Лекции по История

10. Пелопонески войни

ХРОНОЛОГИЯ:
431-404 г. пр. Хр.-Пелопонески войни
432г. пр. Хр.-в Спарта се провежда конгрес на участниците в Пелопонеския съюз, който се обявява за незабавна война срещу Атина
431 г. пр. Хр. -Архидамова война
424 г. пр. Хр-Атина губи голямо сражение при Делион
421 г. пр. Хр. -тази война завършва с т. нар. Никиев мир
406 г. пр. Хр-Атина печели битка при Аргинузките острови
405г. пр. Хр- сражение при река Егоспотами, където атинският флот е разбит напълно. Спарта поставя под блокада Атина по суша и море. Така през 404 г. пр.Хр. Атина се предава

През втората половина на V в. пр. Хр. съперничеството между Атина и Спарта довежда до междуособни войни, истанали в историята като Пелопонески (431-404 г. пр. Хр.). Основен извор за тях е "История" от Тукидид.

Сблъсъкът между Атина и Спарта е пряко следствие от борбата им за хегемония над егейският свят. Конфликтът е предизвикан главно от търговските полиси. Атина измества останалите търговски центрове и контролира огромната част от търговията.
Заетите позиции от Атина изострят конкуренцията с Коринт и Мегара, като заплашват атинското влияние да се разпростре по целия Северен и Западен Пелопонес.
Централният икономически въпрос между Атина и Спарта е борбата за западните пазари.
Сред политическите причини за избухването на Пелопонеските войни водеща е враждата между двете държави. Тя се разгаря върху основата на общогръцката и международната обстановка. Атина и нейните съюзници дава убежище на всички неудобни на Спарта елементи, а политисите на Пелопонеския съюз приемат всички врагове на Атина.
В тази обстановка Тукидид изтъква три основни причини за повод на войните. Първият повод от тях е намесата на Атина в борбата, която водят остров Керкира и Коринт за богатият град Епидамн на адриатическото крайбрежие. Атина взима страната на Керкира. По този начин Атина владее контрола над търговията с Южна Италия и Сицилия.
Вторият повод се свързва също с Коринт. Конфликтът избухва заради Потидея на Халкидическия полуостров, откъдето минават морските пътища към Евскинския понт. От една страна, Потидея е колония на Коринт, от друга тя влиза в Първия атински морски съюз. Атина настоява населението да събори крепостните стени на града и да бъдат отзовани коринтските чиновници. Това предизвиква открито въстание.
Третият повод е т.нар. мегарска псефизма, т.е., декрет на атинската еклесия, с който се забранява достъпът на Мегара до пристанищата и пазарите на Атина и нейните съюзници. Актът блокира търговията на силен конкурент и нанася голям удар върху неговата икономика.
През 432г. в Спарта се провежда конгрес на участниците в Пелопонеския съюз, който се обявява за незабавна война срещу Атина, както и разтуряне на Първия морски атински съюз. Атина отказва да изпълни предявените искания, а едно нощно нападение над Тива, която е сред съюзниците на Спарта, срещу Платея, е началото на военните действия.
Първият период от бойните действия, който остава в историята като Архидамова война, започва през 431 г. пр. Хр. Спартанският цар Архидам през лятото на същата година нахлува в Атика, опустошава каквото види и иска да влезе в решително сражение с атиняните. Атина залага на морското си превъзходство.
Междувременно под ръководството на Перикъл се завършва изграждането на т. нар. Дълги стени. Те съединяват Атина с пристанището Пирей и имат дължина 7 км, като образуват коридор. Овладяването на Дългите стени не е било възможно за равнището на тогавашната военна техника.
Атина е нападната от болест, която има локален характер, но се разпространява много бързо. Древните мислели, че това е чума. Във вразка с това събитие и с неуспеха на военните действия недоволството се насочва срещу Перикъл. Той също умира от болестта.
Смъртта му разцепва демократичната групировка на две крила. В първото влизат предимно земеделци, които са за мирно разрешаване на конфликта. Начело на другото крило, водено от Клеон и представлява търговците и занаятчиите, е за по- голяма агресивност и решителни действия от страна на Атина.
От 428 г. пр. Хр. Клеон повежда ръководството на атинските войски.
