през 1934 г. Франко доказва и на практика категорично негативното си отношение към „червените".
Гражданската война разделя на две - „републиканци" и „националисти" не само обществото, но и армията, част от която остава вярна на законното правителство. В зависимост от това, в чии ръце е контролът в онделните области, държавата също се оказва разделена на „републиканска" и национална" зони.
Пред перспективата за продължителен конфликт на 21 септември 1936 г. създадената от метежниците Хунта за национална отбрана решава да въведе принципа на единоначалието в завоюваната от тях територия и Франко е предпочетен от колегите си като най-подходящ за поста върховен главнокомандуващ. На 1 октомври той е провъзгласен и за „шеф на държавата" - юридически една достатъчно неясна формула, която обаче му позволява да концентрира не само военната, но - чрез т. нар. „Техническа държавна хунта" - и гражданската власт в „националната зона". А фактът, че малко преди това с декрет на Хунтата са забранени всички политически партии и синдикални централи, му позволява да започне „на чисто" изграждането на собствения си режим.
14. Режим на Франко - Поемайки в ръцете си й гражданската власт, пред Франко застава и въпросът за кадри, които да я обслужват.От една страна, това увеличава шансовете на ФЕ-ХОНС и традиционалистите за пълноправна интеграция в „новата държава", дело в началото предимно на военните. За да стане обаче това, Франко трябва да поеме и риска от евентуално „разводняване" на едноличната си власт в момент на върховно усилие за спечелване на войната.
Но на 20 ноември 1936 г. безспорният лидер на ФЕ-ХОНС и единствен реален конкурент на Франко за гражданското управление Хосе Антонио Примо де Ривера е осъден на смърт и разстрелян от републиканците. Франко решава да се възползва от смъртта му и на 19 април 1937 г. чрез специален декрет се провъзгласява и за неин "национален шеф". За да е още по-пълен - а може би и по-лесен - успехът на замисъла му, Франко предприема и още един ход: със същия декрет, известен като „обединителен", той събира в една единна организация Фалангата и КТ. Въоръжените отряди на ФЕ-ХОНС и на КТ също са обединени в Национална милиция, която, пак под командването на държавния глава, е обявена за помощен орган на армията.
Това е и краят на ФЕ-ХОНС като партия от „фашистки" тип. Тя се превръща в типично крайно дясно консервативно обединение, сред чиито методи доминират не толкова пропагандата и агитацията, колкото насилието и репресиите. Целта на Франко е да обсеби властта в Испания и да я задържи колкото е възможно по-дълго време, а партията е средството за това.
15. Франко като държавен глава - Благоприятното за Франко развитие на военните действия, което съществено разширява границите на „националната зона", го кара да се чувствува все по-уверено и като действителен държавен глава. В началото на 1938 г. със специален „Закон за централната администрация на държавата" учредената „временно" през 1936 г. Техническа държавна хунта е заменена от министерства, подчинени на „Канцеларията на министър-председателя" - пост, който Франко запазва за себе си.
Още с първия си кабинет Франко поставя началото на една традиция, която ще следва до края на управлението си. Постовете се разпределят между военните, фалангистите и монархистите по такъв начин, че никоя от тези три първоначални „фамилии" на режима да няма сериозно надмощие над останалите, за да може министър-председателят успешно да изпълнява ролята на балансьор между тях.
Но на тази нова държава все още й липсва масовата опора. Франко осъзнава, че не би могъл да изгради траен режим, опирайки се само на насилието и репресиите и че му с необходима социална база, която не само да му се подчинява, но и да го подкрепя. С тази цел през март 1938 г. е утвърден „Кодекс на труда", който обещава на испанците редица социални придобивки и се превръща в първия от седемте т. нар. „основни закони'", изпълняващи функциите на конституция на Испания по
време на франкисткия режим.Въз основа на постановеното в Кодекса месец по-късно са създадени и единни профсъюзни структури, останали в историята като „вертикални синдикати". Тяхното организиране и управление е поверено на ФЕТ-ХОНС. С тази вече наистина „своя" партия през есента и зимата на 1938-1939 г. генералът уверено върви към победоносния за него край на Гражданската война, който идва на 1 април 1939 година.