През 425 г. пр. Хр. една атинска ескадра начело с Демостен, която прекарва подкрепления за Сиракуза, при лошо време спира в залива Пилос. Опитът на спартанците да отвоюват укрепеният се пункт остава без успех.Спартанците само успяват да блокират изхода от залива. В това време пристига втори атински морски флот. Спарта моли за мир, но предложението е отхвърлено. След военна операция при остров Сфактерия Атина овладява напълно положението. През 424 г. пр. Хр. Атина губи голямо сражение при Делион, където се проявява спартанският пълководец Бразидас. Той предприема настъпление през цяла Гърция към Халкидическият полуостров. Тукидид не успява да спре настъплението. Спарта откъсва от Атина много от съюзните и градове.
През 421 г. пр. Хр. тази война завършва с т. нар. Никиев мир.
След края на войната първостепенна роля в Атина има Алкивиад. Той се стреми да надмине във всичко своите предшественици, като започва да крои планове за експанзия за завоюване на Картаген, експедиции в Южна Италия и Сицилия. Неговото предложение за подновяване на войната намира подкрепа сред всички обществени кръгове. Опозицията, която представлява интересите на едрите земевладелци, протестира срещу нова война, но няма широка подкрепа.
През 415 г. пр. Хр. еклесията гласува подкрепа за акцията в Сицилия. Поводът за това е исканата помощ от йониските полиси срещу претенциите на Сиракуза. Атинската ескадра отплава, като се състои от 260 кораба. В разгара на акцията ръководещият я Алкивиад наочаквано е отзован поради обвинение в религиозно кощунство. Алвикиад по обратният път бяга, защото научава за преварително издадената му смъртна присъда, отива в Спарта и съобщава плановете за сицилийският поход.
След успешен десант при Сиракуза спартанският началник Никий я обсажда, но армията му е дезорганизирана. Въпреки че през 413 г. пр. Хр. на помощ пристига втора атинска морска ескадра, тя се завръща.
В пристанището на Сиракуза атинските ескадри за разбити, а след това и напълно унищожени. Въпреки победата Спарта е слаба, като продължава войната още почти десет години.
Атина също става жертва на вътрешнодържавна слабост- например масовото бягство на около 20 000 роби, които преминават на страната на Спарта, нанася удар върху цялата атинска икономика.
Спарта, от своя страна, влиза в съюз с ахеменидския владетел. Спарта също създава силен пелопонески флот, който започва да налага своето господство в Егейско море. От Атинският съюз пък отпадат почни всички малоазийски острови и полиси. Положението на Атина очевидно е било много лошо, защото за изразходвани дори неприкосновените 1000 таланта. В същото време атинската демокрация е под въпрос. През 411 г. пр. Хр. е извършен държавен преврат в Атина. Сега политиката на Атина е под контрола на Терамен, който прокарва нова конституция. Ограничава се броят на участниците в народното събрание чрез имущенствен ценз до 5000 души и цялата власт се предава на булето. То се попълва от най- богатите граждани.
Поради безрезултатните преговори със Спарта, която отказва да сложи край на войната, управлението на Терамен е под въпрос. Падането на тирана се ускорява от въстанието сред екипажите на флота, които искат възстановяване на демократичните институции, като избират за свой командващ Алкивиад. Така през 410 г. пр. Хр. демокрацията в Атина е възстановена, а някои от бившите и съюзници отново се присъединяват към нея.
През 406 г. пр. Хр. Атина печели битка при Аргинузките острови. Атина успява да построи нови 110 кораба, като са свикани в армията дори и робите. В протока межу остров Лесбос и малоазийския бряг се разразява голяма буря, която разрушава много от корабите. В пристъп на гняв е издадена смъртна присъда за стратезите, които не могли да окажат помощ на пострадалите кораби.
През 405г. пр. Хр. се състои сражение при река Егоспотами, където атинският флот е разбит напълно. Спарта поставя под блокада Атина по суша и море. Така през 404 г. пр.Хр. Атина се предава. Мирът е крайно неблагоприятен за Атина.
През 403 г. пр. Хр. в Атина е установен граждански мир, като е въстановена демокрацията до известна степен и е обявена обща амнистия. Спартанците се отказват от намеса във вътрешните работи на полиса.